Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Pramatarova

Участници
  • Общо Съдържание

    60
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от Pramatarova

  1. Здравейте! Пиша ви във връзка с една ситуация, с която се сблъсквам в момента и бих се радвала на обективно мнение от специалисти тук. От 1 месец и половина излизам с едно момче, с което обаче отношенията ни вървят много странно. Под странно имам предвид следното. Често се караме за това, че аз не му обръщам достатъчно внимание,което според мен не е така. Това е неговата гледна точка. Често си внушава, че му изневерям. Понякога от най-малкия „признак“ си създава сценарии на някакви ситуации, които изобщо не са в разрез с реалността. Когато разбере, че съм си водила чат с някакво момче, с което нямам никакви по-специални отношения, да кажем например колега, буквално изводът му е, че не става въпрос само за приятелски отношения. Не му харесва това, че според него аз не съм му приоритет в нашите взаимоотношения. Такъв извод си прави от следната ситуация – Аз ставам сутрин рано, през почивните дни той спи до късно, излизам навън с приятелка, преди той да се е събудил и когато започне неговият ден, ми се оплаква, че винаги аз съм била тази, която да определя кога ще се видим, винаги трябва да се съобразява с това кога аз имам време за нас, винаги държи да знае къде съм и с кого съм и като стане дума за ситуация, в която от моята компания момче да ме покани или да е малко по-настоятелен за моето присъствие, изпадаме отново в караници за това, че не е нормално аз да излизам в присъствието на мъже, които имат някакви намерения спрямо мен според неговата преценка. Твърди, че доверието се печели и че, докато един човек не му докаже, че може да му се вярва, е нормално да има някакви съмнения. Моята гледна точка за едни взаимоотношения като нашите, които са процес на развитие, са следните – за мен не е проблем през деня човек да се вижда с други хора, освен гаджето си. Аз не виждам хората като „приоритети“. По-скоро идеята ми е, че двама човека с течение на времето прекарват време заедно, опознават се, съобразяват времето си един с друг и ако има разбирателство, нещата се получават. За доверието моята гледна точка е следната – в началото на хората трябва да им се гласува доверие, докато разбира се, не ти дадат повод да бъде обратното. Разбирам го, че има травми от миналото и това по някакъв начин му се отразява на настоящи вазимоотношения. В същото време ме изнервя факта, че се съмнява толкова и това ме притиска. От друга страна виждам добри неща в него, имам надежда, че биха могли да се получат нещата, че бихме преодоляли такива пречки. Присъства и съмнението, че както тръгнат нещата в началото, така би могло да бъде и занапред и много пъти му заявих, че ако продължава така, нещата няма как да се получат. Наясно съм, че отношенията са кръгови, че няма виновни и смятам, че хората трябва да поемат отговорност за държанието си в една връзка и за това как карат другия човек отсреща да се чувства. Това колкото ми помага,толкова и ме обърква обаче. Въпросите ми към вас са следните – Как бих могла да му помогна да ми повярва? Изобщо струва ли си да се „доказвам“ така на някого, при положение, че винаги съм честна и откровена и просто смятам, че на никой не си длъжен да се обясняваш и доказваш, особено когато с нищо не си го наранил, обидил или не си попаднал в ситуация,която да засяга достойнството му по някакъв начин? Какво ви е мнението за такова поведение като неговото? Дали просто няма някакво чувство за притежание и контрол над мен? И ако го е грижа наистина, как би могъл да „преодолее“ такива страхове от изневери и как аз бих помогнала? Благодаря ви много предварително!
  2. Здравейте Пиша Ви във връзка със един проблем, който ми се появи от тревожното ми разстройство и за който бях писала в предишната ми тема, но искам да му обърна внимание. Имам проблем със заекването. Когато бях малка, чрез логопед, успях да преодолея заекването си, но преди около година, две, отново ми се появи от тревожното състояние, което преживявам. На моменти ми се засилва, на други почти го няма, но въпреки това винаги в мен има един страх, че всеки момент ще започна да заеквам. Искам да подчертая, че когато съм сама и говоря, заекването изчезва. На какво се дължи това, защо когато съм сред хора, започвам да заеквам? Как и дали въобще е възможно да го преодолея отново? Може ли да ми дадете методи, с които да се справя сама с вътрешния глас, който постоянно ме съди за това, че някоя дума не съм я изговорила правилно. Как да се справя с чувството за вина и най-вече онзи страх, че няма да бъда приета. Или по-скоро, как да успея да приема себе си, за да може да не ме е грижа за това дали другите ще ме приемат? Знам, че не трябва да крия това, че заеквам, знам, че това е най-правилния път към намаляване на заекването, но не знам как да го приложа.
  3. При мен проблемът е абсолютно същия. Когато съм сама, си говоря нормално, когато знам, че някой ме слуша, автоматично започва заекването ми, стягам се и ми се иска да спра да говоря, да се скрия и т.н. Но знам, че трябва да се случи обратното - да се предизвиквам, да продължа и да си позволя да се "изложа" в говоренето си! Така, че и ти прави същото - да, наистина е много трудно, но трябва да намериш силата в страха. Т.е да го използваш като мотиватор, а не да го възприемаш като враг. А колкото до техниката ти: не самото притеснение трябва да води техниката ти, а техниката да владее притеснението. Дано да съм полезна.
  4. Да, предизвиквам се, говоря пред хора по телефона, нарочно по спирките звъня по телефона, за да ме слушат и другите хора, но наистина се изисква голяма смелост и сила, поне в началото. Знам, че този проблем ми се случва с цел, реших да го приема вече, а не да бягам и ще направя всичко възможно да го преодолея. Сигурно в този момент няма нищо друго, което да искам толкова много, колкото това. Благодаря за отговорите и вниманието!
  5. Гледах много от клиповете, прочетох някои от статиите, даже по няколко пъти, има едно клипче за лична терапия, което си го пускам всеки ден хаха. Говоря си сама, даже се записвам, защото си спомням, че при логопеда това беше един от методите, които прилагахме. Но как да заобичаш заекването си, когато те кара да се чувстваш по-малък от останалите и автомстично си развил омраза към него? Чудех се също така, щом не заеквам, когато говоря без никой да ме слуша, значи заекването ми само на социалната тревожност ли се дължи или това не е показател и въпреки това е свързан с проблем в мозъка?
  6. Здравейтеее :)) . Аз съм момиче на 19 години и от 3 седмици ме мъчи най-странното и неприятно нещо, което ми се е случвало до сега. Мисля, че мога да го опиша като дереализация поне от това, което изчетох до сега в интернет. Първоначално започна с панически атаки, като симптомите ми постоянно се менят. На моменти е толкова силно, че чак си мисля, че ще изгубя контрол. През нощта се будя със ускорен пулс и преобърнат корем. Понякога ми е замаяно или по-скоро не мога да фокусирам. И най-мъчителното от всичко е, че когато излизам навън, мисълта за това нещо, което ми се случва и страха от него толкова ме разсейват, че понякога не мога да се съсредоточа във разговорите на хората, Често не мога да се отпусна и когато започна да разговарям, имам чувството, че няма да успея да си събера мисълта, но въпреки това, винаги се получава. Сякаш е нещо като внушение от сама разсеяност, което не мога да премахна. Бях на невролог тя ми каза че като цяло всичко си ми е наред, но аз не го чувствам така. Предписа ми и някакви лекарства за нервната система. Много ви моля, ще Ви бъда безкрайно благодарна, ако ми дадете някакъв съвет как да се справя с това нещо. Много съм се отчаяла, вече дори не ми се излиза, а преди все търсех да излизам, бях душата на компанията, ходех по партита и никога нищо не ме е спирало като цяло. Благодаря ви предварително! :))
  7. Благодаря ви сърдечно за отговорите! Полезни сте ми много!
  8. Здравейте. Не бях писала отдавна. Пиша ви не да се оплаквам, а да се похваля и да задам един въпрос. Започнах психотерапия и мисля, че съм по пътя на успеха. Вече виждам светлина и проблясък и научих доста от методите за преодпляване на това, което ме мъчи. Почти се научих и да прегръщам страха, колкото и да не вярвам, че се получава. Дереализацията ми се появява рядко и не ме плаши. Но има едно нещо, което ми де появи и тъй като за празниците не ходя при психотерапевта ми, искам да се успокоя тук. Идват ми мисли от сорта, че хората искат да ми навредят и постоянно си представям страшни картини в съзнаноето си и в следващия момент си казвам "ох, как може да си го мисля" понякога просто ми изскача мисъл от сорта, че някой ме пита нещо с користна цел и после пак се убеждавам, че това не е тока . Като цяло доста ме обърква.Страх ме е да не почна истински да го вярвам. Става ми тъжно понякога, че ми изскачат просто ей така и само представата, че може да почна наистина да го вярвам ме ужасява. Това, за което ви говоря натрапливи мисли ли са и нещо притеснително ли е или е част от симптоматиката на неврозата?
  9. Прочетох за стреса, просто това, което пише не звучи толкова страшно, колкото всъщност е, когато го преживяваш. Искам да ви попитам също, защо алкохола влияе толкова лошо в това състояние, по-точно махмурлука? Вчера пих като преди това не бях пила от много време, днес като де събудих, в главата ми беше ужасно, постоянно мисли, мисли, като се унасях пак тия несвързани мисли, все едно всичко беше двойно повече. Тревожността ми също е по-голяма, дадени неща не спират да ме тревожат и подтоянно мисля за тях.
  10. Не го пренебрегвам, просто никога не съм вярвала, че стресът може да преобърне живота ти по този начин и да те накара да де почувстваш смазан и сякаш си на дъното, а всъщност да нямаш никакви съществени и кои знае колко сериозни проблеми.
  11. Възможно ли е да имам химически дисбаланс на мозъка и на него да се дължи всичко? И ако е така, психотерапията как би помогнала за това? И защо на моменти се чувствам напълно неадекватна, сякаш ми е трудно да се справя с всяко едно нещо, което правя в ежедневието ми, да взимам решения и т.н. сякаш мозъка ми не функционира нормално, така се чувствам. Как е възможно това всичко да се случва само от стрес и тревожности?
  12. Хаха ами искам някой да дойде и да ми докаже, че всичко ще е наред, че няма да полудея, че не ми е генетично заложено, че всичко в главата ще ми се подреди, че ще си мисля нормално след време, няма да се чувствам сякаш затворена в клетка и т.н . :D. Шегувам се, да, искам го, вие ми го казвате, уцелвате ги, но всеки ден в главата ми изникват нови и нови въпроси, които сякаш ако не пиша тук и не ме успокоите по някакъв начин, ще ме измъчват поне до вечерта. Чувството, че полудявам е толкова реално....Знам, че това не е начина да се оправя, даже знам, че не трябра да си ги задавам тези въпроси, но всичко е един омагьосан кръг, от който явно излизането без психотерапия е ужасно измъчващо...
  13. Тези мисли не водят до полудяване, нали? Благодаря Ви за отговорите, докторе!
  14. И на моменти имам натрапливи мисли от сорта "дано да умре" и т.н. за някой близък, аз не искам да го мисля, не искам да се появяват, но на моменти ми искачат в главата. Четох някъде, че това е реакция на психиката, която показва, че всъщност ги обичам и не искам да им се случи нищо лошо. Това е така, но защо ми се появяват?
  15. Снощи например какво ми се случи. Излезнах навън с едни приятели и пак бях много притеснена, трудно се концентрирах в разговора, постоянно си мислех някакви неща, исках да си ходя, постоянно се чудех дали се държа нормално, мислех как да говоря, какво да говоря, усещах все едно съзнанието ми е замъглено, а дереализацията много ми се засили, мислех си, че всеки момент ще се побъркам от мисли.Много е измъчващо, понякога се питам защо ми се случва..
  16. Оценявам много отделеното внимание от вас. Надявам се един ден да се смея на нещата, които съм си мислела и през които съм преминала. Чувствам сякаш това състояние се "подиграва"с мен и яко ме "тресе". Какви ли не симптоми вече е имало, които ме плашат. Изглеждат ми ненормални и сякаш са по-силни от всичко, затова ми е трудно да се засмея, но ще направя възможното да се науча да го правя.
  17. Това, че ми е подтиснато, главата ми тежи и понякога чувството, че ще ми гръмне от мисли и анализиране, колебаене и какво ли още не. Толкова искам нещата да са прости, а сякаш са толкова сложни в съзнанието ми.
  18. И искам да попитам, мислите ми сякаш ми се струват далечни и някои сякаш ме подтискат, без да има причина да ме подтискат, не знам дали ме разбирате, трудно ми е да го обясня. Това отново ли се дължи на стреса?
  19. Ами тревожни състояния например, да, така е, то не е болест, но се усеща ксто такова....
  20. Искам да ви попитам какво мислите за леенето на куршум? Според вас дали влияе благоприятно и дали лекува?
  21. Благодаря ви сърдечно за отговорите. Уморих се от това, никога не съм знаела, че стреса може да е нещо толкова коварно и все се чудя, как от една вечер последвана със силен махмурлук започна да ми се развива това. Преди това пак си бях тревожен човек, имах и дереализация, но само като бях уморена. Как да си го обяснявам това, че тогава е преляла чашата ли?
  22. Здравейте, гледам да се справям със страха от полудяване и с другите симптоми, гледам да не им обръщам внимание, въпреки че ме дразнят и ме е яд на тях, но има едно нещо, което много ме мъчи. Всеки път, когато се срещам с някои човек, сякаш чувствам някакъв дискомфорт дали ще има за какво да си говорим, как ще звуча, дали ще му направя хубаво впечатление и тем подобни. Като се видим, всичко си е наред, но сякаш през цялото време витае едно напрежение. Така ми е почти със всеки не чак толкова близък. Какво да направя, за да повярвам, че това са глупости, за които се притеснявам и как да премахна това напрежение.
  23. Благодаряяя, благодаря! Много ме успокоихте! Прекрасни думи, наистина. На мен също ми писна от самата мен, не само на вас. Какво да се правя вече, не знам. Ето, сега като прочетох този пост, се успоих, но знам, че мине ли известно време, пак ще почнат филмите. Всяко малко нещо по-необичайно в мен, вече ми се струва ненормално и това ме води сещате се до коя мисъл. Скоро отивам в София и мисля да почна терапия. Е, тогава пожелавам на вас, и на себе си най-вече да се отървете от мрънкането ми!
  24. Здравейте, благодаря за отговорите, но защо като четох за симптомите на шизофрения, на места пише, че началните симптоми са страх от побъркване, загуба на контрол и депресия. Това не спира да ме плаши. Може ли някой да ми обясни дали е вярно това, което съм прочела?
×