svetoslav_m

Наистина преместването на фокусът ми е помагало доста пъти да избледнее замайването ми до абсолютно поносими размери. Получавало ми се е в моменти на интензивно натоварване на сетивата или поглъщане на съзнанието в някаква нова идея или спасителна мисъл. Примерно като направя кръгче с мотора из гората и изобщо не усещам замайването - явно мозъка е концентриран в случващото се и се опитва да ме опази от падане и тотално игнорира замайването. Трудното е да се поддържа фокусът далеч от замайването в едно бледо и сиво ежедневие. Тогава замайването е като мощен магнит и ми е невъзможно да си отклоня вниманието. Правя какви ли не трикове, но нищо не помага.

Борито, много си права че на практика се опитваме да измамиме и Бог и себе си като уж го приемаме, но само за да се отървем от него (симптома..замайването). Само че човек себе си не може да измами, и колкото и изобретателен да е, все се разкрива в един момент. Затова много от нашите стратегии за справяне (те са точно такива) работят веднъж дваж и спират и търсим нови. " Звучи ми, все едно нямате доверие в собственото си тяло (мозък / нервна система)." - Аз абсолютно загубих доверие в тялото си първо откакто ми е замаяно, а впоследствие и в ума си, който само ме напада с черни сценарии ден и нощ и ме държи в постоянно напрежение. Жалко е но е абсолютен факт и констатация на психолога ми също. Старая се да си възстановя доверието. Права си за фокуса - целият ми живот е само блед фон пред фокуса в проблема. Това с носа е страхотен пример:) И накрая - ние влизаме тук за доза надежда и благодарение на подобни коментари често я получаваме и избутваме деня. Всели празници на всички!

Да пил съм Берасерк, Арлеверт, Ноотропил, Милгамма Н и Вертигохиил без подобрение. Сега съм на Флуанксол и Атаракс при нужда за сън - това са само успокоителни в малки дози колкото да има нещо ...по-скоро плацебото помага тука но няма значение. Аз нямам шипове след ЯМР нито проблем с оросяването...поне не нещо което се вижда на доплер. Така и нямам диагноза, но и ти си прав че диагноза която не се лекува така и не ти трябва. Работя по приемането за момента като се затрупвам с работа, спорт и какво ли не. Най-тежко ми е събота, неделя или почивни дни в които няма ангажименти и започвам да мисля по мойте въпроси, но такива дни ще има и трябва да има без да се докарвам до интензивна тревожност. Все ми се струва че за 3 години не съм мръднал по отношение на приемането, но близките ми казват че има обективен прогрес...не знам..адски трудно е да се живее без бъдеще и надежда.

Аз имам същия проблем с надеждата че ще намеря решение и отчаянието и депресията когато се наложи на приема че винаги ще съм така. Много ми е трудно на избера по-малкото зло. Надеждата подхранва проблема и тревогите около него, но без нея има много неприятна депресия и така се лашкам между двете злини

Ценов, прав си и ти и останалите тук по отношение на моя проблем. Не ми се получава спирането на анализа когато ми е толкова замаяно че ми се гади по цял ден. От 2 седмици съм в тежка криза и съм се оплел тотално в черни мисли. Все пак ще се постарая максимално и ще пиша само ако има смисъл и промяна. Човек_88 - ти наистина трябва да се довериш на някой....дори и да не се получи от първи път, ще го смениш. Аз поне опитвам с терапевти, лекарства, спорт и идеи....ти и това не правиш (не се засягай сега). Резултат нямам защото не съм постоянен и лесно се разочаровам като ми се засили замайването, но това ще ми е най-трудния житейски урок - търпение, постоянство и доверие в терапевта, методите и процеса като цяло. Най-трудно ми е да повярвам че нямам физиологичен проблем и сам си го генерирам това замайване, обаче онзи ден изведнъж се подобрих след консултация с невролог, който категорично ми заяви (за пореден път) че нямам физиологичен проблем - тоест видях промяна само от временна промяна в мисленето...за съжаление ефекта бе само ден два и после мръсното ми подсъзнание пак започна да се съмнява. Успех на всички, а на специалистите - бъдете търпеливи с нас въпреки че ви късаме нервите.

Благодаря за разяснението. Правилно сте схванали че имам много страхове...направо съм си стахливец, признавам си, що се отнася до здравето ми...а може би и не само. Ако имаше хапче за страх, щях най-вероятно да съм се справил и със замайването. Ще помисля по това и опитам да се изправя срещу страховете си. Няколко пъти съм го правил успешно и наистина прави чудеса, но не винаги ги надвивам...често подвивам опашка и се снижавам.щ Наскоро прекарах 1:40мин в ЯМР уред за изследване на гръбнака при над 40 градуса темепература, върху нагорещена дъска, с фиксирана и покрита глава в тръба в която не можеш да се почешеш, а и не бива. Отначало ме втресе клаустрофобията, но после я надвих и това ми даваше смелост седмици наред. Може би трябва да се предизвиквам целенасочено при всяка възможност...не знам ...не ми стига смелост да се въртя когато ми е замаяно и ми се гади.

Ходя от над 2 месеца при Д-р Ялъмова (всяка седмица), която ми е препоръчана от неин пациент. Тя твърди че работи успешно с пациенти с тревожност като мен и имат подобрение. Как мога да преценя колко е добра и успешна? Тя е и психиатър, но предпочита да лекува с лекарства само в краен случай и не счита че тревожността изобщо се лекува трайно с лекарства. Преди нея 1 цяла година всяка семица съм ходил на друг прихотерапевт. Преди това съм опитвал за кратко 3-ма други които не ми допаднаха. Явно не мога да се ориентирам в сложните коментари на Др. Баев. Не се имам за глупав, но като ги чета се чувствам така и не мога да разбера какво да правя или не правя за да си помогна. Днес съм истински отчаян защото замайването ми е много силно, постоянно и ми се гади - така съм бил може би 2-3 пъти за тези 3 години. За дни се влоши брутално без да съм правил промени. И най-важния въпрос който отдавна мисля да питам всички психолози които следят темата - излекували ли сте някого от замайване с психотерапия? Тоест от професионален опит ли говорите или теоритизирате?

Драги събратя по нещастие - взимам си обратно думите че съм се подобрил от спорта. След 2 месеца интензивен спорт (всеки ден по 2 часа) и голямо подобрение (с което се похвалих пред 2-3 дни) днес съм много зле откъм замайване. Всичко ми се клати постоянно и много често ми се гади дори. Не съм спирал да спортувам и не съм променял нищо в ежедневието си. Не бях по-тревожен когато се влоших. Не съм променял лекарства, хранене от месеци. Не съм преживял нито нова физическа нито психическа травма. Дори времето си е все така лошо от 2 седмици така че и то не е причината. Моля психолозите да ми обяснят как така изведнъж без промени в никакви фактори се влошавам за 2-3 дни и стигам почти до легло. Това става на всеки няколко месеца и трае по няколко месеца. С други думи тамън да се измъкна от блатото и хоп дявола ме хваща и слага обратно в казана в който ме вари от 3 години. Как се живее така? Къде остава надеждата? Как изобщо да продължи човек да функционира???

Благодаря на специалистите. Норбековата книга за зрението съм чел преди време. Не знам какво да кажа или да си мисля. Твърде задълбочен анализ. Знам само че изпадам в кризи на надеждата и тогава се срива целият ми свят. След обръщане на тенденцията преди 2 дни имах много тежка криза с висока тревовжност и невъзможност да стоя на едно място. Това посленото си е моя характерова черта, която се обостря жестоко от замайването (просто се търси бързо решение панически). Но както и да е - мисля че разбирам грешките си. Сега остава само да не ги допускам отново и отново.

Вие Д-р. Първанов и др. Баев ме посъветвахте да спортувам в началото на темата преди около 2 месеца. Психолозите с които съм работил не са ми давали подобни съвети. Аз обаче избързах да се похваля и от 2 дена пак ми е по-зле и съм в зоната на трудно поносимо замайване. Това обръща положителната тенденция и доста ме притеснява...не че ще ме откаже от ходенето, но може би организмът ми свикна и не му действа вече.

Работил съм с няколко прихолога. С един 1 година, а от 2 месеца с нов. Като цяло не се справям добре. Все си мислех че като премине основния дразнител със замайването, другото ще затихне бързо, но явно толкова време съм тренирал тревожност покрай замайването че сега може да отнеме месеци или години да се отуча от тази тревожност.

След като утихна "ефира" реших да разкажа за моя личен прогрес със замайването и новите ми проблеми. След месец и половина интензивно и ежедневно ходене в планината замайването ми е много по-леко и е в сферата на поносимото, с което може спокойно да се живее. Така че хора със замайване - длъжни сте да опитате това лечение! След 3 години замайване обаче аз се превърнах в един постоянно тревожен човек в преждевременна криза на средната възраст (андропауза се нарича при мъжете разбрах на скоро) на 38 години. Постоянно съм тревожен и заспивам много много трудно, без реална причина и стрес в живота ми. Просто имам постоянното усещане за надвиснала смъртна опасност. Въпроса ми е - тази криза на възрастта как и за колко време отминава? Как може да си помогне човек да отмине по-бързо? Благодаря!

".. най-същественното това което подържа страхът и замайването е мисълта, че може да стане нещо от симптомите..." - това наистина е есенцията на всичко за което си говорим и много ми легна на сърце. Тоест решението е наистина да се повярва че нищо съществено няма да произлезне от адреналина и симпромите....няма да доведат до нищо ново, грандиозно, необратимо и смъртоносно. В този ред на мисли аз до голяма степен приех че замайването няма да ескалира, нито прогресира, и с помощта на спорта вече нещата са много по-добре със замайването и то изобщо не ме притеснява. От години обаче имам проблеми със съня поради тревожността, породена от замайването. Сега не ме тревожи замайването, а това че не мога да заспя с часове. Не успея ли да заспя до 1 час започвам да мисля как да заспя и естествено прецаквам съня тотално и се налага да пия разни работи за сън и спокойствие. Моля дайте някакви съвети за заспиване и спокойствие в късните часове когато оставам сам с мислите си. Споделете ако сте имали такива проблеми и как сте се справили.

Плаши ме замайването да, и вероятно така го задълбочавам наистина, но вярвам че има нещо физиологично в основата. Както и да е, едва ли ще разбера някога пък трябва да се живее някак и ако може без тревога ще е по-леко, прав си. Колкото до спорта, след като се контузих от тичане минах на плуване а сега съм на бързо ходене по стръмно 8км, така че не съм спирал над 40 дни. Това което каза за повишената тревожност като фон наистина влияе зле и тук трябва да се работи с психиката.

Искам и аз да се включа защото темата много се промени от началната перманентна замаяност (от физиологичен характер по мое скромно мнение) към ситуативна замаяност като следствие от тревожност и панически атаки. Не че умаловажавам състоянието на изпитващите замаяност пореди паническа атака, но според мен има и много други като мен които са постоянно замаяни на съвсем друга основа. Те също следят темата и търсят решение, но то е съвсем различно. Та за тези като мен които не намират никаква закономерност между ситуация и замайване, искам да споделя че след 40 дни на по-интензивен спорт (кардио..тоест висок пулс и сериозно задъхване) на чист въздух, замайването е доста отслабнало, а и фокусът върху него също се измества на по-заден план. Накратко спорта определено помага и ще се похваля ако доведе до пълно изцеление.

Благодаря за съвета за топлия душ и постоянството. Аз реално 20 години не съм тичал иначе на фитнес съм ходил почти всяка година за по 2-4 месеца. Тоест при мен новото е тичането, и да допуснах грешка и сега ще си плащам поне 2-4 седмици.

Много добри примери с хора които не се трогват от дори силен световъртеж, че и по-лоши болести. Това са хората който се справят с тежките болести. Аз самият имах лош епизод със замайване преди 5-6 години, но бях толкова зает тогава че не намерих време да му обърна внимание и той взе че размина след 2 месеца. Преди 3 години обаче като се повтори този епизод, нямах никаква работа и така му се посветих че хронифицира и сега си го нося постоянно с мен, а можеше отдавна да съм го забравил. Но какво да се прави - наречи го чувствителност, настройка на нервната система по рождение или придобита в живота ...няма значение...дай да видим какво може да се направи. Аз съм човек на действието и за мен решението ще дойде с някакво действие. Психолозите ще кажат тук че именно постоянните действия са гориво за фиксацията ми, но аз се познавам. За друг може ключа да е във вярата или в бездействието в моменти на криза. В спорта определено има огромен потенциал, който винаги съм подценявал, така че аз залагам на спорта. Идеята на г-н Баев за адреналина който трябва да се изгаря ми се струва много актуална при мен защото аз явно имам в повече от този хормон, а професията и ежедневието ми не позволяват той да се консумира и психиката е намерила механизъм да го гори под формата на тревожност и паника. Разчитам на спорта да гори адреналина и да върне изгубеното доверие в тялото ми и в устойчивостта на живота като цяло. За момента имам голямо подобрение, въпреки множеството травми които си докарах от нетърпение. Последно минах на плуване от което ми се запушват ушите и правя катастрофалната връзка ухо->вестобуларен апарат->замайване, но няма да се откажа.

" Страх ме е, че симптомите ще ескалират до ситуация, която не мога да контролирам и никой в света няма да може да ми помогне" - това все едно аз съм го писал за себе си Какви ли не трикове съм опитвал пред себе си, но всяко чудо за три дни при мен. Тоест всеки трик работи по един два пъти и после ми трябва нов, а е трудно да си толкова изобретателен. Също е невъзможно да излъжеш или избягаш от себе си. Трудно е да живея сам със себе си...чакай в мен колко хора живеят?? Тук е мястото да прочетеш една книга която ми държа "влага" доста повече от три дни - "Силата на настоящето" на Екхарт Толе.

Спортът е ГОЛЯМА работа, няма спор. Аз съм го подценявал целия си живот, но сега наистина виждам в него повече от механика...тоест виждам психическото му измерение. Лошото е че аз прибързах в желанието си за бързи резултати и си скапах колената за 10 дни (всеки ден по 5-7км без загрявка с проблемни колене). Сега куцукам и ми е невъзможно да тичам или да въртя дори на уред. Мисля да пробвам с плуване докато ми се стабилизират коленете. Не допускайте моята грешка. Не прибързвайте в желанието си за резултати. Подходете с воля и търпение. Положителен резултат ще има, дори и да не е точно това което очаквате.

д-р Първанов може да се окаже прав и за моя случай. Вече 7 дни тичам по 5-6-7км на ден и усещам леко подобрение. Далеч не съм добре на 100%, но това са само 7 дни. Аз и преди съм опитвал фитнес и какво ли не, обаче тичането е просто АДСКИ трудно и вкарва организма в много тежък режим и съответно дава най-бърз и добър резултат. Просто явно без една кофа пот на ден няма как да има ефект. Лошото е че ми се скапаха коленете и едното стъпало за тези 7 дни и от днес съм на ски тренажор (или elliptical още му казват). При него натоварването на мускулите и сърцето е подобно, но ставите са пощадени защото няма сътресение. Мисля да тренирам на него когато имам травми или когато времето е много лошо. Тичането действа много добре и на психиката освен на физиката и това успокоява нервите допълнително. След тренировка започнах да взимам студен душ след като прочетох колко полезен бил за нервите. Ще пиша как се развиват нещата при мен за да мога да бъде от полза и на други хора в подобно състояние. Благодаря пак на всички включили се!

Вдъхновихте ме и вече 3 дни поред тичам по 5-6км с идеята да стигна до 10км през ден може би. Не съм бягал от 20 години и истински мразя това упражнение, но събрах всичката си останала воля и ще го правя до постигане на резултат, че и след това. След първото и второто бягане се разпаднах физически, но почувствах по-уверен психически. Дори ми се струва че съм малко, ама много малко, по-добре със замайването (може и да се заблуждавам, но и това работи при едно субективно усещане). Най-малкото е лъч надежда в тунела. Лошото е че при мен всяко чудо е за 3 дни, освен замайването, което е за 3 години вече. Тъй като нямам никакви други идеи как да си помогна по друг начин, ще спортувам до победа. Ако може някой да сподели дали се е спасил от замайване със спорт и за колко време, много ще се радвам. Благодаря!

д-р Първанов, и на Вас благодаря за идеите. Трудо-терапията не е за подценяване наистина: ) Опитвах с ходене на фитнес всеки ден с месеци както и с работохолизъм пак с месеци, но така и не ми мина. Да беше по-поносимо защото просто работата разсейва и изморява, но така и не даде желания резултат. И все пак не изключвам вероятността да захвана най-черната работа за малко пари че да имам поне реални проблеми, а не въображаеми:) Иначе в Плевен идвам често (жена ми е от Плевен) и може да се възползвам от поканата (обръщал съм по декар нива, но беше преди проблемите).

Отново благодаря на всички за идеите и подкрепата. С моя прихолог сме коментирали повечето идеи и сме работили в подобна посока, но някак като се засили замайването и олекнат краката всичките думи и идеи се изпаряват на мига пред огромния страх от това състоянието да не се задържи или влоши и ме прикове на легло. Това е най-големият ми страх с който не мога да се справя вече 3 години. Като се засили замайването и тялото ми реагира толкова остро че замайването става най-малкия проблем от всички нови симптоми. Бих се радвал дори да си живея само със замайването, защото то бледнее пред останалите чувства и симптоми които ме обливат в такъв момент. За съжаление се върнах към Деанксит от 3 дни насам, но напълно осъзнавам че само се баламосвам и отлагам нерешените проблеми във времето. Продължавам психотерапията, разбира се, защото тя единствено може да доведе до трайно решение. Дори и да не реши замайването ми то поне може да направи живота ми с него поносим, какъвто към момента далеч НЕ е. Продължавам със спорта защото той действа заземяващо, тонизиращо и отвлича вниманието от здравословните ми фиксации. Продължавам да работя по-малко от мойта работа и да се оглеждам за нещо по-подходящо за характера ми. Продължавам и да правя диета за отслабване за да облекча пресечната точка на краката и главата а иметнно херниите в кръста ми. ....пък Господи нека бъде волята ти, както каза гн. Баев.

Здравейте и благодаря на всички включили се. Аз съм на 38 години, нямам богати родители и да мисълта за смяна на професията и излизане от зоната на комфорта ми създава стрес, НО в послено време развих истинска алергия към компютрите и настръхвам от нерви след 1-2 часа и се налага да се отдръпна. С психолога ми стигнахме до извода че професията е най-вероятната причина за симптомите ми и след като 3 години вече нищо друго не може да накара симптомите да затихнат си струва да се опита. Повярвайте ножа отдавна се движи по кокъла и съм готов на всичко са глътка въздух. Тук обче трябва да спомена че аз дълбоко вярвам все още (наречете го хипохондрия...няма да се обидя) че има физиологична причина за замайването ми защото то много често а и в момента е придружено от олекване и чувство на блуждаене в краката. Все едно краката под коленете не са мои и всеки момент ще се оплетат или подгънат, което все още не се е случило, но поражда огромен страх в мен (представям си инвалидна количка в близко бъдеще). Наскоро открих ще имам дискови хернии в лумбалната област (кръста) и леко притискане на нерви там. Така се роди теорията че мозъка ми не получава адекватна информация за положението на стъпалата (олекването и блуждаенето) и това обърква вестибуларната система (зрение, вестибуларен апарат във вътрешното ухо и данни от тялото за положението/моториката). Засега не намирам подкрепа на теорията си нито в интернет нито в медицинските среди, но мисълта че ЛЕКУВАМ ХЕРНИЯ С АНТИДЕПРЕСАНТИ И ПСИХОТЕРАПИЯ не ме напуска и не ми дава мира. Моля споделете нещо за това ужасно олекване в кратата. Особеното при мен е че чувството се засилва след колоездене, плуване, кинезитерапия и подобни интервенции в кръста а и често е придружено с болки в кръста (болките си ги имам от 20 години обаче и никога не са ме притеснявали). Просто не съм убеден че всичко е симптом на нерешен проблем и това колебание се е превърнало в огромна фиксация и хипохондрия и е по-лошо от дискомфорта от самите проблеми.