Sova

Еха, Благодаря Ви! Не очаквах такова отношение и разбиране, за това и не съм споделяла до сега, когато кажеш нещо такова хората го приемат....де да знам, като недъг (силно казано) пък на мен нищо ми няма, да държа се кофти и студено, но това държи околните на страна. Всичко, което казвате е абсолютно вярно, аз съм достатъчно разумна да го осъзная, но явно не чак толкова, че да го приложа на практика. Работя в едно от Софийските съдилища, също съм по цял ден сред хора и колеги, но някак, като че ли....моралните ми ценности не ми позволяват да ги харесам, преструвам се 8 часа и бързо се връщам в зоната си на комфорт. Зная, че един ден ще придобия носталгия по тези години, дето сега изживявам монотонно, но аз смятам, че човек се променя само, когато преживее, някакъв катарзис. Г-н Баев е прав, че съм натрупала умора и тъга у себе си, наистина ще положа усилия да променя това, макар че пътят към тази промяна ми е в мъгла. Благодаря Ви искрено за думите, и че ми позволихте да покажа слабостта си!

На първо място благодаря за коментарите, мнението Ви е важно за мен! В отговор... - имам приятели, също и момче, което е около мен и много се старае, но аз няма какво да предложа, мога да съм всяка вечер навън с приятели, но това по скоро ме натоварва, отколкото да ми носи положителни емоции и когато на една покана за излизане отговоря, че ще остана вкъщи с чаша вино и ще чета книга, това се приема много остро, озадачаващо хората, та даже шокиращо. Оценявам реално нещата и допускам, че може би се самосъжалявам или самонаказвам по някакъв начин, емоционално изморена съм, може би е временно......надявам се.

Здравейте, аз съм жена на 23 години, съвсем случайно попаднах на сайта и едва ли някога ми е минавало през ум, че ще споделя мислите и емоциите си по такъв начин, но ето....надявам се да се изненадам и да бъда поне от части разбрана, а дори да не се случи разчитам да се почувствам по добре, като споделя. Имам следния проблем, който до неотдавна дефинирах по - скоро, като сила и достойнство, та...живота ми бе труден, може би звучи малко вулгарно все пак съм на 23, но пожелах и ми се наложи да порасна бързо, а сега се чувствам изморена и претръпнала, ситуациите покрай израстването ми ме направиха високо принципен, строг към себе си и леко тъжен човек. Забраних си слабости, научих се да владея чувствата си и да бъда силна, преживявам всичко сама, не споделям, знам че мога да се справя, пък и помоща на хората винаги е формална и не безусловна, притежавам голяма смелост, хората около мен се възхищават на това, дори големи мъже със също толкова големи приятели при проблем звънят първо на мен, защото знаят, че се отзовавам веднага с адекватно решение. Аз съм човека бетон, пряма, никога - никой освен семейството ми не ме виждал да плача или да мрънкам, че нещо не мога, това от своя страна не отговаря на външният ми вид, който определян от околните е на една много, много красива млада дама...и е така, дори да звучи нескромно. Та същината на въпроса... толкова са ми сиви преживяванията на младите хора по клубовете, толкова са ми дребни любовните терзания на хората около мен, толкова излишни суетата и прищявките, толкова съм саможива, не допускам мъж до себе си и нови приятели, не се отпускам, винаги искам да съм крачка напред, всъщност май съм празна нищо не искам и не мога нищо да предложа..... Има ли си диагноза моя случай? Бях многословна и май не достатъчно конкретна, но е трудно да обясня в няколко изречения лудостта си.