Мимино

Здравейте, Орлин! Благодаря за съвестно свършената работа в този отговор. Би било супер, ако бъркахте за всичко. Вярно е, че картината, която обрисувате ми се струва някак доста попресилена, но е възможно само в моите очи да е така... Не съм казвала, че съм простила на майка си, казвам, че не я обвинявам. Не защото съм много възпитана, а защото съвсем искрено не виждам вина.... Накратко - проблемът виждам в това, за което не бъркате, но това е дълга история. Вече се съгласихме, че с писане няма как да стане. Удобно ли е да се свържа с Вас и да си запиша час?

Здравейте, Орлин! Благодаря за честния отговор и за сърдечността! Да, аз също смятам, че без терапия няма да се справя и вече съм правила опити. Преди близо 5 години, когато се чувстввах най-безпомощна, работих около половин година с терапевт. Тогава не сме тъсили заложености и причини, просто ваша колежка установи състоянието ми към онзи момент и ме мотивира да преодолея силно депресивен период. Цялата работа приключи с разочарование в личния ми живот, което ме върна обратно в самото начало. Спрях терапията, но не заради личността на терапевта, нито защото смятах, че не си разбира от работата. Напротив! Мисля, че е харизматична вероятно е успявала и успява да се справи с много хора в подобно положение. Спрях, защото ми се стори, че в моя случай няма смисъл от терапия. След време обаче си дадох сметка, че от терпия има смисъл, но не от терапия, която облекчава депресивни периоди, а от терапия, която ги прави невъзможни. С други думи реших, че трябва да открия грешката в мисленето, поведението или Бог знае какво друго..., а не да търся начин да не плащам твърде висока цена всеки път, когато я допускам. Започнах работа с друг терапевт. С него вече изяснихме заложеностите, за които говориш, той ми помогна да осъзная причините за формирането на подобен характер и механизма, по който се стига до състоянието ми. Длъжна съм да спомена, че отново става дума за добър специалист. Това обаче не ми помага и продължавам да се чувствам така както Ви разказах в началото. Надявам се да не се окаже, че става дума за безнадежден случай. "Да си пишем" би загубило доста време и на двама ни, но за мен не е фатално, аз и без това си губя времето. Не бих искала да губя вашето, разбира се. Моля само, ако имате възможност, да ми споделите споменатите техники и стъпки, които правят "процепи". И още една последна молба, бихте ли ми казали как бихте описал т.н. "вторични ползи", които виждате в малкото, което споделих. Може би ще успея да ги осъзная. Най-чистосърдечно благодаря за вниманието!

Здравейте! Търся решение на личен проблем, но не мога да се справя сама. Обръщам се към вас с моба да го анализирате и да ми помогнете със съвет и конкретни насоки. Не съм сигурна дали трябва да тръгна толкова отдалеч и затова ще се опитам да бъда кратка. Става дума за следното.Израстнах в семейство с много властна и критична майка, която не зачиташе мнението и желанията ми и вечно трябваше да внимавам да не се изложа пред хората. Тя просто решаваше вместо мен как да постъпя и аз се съобразявах с решенията й и изпълнявах задачата. Когато пораснах и започнах да споря и да не изпълнявам, започнахме да се караме, а тя пророкуваше, че ще съжалявам. Наясно съм, че го е правила за да ме предпази от грешки, но това прерасна в постоянна борба да запази контрола си върху мен и семейството, ковто създадох. Не я обвинявам, защото съм сигурна, че е вярвала че прави всичко за мое добро и това е бил нейният начин да се справи с отговорностите си. Разказвам го просто защото ми се струва, че всичко това има отношение към характера ми и към положението, до което ме води същия този характер. Преди 5 години бракът ми започна да куца сериозно, сякаш живеех с непознат, тотално загубихме връзка помежду си, живеехме в различни светове и се стигна до развод. Все пак успяхме да отгледаме възпитано дете, което се справя добре и което пое по своя си път. Аз обаче БЛОКИРАХ. Загубих интерес към живота - работата, приятели, хобитата, развлечения, ..... нищо не ми носи удоволствие. Нищо не ми се прави. С никого не ми се вижда. През пролетта си дадох сметка, че това е отказ от живот. Аз просто съм слязла в някаква дупка, от която не виждам изхода и чакам животът ми да си изтече докогато Бог е решил. Прочетох доста неща в интернет и във вашия форум. Разбрах, че трябва първо да започна с активно физическо натоварване, но се оказва че ми е много трудно. Просто отивам в залата с усилие на волята, неприятно ми е, тягостно ми е. Казвам си, че така трябва и че ще свикна, но не свиквам - пробвах с фитнес, с пилатес, с плуване. Спортът не ми носи положителна промяна, чувствам се натоварена, подтиска ме, изтощава ме. Сякаш невидима сила ме дърпа да спра и да се откажа. През почивните дни постоянно съм сънлива, спя прекалено много и чакам да дойде понеделник, за да отида на работа. Напоследаък се старая да не избягвам приятелите и познатите си, да се срещам с тях, но трудно намирам енергия и желание за социални контакти. Научена съм да изглеждам силна, да не се оплаквам и да не споделям проблемите си, а хората ме товарят със собствените си, без да знаят как се чувствам аз самата. Аз разбирам, че трябва да поема отговорност за живота си, но някак несъзнателно се държа сякаш няма смисъл да опитвам, все едно нищо няма да се промени, сякаш каузата е предварително загубена. Минаха години, в които живея като робот на автопилот, но не мога, а може и да не смея, да изляза на горната земя.... Не знам дали успях да обясня състоянието си и дали има обяснение и решение.Надявам се да не прозвуча като човек, който си няма друга работа и затова си измисля проблеми. Благодаря предварително на всеки, който би обърнал внимание.