emiliyka

Здравейте, на 33 г. и съм заедно с мъжът ми от 10 години. Имаме син на 7 години. През всичките тези години сме се разбирали, имали сме доверие едни в друг , но сега си давам сметка че сме направили една голяма грешка - забравихме да си обръщаме внимание един на друг погълнати от ежедневието. Усещам , че нещата ескалират от средата на миналата година - той мълчи, аз трупам напрежение от липсата на комуникация помежду ни и виждам как се отдалечаваме. Преди седмица от един обикновен разговор за евентуалната поява на нов член в нашето семейство , той открито ми заяви , че отдавна трупа в себе си (неща от типа на къщата не е почистена, аз не съм достатъчно поддържана, не си стоя в къщи много а ходя при майка ми, не готвя .. понеже живеем при тяхните , но на друг етаж и ако на него не му хареса отива долу да яде; няма достатъчно ласка и внимание от моя страна ) и не иска второ дете , понеже нямало тръпка в нашите отношения. Говорихме много, дори плакахме заедно, но той е категоричен че от него нищо не мога да очаквам и не знае дали въобще ще потръгнат нещата. А аз съм твърдо решена да запазя семейството си , защото много го обичам, въпреки че ми е много тежко и трудно да гледам как се дистанцира от мен. Не иска да ме вижда разплакана и постоянно повтаря, че аз не заслужавам това. Дори ми съобщи, че какво и да стане иска да запазим добрите отношения, които имаме в момента? Е това възможно ли е? Аз съм много емоционална, но и много затворена в себе си. И аз трупах и си мълчах от липсата на дори една прегръдка, от постоянно сравнение с майка му, от критиката на облеклото ми, от начина на възпитание на детето. Обещах си да не плача или поне не пред него, но натоварих с проблемите си семейството си. Опитвам се да продължаваме да говорим. Той иска топлина, която в момента аз не мога да му дам. Бил мислил за раздяла, но когато му предложа да се разделим той казва че всички зависи от мен. Какво зависи от мен?!! Нали затова го питам дали да продължа да влагам усилия? Дайте ми съвет как да продължа