nikivvvvv

Здравейте Диляна, 
Така и не успях да отговоря на коментара Ви, а много исках.
Аз смятам, че наистина знам в детайли какво точно е паническата атака.
Осъзнавам, че това е остър стрес предизвикан от нещо. В много случаи той е продукт на мисловна дейност. 
Първият път е неосъзнато, т.е човек е трупал, трупал, трупал стрес и в един момент той ескалира до паник атака. Тогава е неочаквано за човека, тъй като мозъкът му и усещанията му до този момент не познават такава остра проява на стрес, съответно се стресира още повече и започва да си мисли, че умира (в някои редки случаи, че полудява) и започва да търси помощ и да се съмнява в тялото и здравето си, което води до затворения кръг на константна тревожност и страх от следваща паник атака (което се води като паническо разстройство). 
Та, след първата паник атака сякаш мозъкът се научава да "помни" тази "опасност" и вече някак си предразположен към това, колкото и реалистично и аналитично да си обясняваш случилото се, докато си в покой.
Та двата типа мислене, които водят до паник атака вярвам са - в огромен процент, тревожна мисловна дейност и съмнения във физическото здраве, които водят до тази паник атака и един друг малък процент хора, при които се случва "out of the blue", т.е от нищото, което повечето психолози твърдят, че е свързана отново с подсъзнателна дейност на мозъка.
Така или иначе, погледнато реалистично - да, паник атаката не е опасна, не може да те убие. Това е адреналин + кортизол, които се "произвеждат" от надбъбречната жлеза. Изпускайки този адреналин и кортизол (бойни хормони, всички знаем, че дори при огромни злополуки и катастрофи, адреналинът е нещото, което задържа човека жив и го обезболява, всички също знаем, че при подаване на спешна първа помощ, когато човек е в нестабилно състояние и сърцето му спира отново се инжектира адреналин) човек започва да изпитва физически симптоми, защото тези два хормона са бойни и всъщност в други условия ни помагат да се спасим от опасността. 
Тези хормони водят до физически изживявания и симптоми - сърцебиене, тремор, изпотяване, виене на свят и безброй още всякакви симптоми. 
Но друг е въпросът ми - и какво, ако човек знае всичко това и е 101% наясно с това? С какво помага това знание в случая?
Когато все пак мозъкът в такъв момент успява да те излъже и отново да те накара да повярваш, че този път наистина може да фатален. 
Ето пример - при мен проблемът и тоталният фокус е върху сърцето. Ето и мисловната ми дейност в такъв момент:
Сърцето е жизненоважен орган (това не е просто пръст, нокат или косъм) много важен орган, за да останеш жив. 
Та започва една паник атака (в това време ти се опитваш да водиш реалистичен разговор със себе си и да си кажеш "виж, това е стотната ти паник атака, просто паник атака е, изчакай и ще мине), но в същният момент започват и съмненията: "Това е сърцето ми, колко дълго може да бие със 175 удара в минута, в покой? Какво ако този път му се случи нещо и просто спре да пие, защото е изхабено от всички тези паник атаки? Какво ако има някакъв пропуск в прегледа от лекар на сърцето? Защото да, имаш ЕКГ, имаш ехо, имаш холтер - но това са неинванзивни тестове, които са точни по време на такъв пристъп. ЕКГ в покой, когато сърцето ти не бие със 175 удара в минута излиза нормално, но за да се потвърди дали това просто синусов ритъм или някакъв вид животозастрашаваща аритмия е нужно ЕКГ , докато пулсът е толкова висок. Какво ако е ширококомплексна камерна тахикардия? Та ти имаш минути преди да припаднеш и да изгубиш съзнание и сърцето ти да спре" и т.н и т.н (това, че кардиологията ми е страст и знам повече, отколкото трябва за сърцето не ми е в помощ, разбира се. 
Та да, въпреки че знам, че това е просто паник атака, винаги се появяват съмненията за "какво ако". Съответно, мисълта, че сърцето ми може да забие толкова бързо и пулсът да не падне дълго време ме ограничава. Ограничава ме да отида с колелото на Витоша, защото "какво ако там ми се разбие? няма кой да ми помогне, няма болница наблизо". Същото е и с пътувания на отдалечени места, защото "какво ако се разбие". 
И да, направих си exposure, не спирам да го правя 2 години. Въпреки това спортува, пътувам, летя, но винаги със страх и с "какво ако". Винаги обмислям къде отивам и къде е най-близката болница. 

Каква е опцията ми в този живот тогава? Какво мислите, Диляна? Как мозъкът се учи да забрави за всичко това? Не мисля, че е възможно. 
Може би е възможно да създам нови мисловни канали и да се науча да живея с "какво ако" , а след него да следва "каквото и да е, приеми го". А като прилагаш този модел години наред и не работи, какво се прави тогава?

Благодаря много за дългия отговор, оценявам и се отнасям с разбиране към него. На съзнателно ниво всичко разбирам, но е много трудно да се приложи на практика, нямам намерение да спра да опитвам, а напротив - да продължавам да се опитвам да се уча. 
Относно медикаментите - не става дума за "срам". А за лични възгледи към това. 
Не искам да пия медикаменти, защото:
Боря се с това нещо 3 години. В най-тревожния ми период (през първата година) не посегнах към тях, а тогава всеки ден вярвах, че е последният ми - сега не мисля , че имам нужда от тях. 
Защо? Защото, на първо място не мисля и не вярвам, че ще променят начина ми на мислене. В ежедневието си аз мога да функционирам и правя всичко, което искам да направя - излизам, ходя на концерти, ходя на театър, пътувам, летя .. проблемът е, че на подсъзнателно ниво винаги остава мисълта и страха "ами какво ако стане нещо", не мисля, че хапчетата ще заглушат този глас, а дори и да го направят - в момента, в който спра хапчетата - това ще се завърне, а може и с по-силен интензитет.
При мен проблемът е, че ми се иска въобще да не ми минават такива мисли през главата и да нямам такива страхове - а имам чувството, че веднъж породили се и появили се, винаги ще присъстват в подсъзнанието ми. 
Иска ми се да можех да ходя и пътувам по всички тези места без да има "какво ако".
Просто аз вярвам, че медикаментозната терапия се налага в много високи фази на тревожност, граничещи с истерия, когато човекът има нужда от "успокоително" (буквално), за да може да разбере какво става и да се успокои и да чуе терапевта. 
При мен това състояние отдавна мина, сега имам спокоиствие в 97-99% от ежедневието ми. 
Мен ме мъчи, че тази мисъл "какво ако" и страхът да не се случи нещо ги има перманентно в мен, където и да отида, каквото и да направя. 
Че вече никога не мога да тръгна някъде както преди - без да мисля какво и защо може да се случи и да тръгна с вълнение (в положителен аспект), а не със свито сърце. 
Другото, което ми пречи чисто психически е, че трябва да приема, че паник атаките ще се проявяват през целия ми живот, което малко ми звучи като тежка неизлечима диагноза, дава чувство на обреченост. 
И въпреки , че всички терапевти твърдят, че има хора, които са преодоляли това състояние 100%, и че не пишат по форуми, защото "си живеят живота", някак този аргумент "издиша", след цялото много сериозно проучване правено от мен в последните 2 години - онлайн и на живо - тук и по целия свят. 

Аз никъде не казах, че не ме е страх, че ще умра. Напротив, при всяка паник атака (въпреки, че съзнателно знам, че е паник атака), започвам да мисля ирационално и имам чувството, че умирам. Това пък създава отбягващо поведение - да не отида тук или там, за да не получа паник атака, което в следстие води до страх от паник атаките.  При всяка паник атака си мисля "какво, ако този път е друго и наистина умирам" и мозъкът ми започва да вярва в това, колкото и рационално да знам, че не е така. 
Не е като да не минах през психотерапия и то при 3 различни терапевта - просто не усетих подобрение от това. 
Изучвам когнитивно поведенческа терапия и механизми за re-wiring на мозъка, т.е заместването на мисли, които ми пречат с мисли, които са рационални - и това не проработи. Именно, затова имам това чувство на обреченост, защото не виждам изход.
Отделно при мен може би по-скоро има някаква обсесия, фокусирана върху само и единствено един орган - "сърцето" и страх от тахикардия. 
Постоянно компулсивно проверяване на сърдечната дейност, съпровождащо ме няколко години вече. И там всичко пробвах, но и там не мога да изместя фокуса.
При мен е - нисък пулс = на спокойствие, леко завишен пулс - пораждане на паника, която допринася за покачването на пулса и прераства в паник атака - до това се свеждат паник атаките ми. Аз нищо не правя и не живея, без на заден план и подсъзнателно да мисля за сърдечната ми дейност и да я проверявам, това влошава страшно качеството на живот.

Здравейте и благодаря за изчерпателния отговор. 
Не мисля, че гледам на ПР като на болест, нямам таква нагласа към паническото разстройство. По-скоро е нещо, което персистира и изглежда се превръща в перманентност. 
Аз наистина не срещнах нито един случай (а имам проучени много, страшно много), където ПР да е преодоляно перманентно. Винаги има "но" - било то "от време на време получавам паник атаки" или "взимам малка доза хапчета" - но винаги присъства или изчезва и се завръща отновно. 
Мисля, че и за вас е повече от ясно, че човек (средноинтелигентен), който получава паник атаки от 3+ години:
1. Се е информирал много добре какво е паник атаката и как е продукт на страха от страха 
2. Знае, че от това не се умира, НО това не прави преживяването по-леко или по-приятно
3. Е опитвал почти всичко на тази земя, за да преодолее това състояние
Ето, това са паник атаките "състояние", не "болест". така гледам на тях, но все пак ако това "състояние" ще съпровожда целия ми живот, то направо си е по-зле и от хронична болест. 
Спомням си, че прочетох един коментар на мъж, който беше болен от множествена склероза, а същевременно имаше паническо разстройство. Много ярко си спомням как беше написал, че ако трябва да избира кое от двете да премахне от живота си и кое да остане, то би избрал да махне паническото разстройство и да си остави множествената склероза. 
Цялата ми мисъл е, че много от хората, получаващи паник атаки са достатъчно интелигентни (много от тях млади хора), които добре са се иформирали и знаят перфектно какво е естеството на паническата атака. Знаят как мозъкът им подава сигнал към надбъбречните жлези и как те отделят адреналин и кортизол, които съвсем естествено пораждат различните симптоми. 
Въпросът ми е - И какво от това? Какво като знаят, след като това "преживяване" все още е ужасно за тях, все още в тези 5-10 минути те се чувстват сякаш умират, въпреки че знаят, че са преодоляли всички паник атаки преди и няма да умрат и този път. В тези 5-10 минути си нерационален, няма място за рационалност, защото адреналина замъглява всички сетива и рационалност.
Аз не искам да живея така до края на живота си, и какво от това? Пробвах всичко - прочетох тонове хубава литература по темата, предизвиках се, стигнах от това да не мога да се отдалеча от вкъщи на повече от 5 метра до това да пътувам в 4 дни до далечна държава със смяна на полети и общо 6 полета. Да пътувам 1000 км + в кола. И какво от това? 
Мога ли да кажа, че нямам ПР вече - НЕ. Мога ли да кажа, че тръгвайки за някъде тръгвам със спокойно сърце и безгрижие - НЕ. 
Мога ли да кажа , че на почивките, на които бях имах 100% спокойствие - НЕ.
Ето - предизвиках се, сблъсках се със страховете си очи в очи (и продължавам да го правя), пробвах и да не се противопоставям на паник атаката, а като я усетя да я посрещам и да я оставям да бъде - не проработи.  
Тръгвам ли винаги където и да е със страх "да не стане нещо" - да. Мога ли да се отпусна и да се напия като бял човек - не. "Защото утре като се събудя алкохолът ще ми обостри всички сетива и ще има паник атака след паник атака". За мен това е некачествен живот и в този ми вариант за мен си губи смисъла (не е за учудване, че пр върви ръка за ръка с депресията, напоследък започнах да го осъзнавам).
Значи излиза, че или аз не правя нещо както трябва или просто това е хронично състояние, което остава за цял живот и има фази, в които е заспало и други, в които е активно. 
 

Четейки тази тема, реших, че е много подходящо, а и крайно време да припомня гледната точка и класификация на големия Норбеков. Пускам линк към една негова специфична класация, може всеки да се открие.
https://chitanka.info/text/24102/6#textstart