Здравейте!
Ще започна поста си с това в какво семейство съм израстнала - сплотено, с традиции, родителите ми винаги са били до мен и са ме подкрепяли, давали са и продължават да дават всичко за мен, лишавали са се от много неща, за да може аз да съм добре. На 18г заминах да уча в друг град, продължиха да ми помагат, тъй като лекциите не ми позволяваха да работя и да се издържам сама. Пропуснах да спомена и това, че винаги са били амбициозни и с доста високи очаквания към мен, които успях да оправдая - завърших, имам доста добре платена работа, семейство и 2 деца. Засега мога да кажа, че се справяме добре. На 32 години съм и просължавам да живея в друг град. Купихме си жилище, за което те допринесоха с доста голяма част. Проблемът е в това, че те са изключително тревожни - вечно се налага да ги успокоявам за това, че съм добре, имам пари, децата ми не стоят гладни, аз нямам проблеми и т.н. Продължават да ни помагат, предвид факта, че материално са доста по-назад от нас и всичките им спестявания са заради това, че се лишават от всичко, за да има за нас и децат. Ако кажа, че нямаме нужда от помощ се започват драми и едва ли не се налага да докажа имам ли аз определената сума или не. За помощ към тях не може и да става дума - дори и да направя подарък, той после ми се връща в двоен размер, защото "имам 2 деца и кредит, за които трябват тези пари". Родителите ми са вече пенсионери, но все още работят. Има и изказвания от рода на това как са притеснени, че един ден пенсията им няма да покрие таксата за старчески дом и какво ще правим. Когато се опитам да обясня, че нямаме нужда от помощта им в този момент, то се казва "кажи благодаря и толкова" или "един ден и да искаш някой да ти помогне, няма да има кой". Разбирам родителската им загриженост, но аз наистина се чувствам потисната от това постоянно обгрижване, при положение, че финансовото ни състояние е стабилно. Може би ако и на нас се даваше шанс да помогнем, то щеше да ми бъде една идея по-спокойно. В момента желаят да ни дадат последните си спестявания, за да си купим 2ра кола, при положение, че са били заделени за ремонт на спалнята им и при отказ от моя страна аз излизам неблагодарна. Казвала съм, че ако имаме нужда от помощ ще се обърна първо към тях, но и това не помага защото следват думи от рода на "ти криеш", "няма да кажеш" и тн. Предполагам за много хора постът ми ще бъде смешен, но наистина не знам как да постъпя в тази ситуация. Изпитвам ужасно чувство за вина, тъй като и аз като дъщеря искам да направя нещо за тях, но те не го разбират. Отношенията ни започнаха да стават доста обтегнати, трудно комуникираме, защото и аз вече започвам да избухвам, когато трябва да се обяснявам по повод новопородени безпочвени притеснения и изказвания за това колко ни е трудно, дали се справяме и тн. Вместо морална подкрепа и кураж, аз получавам финансова подкрепа и постоянни тревоги. Моля дайте ми съвет как да подходя в този ситуация, защото вътрешно се самоизяждам...
