Jump to content
Порталът към съзнателен живот

mariag

Участници
  • Общо Съдържание

    9
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    1

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. Имам записан час за психотерапия след няколко дни. Мисля да се консултирам с психотерапевта за хапчетата, като се надявам да издържа до тогава. Относно предишния ми пост... здравето ми в опастност ли е, заради всичко това, което се случва в главата ми?
  2. За жалост нещата при мен стават все по-зле и не знам дали ще мога да дочакам часът си за терапия. Ако някой може да ме успокои до тогава ще съм благодарна. Мисля да започна да пия хапчета, защото ще се побъркам. Започнах постоянно да мисля за смъртта и да си представям какви ли не неща: Как и кога умирам, как съм в ковчег, заровена, как гния, как просто спирам да съществувам, как с всички ще стане така и някой ден няма и да има помен от нашите животи. Просто този страх и тези мисли ме обземат и разтърсват, както никога не съм си представяла, че може да стане. Посъветвайте ме моля ви, как да постъпя, за да имам шанс да живея нормално поне.
  3. Моите родители винаги са правили всичко по силите си за нас с брат ми. Имало е караници и обиди, но майка ми например все ми е казвала, че съм умна и красива, че нищо ми няма, когато аз изразя комплексите си... Даже ми се иска да съм като нея. Да живея така смело, както тя прави. Не я е страх от болести или от смъртта. Поне така ми е казвала, като съм й споделяла моите страхове от тези неща. Чудих се: Възможно ли е да си докарам болест като постоянно мисля и чета за нея? Защото знам, че някои хора си внушават какви ли не работи и изпитват истински симптоми. Пример: Понеже в семейството имаме случаи на рак (различни видове), и аз съм пушач или по-скоро бях (дни след смъртта на дядо ги спрях, преди това пуших по 1 кутия на 3 дни някъде), четене на страшно много за предпазване, превенция, прегледи за ранна диагностика, нива на радон около нас, случайно попадане на статии за починали млади хора и т.н. Аз изпадам в една спираловидна дупка. Просто го усещам. И се плаша, и съм потисната и се чувствам обречена едва ли не...
  4. Първо, благодаря, че се отзовавате! Наясно съм, че рано или късно трябва да се примиря, че всичко си има край и просто да си живея живота докато мога... Тази година ми се даде втори шанс след катастрофата, която споменах и се чувствам благодарна за което. От друга страна се обвинявам, че се чувствам така сега, че се тормозя, и че просто не мога да преглътна "голямото хапче". Вътрешността ми се разпокъсва между многобройни противоречия - неспиращ поток от страшни мисли и контриращи ги надежди, което ме изтощава. Записах си час за терапия и чакам деня да дойде. Всеки ден е нещо различно: тази мъчителна болест, или онази. Сякаш вече ми е сложена такава тежка диагноза... И купища други подобни. Винаги ми е било интересно да науча как вие имате повече вяра в нас, отколкото ние самите в себе си (или поне така изглежда)?
  5. А има ли вариант чрез изпращане на SMS-и, или нещо подобно, да си заплащаме ние - потребителите? Мисля, че всеки, който има нужда от форума (особено в такива времена) би бил склонен да заплати дори и нещо символично. Най-малкото, защото освен "Благодаря! Много ми помогнахте!" нямаме други начини да Ви отдаваме благодарност и признателност. Какъв по-добър жест от поддържането на форума? Иначе и банков превод съм готова да направя. Извинявам се за предложението, ако е неуместно.
  6. Уважаеми, писала съм Ви преди и с доста подобни теми се запознах. Оставам очарована от ефекта, който имате върху хората, и то само чрез този форум. Благодарността и признателността към Вас винаги ще я имам. Моето "настояще" започна преди броени дни, когато дядо ми почина. Връзката ни беше повече от специална за мен, и когато разбрахме за смъртта му - рухнахме. (Този човек малко преди това стоеше с мен да ме успокоява след сериозно ПТП, в което участвах. А сега го няма...) Тази година не е лесна за много хора, които познавам, а и които не познавам. Чувам, виждам и ридая от това, което се случва. Обзе ме чувство на паника, когато казаха, че е имал коронавирус, и че слагат и нас под карантина... в дом, който той обитава до последно. Затворена толкова време на това място не ми се отрази добре. И то меко казано. Изгубихме обонянието си малко след това и се започна. Паника. До сега, по време на цялата пандемия бях добре, обнадеждена и спокойна, че всичко ще приключи, и че всичко ще е наред. Болката по дядо, в комбинация със смразяващия страх, който започнах да изпитвам ме погубват. Може би беше грешка, че четох какви ли не неща за вируса - до какво води (че влияе на психиката), ваксините (че не трябва да си го причиняваме, защото всичко е конспирация) и т.н... останах без всякаква надежда за изход от ситуацията, но не се сдържах. Нямах обяснение и причина за случващото се. Защо? Защо се случва? Ще спре ли? Кога? Главата ми тежи от страшни мисли – че нямаме бъдеще, че света свършва, и други подобни. Страх ме е. Страх ме е от смъртта, страх ме е, че ще изгубя още близки хора, страх ме е, че няма да имам деца, а дори и да имам... какво ни чака? Едва издържам и не намирам успокоение. Мисълта за самоубийство дори ми минава от време на време през главата. И тя ме плаши, но и ме провокира. Параноята изведнъж стана част от ежедневието ми. Не намирам сили да се изкъпя дори... Как да се справя с това всичкото в главата си?! Как да знам, че има за какво още да живея?! Как да съм спокойна, че такова страшно нещо като тази година няма да се повтори?!
  7. Здравейте, реших да споделя тук друг мой проблем (понеже миналия път много ми помогнаха някои хора), този път относно връзките с момчета. Та, почти на 21 години съм и до сега не съм имала взаимоотношения с момче (освен приятелски). Може да се каже, че преди 2 години се "влюбих" за първи път и до ден днешен имам някакви симпатии към този човек, макар и не както преди. Той, а и никой около мен освен майка ми не знаеше, че го харесвам. Никога не съм била и вероятно няма да бъда от момичета, които директно казват, че харесват някого и правят първата крачка. Аз съм пълна, следователно сигурно ви ясно, че имам комплекси, но не знам дали точно от там идва моят проблем - когато осъществя някакъв контакт с момче и проявя симпатии към него, (въпреки че не е задължително да се познаваме дори) и си помисля/въобразя, че той може би ме харесва или би ме харесал, винаги реагирам с притеснение и започва да ми се гади. Не знам какво точно се случва с мен. При мисълта, например, че се целувам с този човек ми се повдига от притеснение, от друга страна това е, което искам - любов. И понеже аз не мога да се разбера отново ще чакам вашите съвети, за които благодаря предварително!
  8. Благодаря за бързите отговори! Значи тези усещания за някакво присъствие (все едно преминава напрежение покрай теб) се обясняват с това, така ли?
  9. Привет на всички, пише ви едно почти 20-годишно момиче с изключително нелеп проблем. Мисля, че е удачно да спомена, че преди страдах от пристъпи на паника и като цяло тревожност. Скоро не ми се беше случвало да се "паникьосам", но преди няколко дни започнах страшно много да се страхувам и най-вероятно да си внушавам, че съм преследвана от дух/призрак. (Да знам, може би ви е смешно..) Аз по принцип се страхувам от паранормални неща малко или много, още от малка. Наплашила съм се от филми, снимки, истории и т.н. Не знам защо точно това ме мъчи толкова и то на тези години, започвам ужасно много да се притеснявам. Това започна една вечер, когато си бях легнала да спя вече и бях задрямала, нещо ми се стори, че леко ми дръпна завивката и аз се уплаших и скочих в леглото и будувах цяла нощ след това, като имам усещането, че сякаш има някакво присъствие в стаята....не знам как да го обясня, въобще има ли нещо за обясняване или просто съм превъртяла. Просто изпитвам страх, че ще ми изкочи нещо, че ще чуя нещо (и най-малкия шум из къщата ми изправя косата). Не разбирам защо и на какво се дължи. Ще съм ви много благодарна ако ми изкажете мнението си и евентуално съвет. Благодаря ви!
×