Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Mortisha

Участници
  • Общо Съдържание

    15
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

647 посещения на профила
  1. Да разбирам, че причината за тази слабост и прималявания е тревожност, а не физически проблем? Защото кръстът вече ми е почти оправен и всъщност тези неприятни усещания се появиха когато кръстът беше започнал да се оправя и нямах толкова силна болка. Аз го отдавам и на това, че съм свикнала да спортувам почти всеки ден, за да се боря с тревожността, а сега като не можех да спортувам повече от месец, явно напрежението ми се натрупа.
  2. Здравейте, пак аз :)) Преди месец и половина след една (явно неподходяща за мен) тренировка последва силна мускулна треска в областта на кръста, седалището, краката, корема. След като мускулната треска премина, остана болка в кръста; чаках я да мине, обаче тя се задълбочи, буквално се изкривих на една страна. На третата седмица отидох на невролог, след това на кинезитерапевт (който все още посещавам) и двамата бяха категорични, че това е спазмиран мускул в областта на пояса, няма прищипан нерв или херния. От месец и половина, откакто ме боли кръста, не съм спортувала нищо, нито на танци съм ходила, нищо, защото много ме болеше, а след това кинезитерапевтът ми забрани, докато не се възстановя напълно. От две седмици започнаха да ми изтръпват краката – като топли вълни. След това започнах да усещам нещо като вътрешен "гъдел" в краката, най-вече в подбедриците, а следващите дни започнах да чувствам силна слабост в краката - направо ми треперят (не видимо). Миналата седмица ми прималя след като си тръгнах от работа и ходих малко пеша (бях яла, пила вода, кръвното ми беше ок); едвам стигнах до колата, защото краката не искаха да ме държат. От тогава са ми все такива омекнали... От няколко дни и останалото тяло започнах да си чувствам отмаляло, като това е цял ден - от събуждането, до лягането, но най-вече краката. И тук е въпросът ми към Вас: имам ли физически проблем, който да търся или започва да се връща тревожността..? П.П. Пусках си кръвни изследвания + TSH и всичко е точно там. П.П.П. Не ходя на терапия от 1 год. и 9 мес., но тя като цяло не беше много успешна. Поздрави!
  3. Mortisha

    Проблеми в секса

    За мен решението е едно и ти самата го знаеш: махай се от този човек. Няма да има промяна към добро, напротив, по-зле ще става. Твоето самочувствие ще се срине съвсем, депресивните епизоди ще зачестят и накрая той ще си намери причина да те изостави. Прояви здрав разум и се оттърви докато е време, защото от такива "мъже" нищо добро няма да видиш. Успех!
  4. Здравей, НЯМА да получиш паник атака по време на раждането, специалистите във форума може би ще обяснят по-компетентно защо няма, но е факт, че няма как да стане. Преди моето раждане аз също много се притеснявах и си мислех "Ами ако получа атака!?", "Ами ако съм неадекватна!?", "Ами ако полудея точно тогава и навредя на бебето!?", "Ами ако припадна!?"... и т.н. и т.н. Но нищо подобно не се случи; както се казва - Природата си знае работата Поздрави!
  5. Здравей! Може да се каже, че описваш мен, само че вместо сълзи накрая аз просто се изнервям Да не си съпругът ми? Може и да греша с мнението си, но според мен жена ти няма да се промени по начина по който ти искаш. Понеже аз съм в подобна ситуация и непрекъснато съм под натиск за повече/по-разнообразен/по-продължителен и т.н. секс, в един момент стигаме до момента, че аз НЕ ИСКАМ ИЗОБЩО. И не става въпрос, че искам да го правя с някой друг, или че не обичам мъжа си, или че не ми е хубаво с него, а просто НЕ ИСКАМ. Пишеш, че от 4 години сте заедно, ние сме от 7, но не времето е определящо, а отношението. Преди дори не съм се замисляла колко/какъв секс правим и той просто се случваше често. От както мъжът ми все мрънка, че е незадоволен, аз все повече се отдръпвам, даже когато правим секс вече ми е като по задължение, а не за удоволствие. " Също така, когато е неразположена, никога до сега не е взимала инициатива да ме задоволи по някакъв начин...било то орален или с ръка... просто да направи жест за мен и да се погрижи за моята нужда." Ейййй, аман вече от тези ваши нужди! Според мен няма да е зле да помислиш в посока твоята промяна, не може само от нея да изискваш. Жената и до Секс-шоп е ходила с теб, значи е направила опит, просто не е за нея тая работа Хубав ден!
  6. Благодаря за отговора, д-р Първанов!
  7. P.S. Не съм бременна, понеже това е първото, което ме питат като кажа, че ми е зле.
  8. Здравейте Отдавна не съм писала - не че съм "пушка", просто знам, че начина за справяне не е с непрестанно писане/четене по форуми За тези няколко месеца горе-долу овладях плашещите мисли за Смъртта, взех някои решения за себе си, ако разбера че съм неизлечимо болна, приех до някаква степен, че явно ще ги мисля тези неща цял живот и уж трябваше да започна да се чувствам добре - да, ама не. Всъщност започнах да се чувствам по-спокойна психически, но не и физически. Хипохондрията ми се доразви. Знам, че е парадоксално, след като уж съм приела смъртта, но все още се притеснявам от времето непосредствено преди смъртта и мъките, които евентуално трябва да изтърпя... Както и да е. След доста телесни мъки и обикаляне по доктори (които дори не ме преглеждаха кой знае колко, явно изглеждам здрава като бик ) взех решение: КРАЙ! Каквото има да става, то ще стане, ако ще да ме вкарат да живея в ядрено-магнитен резонанс. Не искам никакви прегледи вече! След така взетото решение отново очаквах, че вече ще продължа напред - да, ама не. От 2-3 месеца съм буквално като парцал - непрекъснато ми се спи, умората ми граничи на моменти с абсолютна неспособност да направя нещо, нямам и особено желание за каквото и да е - дори понякога самата мисъл, че трябва да правя нещо ме изморява... Да вметна, че се храня добре, пия достатъчно вода, витамини, продължавам да спортувам редовно (с гооооляма мъка..). Личната лекарка ми пусна кръвни изследвания, които бяха екстра и заключи, че "Трябва да си давам кураж", хмм... За капак от 2 седмици съм с почти целодневно гадене, "лошо ми е" на главата (като прилошаване при пътуване или въртележка), а на моменти ми отмалява тялото, като пред припадък, но НЕ Е паническа атака, защото нямам сърцебиене, задух и т.н. Кръвна захар - наред, кръвно - 120/80... А аз съм непълноценна... Психотерапевтката ми (ходя на терапия от 2 години) смята, че съм преминала от тревожност в депресия и ако не започна да се подобрявам, а се влошавам, трябва да мина на антидепресанти. Това малко ме шашна, защото въпреки всички телесни симптоми, за момента съм трудоспособна. Освен това съм пила антидепресанти преди 15 години за 4-5 месеца, не ми помогнаха особено и като ги спрях беше Ад няколко месеца. Да не говорим че напълнях, което беше допълнителен и много сериозен стрес... И тук въпросът ми е към д-р Първанов: Смятате ли, че трябва да започна приема на антидепресанти при тези условия? Ще се радвам да прочета и други мнения, разбира се Приятна вечер на всички!
  9. Благодаря за отговора, г-н Баев!
  10. Здравейте и ЧНГ на всички! Имам един въпрос: Когато сме тревожни личности със склонност към хипохондрия на тема рак как да разграничим физическите от психическите симптоми, т.е. как да знам дали съм за преглед или за успокоителни? Защото аз повечето физически симптоми почти винаги ги отдавам на адреналина, стига да са ми познати, но когато започне да ми се случва нещо ново се обърквам. Тези дни например рязко ми се завива свят (не мисля, че е паническа атака), за няколко минути по 3-4 пъти на ден имам тъпа болка в тилната област и получавам "иглички" в дясната ръка за няколко часа и това на фона на непрекъснато "плаване" на главата. Само да уточня, че не съм от тези, които непрекъснато висят в поликлиниките, нито пък съм от тези, които не стъпват там от страх. Просто наистина се чудя дали има някакви "критерии" по които да се ориентирам дали съм "болна" или "психясала" Хубав ден!
  11. Чудесен цитат! Със сигурност не искам да съм пън, по-скоро визирах хората, които изпитват и радост и тъга, т.е. не че са безчувствени, но не се замислят много-много за това какво е след Смъртта или какво ще правят, ако се разболеят от рак след 20 години, или ако утре катастрофират например. Защото аз се опитвам да мисля всички възможни негативни бъдещи случки (което е абсурдно) или всеки път като чуя, че на някого се е случило нещо лошо, трепвам и веднага си представям как и на мен и моите близки би могло да се случи. Даже си представям дадения човек каква болка изпитва, отчаяние, страх, абе той може даже да не ги приема нещата толкова тежко, обаче аз изживявам нещата и заради него. Ето това не искам. Искам като другите хора да си казвам: "Да, случват се лоши неща, да се радваме, че в този момент ние сме добре, ако нещо ни се случи ще го мислим." Дори в цитата става въпрос за това, че човек трябва да живее тук и сега и да се радва на момента, а аз изпускам момента да мисля за бъдещето (не оцветено в розово) и най-дразнещото е, че осъзнавам колко е абсурдно. Хем осъзнавам, че утре може да умра, хем не се радвам на днешния ден и не се опитвам да го изживея пълноценно. "...За него дори и смъртта не е край, а само начало на нещо непознато." Няма да е лошо да помисля в тази посока Благодаря Ви!
  12. Социалната фобия може би е една от малкото, която нямам (поне не в голяма степен ). За разлика от другата... Поне звучи успокояващо, че е лесно преодолима, макар и за момента да не знам как точно ще стане при мен. Още повече, че при мен се засили след появата на дъщеря ми и, разбира се, ме е страх повече за нея, отколкото за мен и от там явно напрежението ескалира. Благодаря на всички, които се включиха в темата!
  13. Благодаря Ви от сърце за насоките! Ще направя всичко по силите си (не че тук става въпрос за сила..), за да намеря Моя път. Отново Ви благодаря за отделеното време и търпение!
  14. Благодаря за отговорите! Д-р Първанов, аз може би наистина нямам никаква представа какво е животът и какво правя на тази земя и Вашият съвет е да си изясня тези въпроси, "с помощта на някого", но с помощта на кого? Може би наистина трябва да пробвам с друг психотерапевт или..? Защото, доколкото разбирам, според Вас, докато не си изясня тези въпроси аз ще продължавам да генерирам стрес и да не знам как да се справя с него. Както споменах и в поста, правих опит да се "запозная" какво се случва след смъртта от една книга, обаче явно толкова се страхувам и не знам как да я приема, че стигнах до 4-5 стр. и приключих със сериозна криза. Аз, разбира се, непрекъснато се питам защо повечето хора си живеят спокойно, без да мислят за тези неща и защо аз не мога. Още повече, че голяма част от хората (според мен) също не са много наясно за какво са тук и какво се случва "там", но явно това изобщо не ги интересува. Понякога си мечтая и аз да съм пълен непукист за тези неща като повечето хора или поне да успея да намеря моята си утеха и спокойствие, но уви... поне за сега съм доникъде. Отново благодаря, че сте отделили от времето си да прочетете поста ми и ви пожелавам всичко добро!
  15. Здравейте, д-р Първанов и всички останали, ангажирани с този сайт! Това е първото ми и надявам се последно писане в някакъв форум, но май е единственото нещо, което не съм изпробвала до момента. Много се надявам да прочета Вашето мнение и обещавам да не досаждам повече На 32 години съм, омъжена, с детенце на 5,5 години. Първите ми проблеми, свързани със страха датират още от както бях на 8-9 години, проявяваха се със силно треперене на тялото и усещането за много силен страх без причина. Обикновено се случваше 1-2 пъти зимната ваканция, вечер, когато скучаех по цял ден у нас. След връщането ми на училище всичко приключваше, а и родителите ми не обръщаха внимание на това състояние и не се задълбаваше в него. Така няколко години с някоя и друга „криза“, станах студентка, дойдох от малкия град в София и вече реших, че животът е прекрасен, до първата ми различна криза със сърцебиене, зверски страх, бърза помощ и т.н. - типична паническа атака. След класическото обикаляне по лекари, когато всеки казваше „нищо ти няма“, а аз се чувствах все по-зле, накрая стигнах до психиатър – още след разговора с нея, в който ми обясни какво ми е и че не умирам, се почувствах страхотно. Все пак пих 6 мес. Сероксат, след което го спрях, пак започнаха атаки, но бях твърдо решена,че ще се справя без хапчета. До някаква степен успях – с близка приятелка със сходни проблеми, много разговори, разходки, вече горе-долу наясно със себе си, че ще имам и такива моменти и т.н. до момента в който родих дъщеря ми, а мъжът ми беше все на път по работа, а аз все сама с нея. Няколко години бях успяла да постигна някакъв баланс, но тогава пак започнаха страховете, но вече по-различни – първо със страхове за здравето на детето и моето (без конкретна причина), после с неприятните натрапливи мисли – дали няма да й направя нещо, на баща й, на себе си, че ще откача и т.н. Тогава реших да отида на преглед при психиатърката да ме „прегледа“ дали наистина не съм откачила. Тя отдели доста време да ми разясни какво точно се случва и че няма значение какви са мислите и усещанията, това си е тревожно разстройство и трябва да пия антидепресанти, за да се „лекувам“. Аз отказах и тогава тя ми каза да започна яко спортуване. Така и направих, 4-5 пъти в седмицата силна тренировка, както продължавам и до сега. 2 месеца по-късно детето тръгна на ясла, аз отново на работа и нещата пак горе-долу се балансираха. Разбира се, имала съм някои по-тежки няколко дни, но после минават, още повече, че вече като си преживял някои мисли, те не те тревожат толкова много. Май месец миналата година изкарах много тежка гнойна ангина, с прием в болница, след която лимфните ми възли бяха подути доста време, при което аз бях убедена, че имам лимфом. Лекари, изследвания... Естестствено се оказа реакция от тежката инфекция и нищо страшно, но от целия страх тогава пак отключих по-силните реакции. Започнах да се чудя дали няма да се побъркам, дали няма да започна да получавам халюцинации, даже ми е минавала мисълта дали хората, с които се разминавам по улицата не са там, а аз си ги халюцинирам (както във филма „Красив ум“, винаги така си представям, че става). Искам само да акцентирам, че аз не вярвам, че НАИСТИНА ще получа халюцинация, а просто самата мисъл ме втрещява и не ми дава мира. А и на моменти се притеснявам дали от това ОГРОМНО напрежение няма да докарам някой образ и после вече да отида и да се предам доброволно на 4-ти километър Тогава се свързах с психотерапевт. И от миналата година август месец започнах да ходя при нея, първите 6 мес. всяка седмица, след това по-рядко. С нея говорихме, правихме ЕМДР, тестове, и т.н. Според нея имам генерализирана тревожност с натрапливи мисли, когато се „пренапрегна“. Само, че аз не се тревожа за всичко, а основно за: смърт, рак, полудяване. Тази година в рамките на няколко месеца баща ми беше диагностициран с рак, терминален стадий и почина. И на фонана целия ми страх от рак и смърт (на който в това писмо не съм се спряла много подробно, но това ми е непрекъснато в главата), аз „спекох“ съвсем. Вече абсолютно всяка дреболия (напр. пъпка) решавам, че е рак. За последните няколко месеца съм си мислила за рак на: мозъка, езика, гърлото, белия дроб, хранопровода, панкреаса, стомаха, дебелото черво, кожата, яйчника... Абе за всеки орган, за който съм се сетила. И то не,че има конкретна причина, освен лек дискомфорт, и не че го вярвам на 100%, нито пък ходя по доктори да им досаждам, но е факт, че го допускам, защото вече познавам много болни и починали хора. И това ме плаши. Всеки път като чуя, че се събират пари за болно дете ми идва да рева с глас и прехвърлям тревогите към моето дете. Винаги в главата ми е мисълта: „Ами ако...? Никой не е застрахован…“ Дори всеки познат като каже, че отива на лекар, аз допускам, че могат да му открият рак, защото като че ли все се открива при рутинни изследвания и после край. И явно, понеже съм много чувствителна на тази тема, почти всеки ден разбирам за някой болен или починал от рак и то доста млади хора, което е много несправедливо! Та както споменах много ме е страх от самата смърт, от времето в болка преди стигането до нея и със смъртта на баща ми, като го виждах как се мъчи, съвсем се напрегнах. Изпитвам и страхотен страх от погребения и всичко свързано с това, но трябваше и през това да мина. Опитах да зачета една книга „Пътят на душите“, да се опитам да намеря някакво успокояващо обяснение за себе си, но на 4 стр. получих страшна паник-атака и оставих книгата, защото на всичкото отгоре много ме е страх от всичко необяснимо, а какво по-необяснимо от смъртта!? Така, че приключих с изследването й. Остана ми само да избутвам мисълта за нея, обаче непрекъснато имам усещането за нерешен проблем, а и не успявам много да я бутам тая мисъл. Даже все повече мисля за тези неща и то с ясното съзнание, че нищо няма да измисля, но.. не спирам. Чувствам се като старица, даже сигурно старите хора не мислят толкова за смъртта, колкото аз. А и не е като да съм направила кой знае колко неща в живота си, че да няма какво да ми се случва, та аз дори от България още не съм излизала на екскурзия! Разликата преди години,когато ми започнаха проблемите, и сега е, че преди изпадах в състояние на мислене за известно време и после излизах от него и успявах да не се сещам за тези неща с месеци, доколкото сега дори когато уж съм си наред, забавляам се, чета и т.н., на заден план в главата ми непрекъснато са мислите и ме тормозят. Даже вече не ме „взиряват“, но за сметка на това са постоянни и дори ме дразнят. Казвам си: „Е, толкова ли няма за какво да мисля, да мечтая, че все търся някаква мисъл, която да ме стресне? Що за мазохизъм!?“ От известно време пак се сещам за това дали няма да видя „нещо“ което не съществува, като след смъртта на баща под „нещо“ най-често имам предвид неговия образ малко преди смъртта му. Не вярвам в духове и подобни глупости, но твърдо вярвам в лудостта и винаги съм я отъждествявала със зрителни халюцинации и се чувствам „на щрек“ дали пък няма да взема да видя нещо. Да уточня – до сега НЕ съм виждала/чувала нищо, но това не ми пречи да си казвам „ами, ако пък видя..?“. Психотерапевтката е запозната с всички тези неща, но може би и тя вече не знае какво да правим, защото аз уж съм добре, а в същото време не съм. Вече се чудя дали не си въобразявам, че не съм добре, някак си насила да се карам да бъда така, защото тези мисли аз си ги предизвиквам. Не знам... Трябва да спомена, че в миналото, когато съм била влюбена, заета и т.н. все едно никога не ми е имало нищо, обаче явно напоследък рутината, в която се намирам (работа, в къщи, спорт, малко разходка и пак отначало), явно ми идва в повече. Опитвам се да се ангажирам, но според мен и това е някакво бягство, защото както ми каза психиатърката преди години: „Човек е психически здрав, когато просто си седи и нищо не прави и се чувства добре, а не непрекъснато да се ангажира, за да не мисли“. Естестствено, имам и доста физически симптоми през определени периоди като виене на свят, болка в сърцето, в стомаха, в кръста, замаяност, винаги съм с ускорен пулс (дори, когато съм добре) и т.н. Освен това като човек съм доста изнервена, забързана, искам всичко да се случва веднага, дразня се на закъснения, на оправдания... И въпреки всички тези на неща, които ви описах съм любимка на хората (минутки за реклама ) – забавна, самоиронична, саркастична, мога да се бъзикам дори за смъртта и лудостта, колкото и да ме е страх от тях. Общо взето хората търсят компанията ми, искат съвети от мен, приятно им е с мен, смятат ме за много уравновесен човек, но това е защото аз на никого (освен на най-близката ми приятелка) не обяснявам и не се вайкам какво мисля и какво чувствам, защото няма смисъл да натоварвам хората, това си е моята битка и аз трябва да си я водя сама със себе си. Предполагам е излишно е да казвам, че съпругът ми също не е напълно наясно – малкото пъти, когато съм му споделяла нещо дребничко от терзанията ми, той ги смята за лигавене от моя страна, защото „всичко ми било наред“. И аз не че се оплаквам от живота – ние сме средностатистическо българско семейство, работим, не разполагаме с много пари, но не сме и умрели от глад, всичко е нормално. Даже сега се чудя дали да не си сменя работата, защото на тази, която съм сега ми е по-спокойно и имам време да мисля; явно за някои неща съпругът ми е прав и ако някъде ме „гърбят“ повече може да не фантазирам толкова... Не знам.. Освен спортуването 3-4-5 пъти седмично, гледам да се храня правилно, приемам Магнезий, Омега-3, сега си взех и 1-2 месеца да пия Ремотив. Ходя на психотерапия, разхождам се, виждам се с хора, работя.. Е, какво не ми наред!? Честно казано вече наистина съм ядосана на себе си! Последните месеци се чувствам като че ходя по някаква граница и съм все на една крачка или от тоталното влошаване или от категоричното оправяне. Оптимистка, а? Опитах също йога и релаксация, обаче не ми се получава, прекалено съм енергична и тези неща ме напрягат още повече. Също така си записвам в тефтерче стряскащите мисли, защото така намалява силата им. В заключение ще понахвърлям „страшните“ мисли, които са ми минавали през главата последните години: страх да не се разболея (от всички видове рак); всичко ми е безсмислено, дали няма да откача и да се самоубия; нищо не ме радва, чувствам се неудовлетворена; дали няма да нараня детето/мъжа ми; дали няма да получа халюцинация; страх от неизвестното; страх от Вселената (да, знам, че е идиотско J ); страх като пътувам извънградско, да катастрофирам и това да са последните ми мигове; всички видове страхове свързани с живота на дъщеря ми (тогава удрям дъното и няма къде надолу и затова поизплувам донякъде); много голям набор от идиотски и смешни (но много страшни за мен) мисли за 1-2 часа, после утихват; имах и епизод от около месец мин.година, когато не можех да си поемам дълбоко въздух и се пощурвах, имах усещането, че се задушавам. Общо взето нещата са много; тези които до момента са ме плашили, не ме стесират толкова, но непрекъснато съм в очакване и търсене на новата мисъл, която ще ме владее за неопределен период от време. Извинявам се за дългия и разхвърлян пост и предварително благодаря, ако ми отговорите! Пожелавам Ви много здраве, радост и удовлетвореност!
×