есен

разбрах че трябва да дам малко повече информация за себе си и проблема.Аз бях страшно упорит и борбен човек весела общителна самоуверена абе където се вика ако решах и планина можех да преместя нищо не ми се опираше .Завърших висше сама учех и работех.после се омъжих и всичко беше и още е прекрасно мъжа ми е страхотен човек но отам започнаха шамарите на съдбата един по един първо на четири месеца ни почина детенцето беше с вроден порок на сърцето.бях много силна наясно бях със заболяването и с изхода бях психически подготвена колкото и жестока да звучи цялата рода изпаднаха в депресия хукнах да ги спасявам и да им давам сили.После след три години се роди другият ни син жив и здрав слава на бога но аз започнах да го обрижвам и треперя над него пък ако се разболееше аз лягах болна преди него ужас непременно трябваше да има някой до нас докато се оправи.беше на 6 месеца когато на моя съпруг му поставиха диагноза рак на пикочния мехур и от тогава нещо ми се преобърна започнах да мисля боже какво ще правя сега сама с детето и тази мисъл ми се набиваше всеки ден все по силно и по силно постепенно изпаднах в депресия затворих се в себе си все едни черни мисли едни картини ужасни ми рисуваше съзнанието и така се сдобих с ПА.не знаех какво се случва с мен обиколих всички доктори и всичко е ок от интернет намерих хора с тези симптоми и така разбрах от какво страдам .Не можех да стоя сама в къщи не ми се излизаше сама защото си мислех че ще ми стане лошо и няма да има кой да ме спаси и от тези мисли сърцебиене недостиг на въздух и всичко там полагащо му се за това състояние.След химеотерапий се оказа че са сбъркали диагнозата на мъжа ми и дефакто нищо му няма слава на бога и до днес си е жив и здрав само че аз така съм се обсебила от него че сме като плик и гербова марка направо има моменти се осещам колко много съм го обсебила и не мога без него което ме плаши и ме прави зависима от него.Ходих на психотерапевт и се оказа че за 5 посещения зт се завъртях на 160 грдуса пак бях като преди радостна самоуверена можех да ходя сама стоях в къщи сама и всичко беше ок.А забравих да кажа че 2 години ми продължиха атаките и бях безработна в този период.и когато всичко се нареди и всичко беше ок ме съкратиха от работа на която бях подложена на голямо напрежение и сякаш всичко ми се срина казх си о не аз съм пак без работа сега трябва да съм в къщи сама пак ще започнат тези атаки и сякаш всичко се върна и сега пак се страхувам да стоя сама да излизам сама да не би да ми стане лошо и няма кой да ме спаси незнам защо си внуших всичко това сега имам работа работя но все измислям схеми да не стоя сама да не излизам никъде сама и като че ли тъпча на едно място и незнам какво да правя.При моята психотерапевт не ми се ходи защото си станахме много близки и няма разграничение.Знам че се справих първия път и сега незнам защо съм толкова неуверена като че ли не си вярвам че пак ще успея и не правя никъкви опити.Моляяя помогнете ми със съвет защо се случи отново това и как да си избия този старах от самотата самата дума САМА ме кара да усещам неприятни неща.

здравейте незнам дали съм на точното място и дали съм по темата но ми е за пръв път и моля да ме извините.Бих искала да задам своя въпрос:Могат ли ПА веднъж когато човек ги е имал и се е приборил с тях да се завърнат отново и то след 4 годишно отсъствие?Благодаря предварително!