schoo

Имам и огромен страх от това да не полудея. Бях чела, че това е симптом на шизофренията и реших, че се разболявам от това, та дори и че съм болна. Сега като пиша осъзнавам колко абсурдно говоря,но въпреки това ме е страх. Ще се побъркам вече. Всеки ден минавам през страх, опасения, мисли, че ми има нещо и когато спрат тези мисли, изведнъж ми изскача мисълта "Защо съм спокойна, да не би да съм се побъркала вече?", след което се започва наново.Имам надежда, че ще се оправя, но в същото време се питам лекува ли се това напълно.

И може ли всичко да се дължи на втълпяване от моя страна? Например снощи си мислех, че много забравям и че не помня какво съм правила предния ден, а реално като се замисля си спомням всичко. Тоест сама си втълпявам мисълта, че не помня. Осъзнавам, че сама си причинявам всичко и че нищо ми няма, но въпреки това не мога да спра с лошите мисли и да се измъкна от тях. Вече се ядосвам сама на себе си. Писна ми. Как да спра да си втълпявам лоши неща постоянно?

Бързането ми не е толкова колкото притеснението, че симптомите ми не са нормални. Притеснявам се много, че ми се губят някои моменти, а има и такива, за които не съм сигурна дали са станали, а в последствие когато попитам, се оказва, че са си наистина. Не са някакви важни и големи моменти, а по-скоро някои малки разговори и нища, които съм казала.Страх ме е, че това не се дължи на тревожността, а на нещо друго. Дереализацията мога да я понеса, но това вече ме притеснява много и ме плаши. Възможно ли е това да се получава от тревожността или дереализацията?

Симптомите ми поддържат вътрешното напрежение и го карат да расте. Понякога каквото и да правя съм толкова самовглъбена и толкова мислеща, че после не помня как съм направила нещо, губят ми се някои моменти и от това се плаша допълнително.Това подсилва мислите и самовглъбяването и всичко става омагьосан кръг. Опитвам се да не обръщам внимание, но е много трудно и ми се получава много рядко.

Пробвах гимнастиката и се раздвижих, но не мога да се разсея. Каквото и да правя винаги мислите ми са си там. Опитвам се по някакъв начин да ги избягвам, но не се получава.Освен това имам чувството, че заради мислите си съм се отделила в мой си свят, от който ми е трудно да излезна. Имам и чувството, че забравям много, не съм никак концентрирана и съм объркана, но мисля, че това се дължи на това, че съм в моя си свят на мисли. Нормално ли е да се чувствам толкова объркана и откъсната от света? И тези неща на страха и прекаленото мислене ли се дължат?

Отново съм аз, отново със страха и мислите ми. Пак ме е страх много и пак си мисля,че полудявам. Днес сутритнта си бях добре, но после пак започна страхът.Отново ми стана нереално, уплаших се много, при което започнах да мисля много и имам чувството, че някак си се отделих от всичко и всичко минава покрай мен, започнах да си мисля, че мислите ми започват да се объркват, че съм объркана и още повече се уплаших. Постоянно си мисля, че имам някакъв психичен проблем, много ме е страх и съм много объркана. Не мога да си извършвам ежедневните дейности нормално. Има и много време докато се обадя на психолога и най-накрая да започнем някакво лечение. Нормално ли е да се чувствам така, нормално ли е да съм толкова объркана?

Надявам се. Благодаря Ви отново!

Благодаря Ви докторе, успокоихте ме донякъде. Още днес започвам със спорта и дано да има ефект. А имам и чувството, че усещанията са ми притъпени, това също ли се дължи на чувството за нереалност?

Тоест наистина нищо ми няма и само си втълпявам всичко? А тревожността и страха ще изчезнат с чувството за нереалност?

Здравейте, пише Ви едно много уплашено момиче, което не знае какво му е. Само на 18 съм и знам, че целият ми живот е пред мен, но аз имам чувството, че полудявам. Всичко започна преди месец-два , когато си внуших по накакъв начин, че ми има нещо, че съм болна от нещо. От там започна непрестанно притеснение, страхове. Ходих при личната си лекарка, която ме изпрати на психиатър. Психиатърката реши, че имам епресия и ми изписа лекарства, които не започнах да пия, а страхът си остана. Мислих си, че ако ида на изследвания и всичко излезе наред ще престана да се страхувам. Да, ама не. Ходих, всичко перфектно, нищо ми няма, само че страхът ми не престана. Получих няколко панически атаки, по време на които си мислех, че умирам или, че полудявам. Започнах да пия Валериан и Деанксит, за да преодолея тези неща, но започна едно чувство на нереалност, което и до сега го имам. Междувременно ходих на психолог, който ми каза, че всичко е от натрупан стрес, изписа ми гел, с който да си правя масажи да отпускане на мускулите и каза да му звънна в края на месеца, тъй като ще отсъства до тогава. И така. Уж се поуспокоих, живях горе-долу нормално, с изключение на лек световъртеж. Спрях валериана и деанксита и пак си бях добре. И всичко допреди няколко дни, когато ми стана лошо, от което аз се наплаших и бях отново паникьосана. Когато си легнах вечерта, не можах да спя добре, което ме остави нервна и тревожна и на следващия ден, когато се повтори същата история. И вече след два дни лош и накъсан сън, аз се чувствах много зле. Чувството за нереалност стана още по- силно и имам чувството, че и месълта ми е станала някак някъсана, което околните отричат. Започнах да се чувствам едва ли не неадекватна, световъртежа ми се засили и имах чувството, че ако говоря, ще си заплитам думите, което не е така. Уплаших се от това и отидох на невролог. Изписа ми атаракс , за да мога да спя и ноотропил за по-добра концентрация, каза, че от него ще ми спре и постоянното замайване. Пих си атаракса, от който наистина ми се доспа, но когато заспах, се събудих няколко пъти през нощта за най - много 2-3 мин, през които се стрясках и имах чувството, че нямам връзка с мозъка. Сутринта, когато станах, бях още по-стресната от тези мисли и събуждания. Заспах неусетно пак, като отново се събуждах, но някак си ми са слети със съня тези събуждания. Когато вече станах окончателно, бях още по уплашена. Сега постоянно съм стресната, донякъде ме е страх да заспивам, пастоянно не ми е реално, все едно съм в сън и на всичкото отгоре започнах да си мисля, че мислите ми са накъсани и ако говоря, няма да говоря нормално, а не е така. Страх ме е от дереализацията, мисля си, че нещо ми има и колкото повече мисля, толкова повече ми се задълбочава проблема, а не мога да спра да мисля за това. Страх ме е и, че полудявам, макар всички около мен да ми казват, че съм си нормална. Искам да изляза от това чувство на нереалност, а не знам как. Заради него губя желание за всичко и не мога да живея нормално, тъй като постоянно мисля за него. Полудявам ли наистина или просто е само страха за това? Какво да направя да не мисля толкова за това и да изляза от него? Искам просто да съм същото нормално и жизнено момиче както преди.