Tina

Здравейте, когато се случи за пръв път и лекари и близки бяха на мнение - случайно е , така е трябвало да стане, случва се на всяка втора жена, горе главата...Трябваха ми около 6 месеца да се отърся от чувството за вина която ме гризеше, защото пред очите ми беше малкото човече с тъпкащо сърчице на видозона, което по една или друга непонятна причина така и не се роди. На следващата година отново бях бременна и безкрайно щастлива отново видях тупкащото сърчице на малкото човече, но пак едва в трети месец чух думите "съжалявам няма вече сърдечна дейност" отново непонятно за мен, удар с нож, безсилие гняв няй вече към себе си. Каквато и да е медицинската причина, която се надявам да открия, не мога да преглътна болката че отново не успях да запазя живота му. Сега вече никой от близките не ме окуражава, всеки избягва темата сякаш нищо не се е случило, лекарите правят куп изследвания, които вероятно ще дадат обяснение, но аз не мога да намеря покой вече месец. Мъжа ми не иска да споменаваме темата, тъгува по свой си начин, грижи се за мен и ме съжалява. Засипвам се с работа за да прогоня мислите и нищо не се получава. Не мога да заспя без да поплача. Изпитвам страх да забременея отново, защото паниката ще е голяма, случило ли се е два пъти сигурно ще се потрети, но в същото време ми се иска да дам живот на едно малко същество, което може би ще ме върне към живот. Някой е казал, че е по-добре да си имал нещо и да си го загубил, отколкото никога да не си го имал. Не съм сигурна че е така и не мога да се справя с болката, страха, срама.