Тити

Много благодаря за съветите и най-вече за подкрепата. Бих искала да уточня и нещо друго - още от самото начало, съпругът ми беше против кучето да остава в къщи, но каза, че със сина ми сме мнозинство и той приема решението на мнозинството. Очевидно, че не му е приятно в къщи да се мотае куче, въпреки, че и той направи много компромиси - преглътна надрасканите стени, наличието на косми. Самият той периодично казва, че това му създава стрес и не може да си почине. Периодично мърмори, че имало косми навсякъде, че стените са за ремонт и т.н. Аз постоянно се стремя да му създам комфорт - т.е. за да не му се мотае кучето много, много, аз да се занимавам с нея в другата стая, но непрекъснато съм нащрек, защото не знам как ще реагира. Постепенно започнах да се страхувам да оставям милото куче само, за да не наръфа нещо. Мислейки по въпроса за моите проблеми се питам дали е възможно тази тревожност всъщност да е свързана с това как ще реагира мъжа ми на някоя ситуация с кучето и непрекъснатото ми притеснение, че то му създава стрес? Съжалявам, че трябва да споделя факта, че когато той не е в къщи, аз съм спокойн и се чувствам добре.

Преди 8 месеца синът ми и приятелката му намериха изхвърлено до контейнер за боклук кученце - бебе (според ветеринарите на 3-4 седмици) без зъбки, още непрогледнало. Решихме да го задържим в къщи, тъй като не намерихме желаещи приятели да се грижат за него. Около месец след това то си "стъпи" на крачетата и започна да ходи из къщи след мен, да дърпа дрехите ни, да "беснее", да лае, да иска да си играе. Тогава започнаха и моите проблеми - не можех да мръдна без то да е след мен, да дърпа всичко, което пипна. Започнах да изпитвам силна тревожност, имах чувството, че животът ми се променя необратимо и никога повече няма стане какъвто беше преди - да седнем на масата, без някой да се катери по нас, да мога спокойно да се обуя, без да ми дърпа дрехите и обувките. Към това се добави и притеснението ми да я оставяме сама в къщи - да ни би да се нарани. Състоянието ми се влоши - имах чувството, че ще се пръсна от притеснение, непрекъснато ми се ревеше (и редовно си поревавах, без някаква конкретна причина). Докато бях на работа не бях в състояние да свърша нищо, докато синът ми ми се обади, че се е прибрал и всичко е наред. Опитах с Транксен, но резултатът беше краткотраен, а аз съм лекар по образование и знам, че с бензодиазепините шега не бива. Потърсих помощ от психотерапевт - имах страхотен ефект, вече виждах милото кученце с други очи - като същество, което ми носи спокойствие и удоволствие. Продължавам сеансите с моя психотерапевт. Кученцето порастна, промени си характера вече е спокойно. освен това близо два месеца беше непрекъснато със сина ми в къщи - сесия ваканция. Когато се наложи пак да остава само в къщи, то се стресира, изпокъса тапетите (това не ме притеснява - ще ремонтираме лятото), скимти, когато синът ми го няма, няма желание за игра. И тогава моята тревожност, на моменти с паника се завърна - притеснение да не се случи нешо на кучето (въпреки уверенията на ветеринаря, че е нормално да се стресира и това е преходно), как да си синхронизираме задачите, така че да остава сама съвсем за кратко. Изпитвам ужас, когато трябва да изляза и да я оставя сама. Тази тревожност се засили много през последните няколко дни. Продължавам сеансите с моя психотерапевт. На следващата сесия ще му разкажа, че отново чувствам огромно напрежение, тревожна съм, а вчера и днес само рева. Нямам желание да правя нищо, чувствам се виновна, че не мога да се справя с този проблем, че притеснявам семейството си, че всички трябва да си съобразяват задачите и работата с кучето, за да се чувствам по спокойна. Най-интересното е, че когато разсъждавам и мисля нормално сама си казвам, че нямам никакви причини да се притеснявам и тревожа, но това ми идва отвътре и много трудно го преодолявам, отново с "помоща" на Транксен. Моля ви, дайте ми съвет мога ли да направя още нещо за да си помогна и да преодолея това състояние.