Ще бъда честна, защото много ми се иска вече да живея в истина за живота си.
На 33 години съм. От известно време стана така, че съм в едно постоянно търсене. Търсене коя съм аз, какво се случва, защо се случва. Толкова се вглъбявам в анализи и самоанализи, че ме заболяват различни части на тялото понякога. До скоро обвинявах средата, в която живея и смятах, че съм заобиколена от идиоти, които са се наговорили да ми съсипят самочувствието и да ме накарат да вървя по техния път. Бунтувам се от години, все търся начини да избягам, да се махна. Но скоро осъзнах нещо. Страдам от комплекс за малоценност, имам ниско самочувствие и всеки път, когато започнат да ме критикуват аз вътрешно умирам. Смятам, че съм красива на външност, имам дълбока душа, обичам изкуството и търся удовлетворение и вдъхновение в живота си, чувствителна съм.
Но семейството ми не ме подкрепя. И е факт - без да получа одобрение от близките си аз не мога да съществувам. Става въпрос за пет човека от близките ми, които не ме разбират и буквално се побъркват, когато видят, че правя нещата различно от тях. И да, говоря за най-близките - включително майка ми. Някои от членовете на семейството ми даже ми се подиграват. Когато кажа ''Чувствам се добре така!'' получавам отговори ''Не може да се чувстваш добре като не изкарваш достатъчно пари!'' ''Говориш глупости!'' , ''Пак ли започна с твоите глупости'', ''Нещата, с които се занимаваш са тъпи!'' , ''Мисли реалистично!'', ''Това няма как да стане''... са малка част от отговорите, които получавам. Има и друго нещо. Имам блог, пиша стихове, разкази, даже започнах да пиша книга, занимавам се с фотография, пиша текстове за песни, рисувам. Има хиляди хора, които не ме познават лично и обичат работата ми. Канят ме по интервюта в национални телевизии, други медии, участвам в изложби. Но е факт - моето семейство не ме подрепя. Не само не ме подрепят, а даже ми се подиграват за всяка една моя крачка. Критиките обикновено ми се отразяват много зле. Факт е, че от хилядите хора, които обичат рабоатата и изкуството ми съм получавала критики само и единствено от моето семейство. С мъжа ми ще си купуваме жилище, а моето семейство буквално се побъркаха да ме критикуват за големината, за местоположението, за цената. За всичко. За всяка една стъпка, която предприемам те ме критикуват. Не винаги е било така. Започна се, когато завърших университет на 22 години, като през цялото време съм работела и съм се издържала сама, дори съм им пращала пари, за да им помагам финансово. Имам по-голям брат. С него не е така. Той работи на пълен работен ден, получава висока заплата, има жилище. Майка ми го боготвори. Баща ми почина преди години и от тогава отношенията ни с майка ми още повече се влошиха. Всеки мой опит да заживея живота си моите правила, с моето изкуство и в търсене на моето удовлетворение, среща нейната съпротива и думите ''Не може така!'' Преди време ме болеше. Сега обаче избухвам. Много. Толкова, че целия гняв, който е събран в мен изригва като лава. Майка ми ми казва, че съм се променила и съм станала лош човек.
От това наистина ме боли. Собствената ми майка да ми каже, че съм ужасен и лош човек. А тя самата не приема, че търся други начини наистина се чувствам добре с работата си. Колкото и странно да звучи смятам, че моето семейство няма да се успокоят, докато не заживея същия нещастен живот като техния. Тогава вече майка ми ще ми ще се успоко, защото нали знаете ''Тежък е живота!'' Да, ама аз не мисля така. Живота е такъв, какъвто си го направиш. Аз просто имам едни решетки пред мен. А тези решетки представляват всеки един от членовете на моето семейство, които не ми дават да изляза и да си поема въздух.
Понякога се чудя дали не е завист. Майка ми се държи с мен по същия начин както нейната майка (баба ми) се държи с нея. Чела съм за тези отношения . Казват им ''токсични''. Близките ми са като всички онези останали хора, които са вглъбени в проблемите си може би завиждат, че аз и без пари чувствам удовлетворение от работата си. Но смятам, че те повредиха психиката ми. За паническите атаки няма изобщо да споменавам... Смятам, че това одобрение, което търся и този страх от критиката са създали в мен комплекс за малоценност, създоха в мен гняв, ниско самочувствие и душевни проблеми. Мисля, че дори един ден да успея във всякакво отношение - моите близки пак няма да са доволни от мен. Моето семейство е моят вътрешен затвор, който не ми дава да изляза и да се развивам. Техните демони объркват живота ми. Страх ме е дори да имам деца! Защото след като нямам тяхното одобрение за нищо в живота си аз се чувствам един безполезен човек.
Но моля за помощ как да се справя! Как да се справя с този комплекс за малоценност, с този постоянен страх от критиките, с това болезнено търсене на одобрение от семейството си. Как?