herbie_hancock

Искам да ви кажа едно огромно "благодаря" за невероятно топлите думи.Искам само да споделя,че това което сте написали в отговор на моята "изповед" да я наречем,е най-хубавия подарък който съм получавал от последната ни Коледа заедно с баща ми досега.Винаги съм знаел,че в щайгата с голямо количество гнили ябълки каквато за жалост е нашата държава има и зрели,и страшно много ре радвам да ги открия тук,сред вас.От близо 3 години не съм чувал толкова добри думи по мой адрес,мои близки хора макар и подсъзнателно не спряха да ми натрапват чувство за вина каквото неизменно чувствам от онзи проклет 13-ти март 2005-та година насам.Страшно много се радвам,че хора като вас с които дори не съм имал честта да се запозная досега се отнасят толкова човешки и с разбиране.Това са малките неща от живота,които са най-важни за мен и ме тласкат напред.Благодаря

Здравейте.За пръв път влизам в този форум,за жалост досега не съм имал тази чест,затова съм леко притеснен въпреки че не се виждам с никой лице в лице.Причината поради която пиша това,е че имам проблем който се мултиплицира в ОГРОМНИ проблеми,и наистина не знам откъде да започна по-напред.И ако имате търпение да изчетете моите писания,мога само да ви кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ.Казвам се Александър,на 27 г. съм,живея в София.Когато бях много малък,имам предвид първите ми съзнателни житейски спомени,открих че имам най-невероятните родители за които може да си мечтае човек.Живеех с майка си,баща си,и баба ми и дчдо ми по бащина линия.Другите ми баба и дядо живееха отделно с леля ми(сестрата на майка ми),която е по-малката сестра.Баща ми беше музикант,бас китарист,57-ми набор,който обожаваше музиката.Майка ми работеше като барманка на най-различни места.Това,което ги свързваше като общо сплотяващо звено,беше невероятната им страст към купонджийския начин на живот.Имаха невероятно много приятели,главно от музикантското съсловие на баща ми,което предразполагаше за моменти които никога няма да забравя.От най-ранна детска възраст бях с тях навсякъде където и да ходеха.Обичаха ме безумно и даваха всичко каквото могат за мен.Бях на около 7 години когато за 1-ви път открих невероятната си страст към музиката,благодарение само и единствено на татко ми.Той непрекъснато пътуваше в чужбина(което докара на майка ми и мен известни проблеми с тогавашната власт),и като се връщаше,носеше много аудио касети.И той и майка ми бяха луди по фънка,соул музиката,джаза,и това нещо се предаде на мен.Всичко беше невероятно красиво,особено моментите когато баща ми се прибираше в БГ.Следваха купони,веселие,нещо което не се вписваше особено в картинката на тогавашната ни държава.И.........дотук с приказката.Тръгнах на училище...бях около 6 годишен,и открих че с нещо съм по-различен от много от съучениците ми.Някак си в общата детска врява бях доста по-отнесен от тях.Естествено това нещо веднага се усети и рефлектира върху мен по начин,по който се описва в книгите на Дикенс като "Оливър Туист" или "Дейвид Копърфийлд" например.Мога да направя сравнение дори в стил приказките на Оскар Уайлд.В средата на учебната година когато бях 2-ри клас,беше 88-ма г.,ме преместиха в друго училище,благодарение на баба ми по майчина линия,която завеждаше библиотеката там,и имаше група по художествено слово,с която пътуваха из цяла Българиа и изнасяха пиеси.Атмосферата в новото ми училище в началото ми се видя много приятна.Запознах се с нови "приятели",учителките може би заради влиянието на баба ми се държаха нормално с мен.Баба ми напусна работа през 91-ва година,и изведнъж......нещата се промениха главоломно.Повечето ми съученици,както и учители започнаха да проявяват агресия към мен.По същото време майка ми получи нервен сривдължащ се отчасти на отсъствието на баща ми за дълго време,отчасти и на конфликта който назряваше с години между нея и нейната свекърва(моята баба).Когато баща ми го нямаше,за всичките проблеми на майка ми го отнасях аз.Бяха много крясъци,много нерви,отнасях и по някой друг шамар.В училище ситуацията беше още по-лоша.Търпях зверски побои,момичетата ме правеха на 2 стотинки(въпреки че изглеждам съвсем нормално,не съм някакъв урод,даже близки и непознати винаги са твърдяли че съм бил готов за манекен).Всеки ден подигравките се редяха с побои,след които ми трябваше време за да мога да си сгъна нормално крайниците....и тогава нещшо се пречупи в мен.Спрях да уча,изкарвах на магия учебната година,целия живот ми се видя безсмислен.Бях 13 годишен,когато изживях последната си и най-кошмарна година в това училище.Появи се едно момиче в нашия клас,което се радваше на особена почит в цялото училище най-вече може би заради връзките с баща и с тогавашните групировки,защото не беше кой знае колко красива,но за сметка на това не бях виждал по-озлобено създание в дотогавашния ми живот.Напълно в стила на ценностната й система,жертвата се оказах аз.Някак си много ме "хареса",може би заради сините ми очи,може би заради друго.Започна да се гаври с мен,което много допадна на глутницата вълци(другите ми съучиници),и нещата придобиха много голям мащаб.Сутрин влизам в училище....ритници.Към обяд...ритници плюс удари с ръка,извиване на китките ми идруги приятни емоции.Преди да си тръгна от училище се радвах и на вниманието на въпросното момиче.Любимото и занима ние свързано с мен,беше следното...На една и ръка имаше пръстен,който струваше сигурно повече от апартамента ми.Караше ме да заставам на колене,и с всичка сила да си удрям челото в него.Не знам как да ви опиша физическата и душевна болка.Исках да я убия да избия всички тези инквизитори.Не можех да споделям нищо вкъщи,защото ме беше страх да не се случи нещо с родителите ми при неминуемата тяхна реакция.Започнах да бягам от училище,направих неизвинени отсъствия,достатъчни да накарат училищните власти да заплашат със смъртно наказание всеки,който ме пусне да вляза през училищния вход.И ПАК,за пореден път оцелях.Някак си баба ми разбра за бягането ми,отиде там при бившите си колеги,и ме отърва.Но и тя не разбра за причините за отсъствията.Не исках да и го причиня.Учебната година свърши.Бях с отчайващо нисък "успех".Не бях пипал учебник от цяла вечност.Баща ми през това време спря да се занимава с музика,и се прибра окончателно в БГ.През последвалото лято ближех рани от шокиращата ми изминала учебна година,и получавах нови от безпаричието което обхвана семейството ми.Майка ми и леля ми имаха семейно кафе,което беше пристройка към другата ми къща,на техните родители.Двете работеха на смени там,баща ми си търсеше работа,и нервите от училище се пренесоха в дома ми.Той стана по-агресивен,майка ми също.Всяка вечер когато се прибираха ставаха скандали,в които връх взимаше майка ми,и аз естествено започнах да живея и в другата ми баба.Края на лятото наближи.Баща ми попита "Е,сега какво ще правиш с ученето при този нисък успех",и аз просто свих рамене.Случи се така,че татко имаше близък приятел с връзки в готварския техникум.Някак си,не знам как,със среден успех 3.12,успяха да ме набутат там като задочен ученик.В началото започнах добре....нови хора,познатата картинка.И изведнъж хоп.....това което се беше пропукало в мозъка ми се обади отново...станах по-слаб емоционално....новите ми "приятели" усетиха това,и нещата от предишното ми училище се върнаха с двойна сила.Бой,бой,подигравки.Започнах да бягам и оттам.Стана така,че в 3-ти курс...последния ми.....вече не ходех на лекции защото не издържах повече.И......край.....не изкарах годината,нямаше за мен абитуриентски бал...нищо.Баща ми беше започнал работа във фирма за гуми при свои приятели,беше се поиздигнал в продажбите,а той имаше невероятно много приятели,никакви врагове и всички го уважаваха.Само аз със моите глупости му засвидетелствах всичко друго,но не и уважение.Изгарях от болка заради това.Знаех че провалям както моя,така и живота на близките си,но не знаех,ГОСПОД БОГ ми е свидетел изхода от всичко това.Станах на 19 години...с основно образование бях точно за там където отидох,а именно в родната казарма.И до днес съм адски благодарен за факта,че я съкратиха на 1 година малко преди да вляза там.Защото това което изживях там......беше нещо което отговаря само на сюрреализма във филмите на Дейвид Линч.Само едно ще ви кажа......Влязох с тегло 110 кг,натрупани от доста хапване месеци преди да вляза,и излязох с тегло 68 кг.По принцип винаги съм имал нормална фигура,от време нвреме съм понапълнявал,но специално преди казармата си беше направо свинщина.И,естествено....си го получих с всичка сила в армията.Това което изживях там за 1 година,хилядократно надмина всичките години на побой и гавра.И..оцелях.Излязох жив от този коптор,където разбрах какво се случва с хората като мен които не слушат ЧАЛГА,и имат нормален човешки вид,и започнах да си задавам въпроса мкаква е причината да съм още жив.Вярно финансовото положение вкъщи не беше вече от най-лошите,но прекарах лятото в размишление по гореспоменатия въпрос,и започнах работа в кафето на майка ми и леля ми,където се събираха много семейни приятели...беше прекрасно,събрах сили да продължа,майка ми ме обсипваше с всичката си обич плащаше ми заплата....вече имах и нови приятели,които уж ме уважаваха,но.......уви,бях дамгосан от миналото ми.Започнах да ставам адски мнителен към хората около мен,дори към момичетата с които ходех.....Опитвах се да се стегна,но не беше толкова лесно.Започнах да пия повечко алкохол,за да притъпявам миналото си поне за малко без да осъзнавам че не това е начина.Бях вече на 20 г,с основно образование.През зимата,на връх именния ден на баща ми,майка ми получи страхотни коремни спазми.Беше вечерта.Припадна на няколко пъти,извикахме линейка,от ИСУЛ се пренесохме в спешното на "Майчин дом",дежурните лекари я поеха,и ние с баща ми цяла нощ останахме в колата да чакаме.Беше страшно.На сутринта към 7 часа баща ми ми каза да се прибирам и ако има нещо той ще ми се обади.Прибрах се ултра изнервен и разтревожен и все пак заспах.Към 10 часа сутринта баба ми ме събуди.Татко се беше прибрал.като го попитах какво става,той се хвърли към мен,прегърна ме и се разплака.Каза ми че на майка ми за и изрязали голяма част от червата.Той знаеше,но аз разбрах година и половина по-късно.че всъщност се касае за рак,който е в напреднал стадий и практически нелечим.Както и да е,тя излезе от болницата,малко след това баща ми късайки се от мъка и е казал истината за болестта която я изяжда.Аз обаче..нищо не знаех.Това беше 2000-та години.През следващите месеци тя се "възстановяваше",аз си мислех че всичко си е по старому,нещата с кафето,клиентите и събиранията на цялата тайфа там се подновиха,тръгнах с едно момиче с което скъсах месец по-късно,дойде 2001-ва и се започна.Баба ми по бащина линия получи хипогликемия(дълги години страдаше от диабет)и почина.Баща ми и майка ми я намериха като се прибраха вечерта.Аз през това време бях в другата ми баба.Въпреки че през годините между нас двамата са прехвърчали много гневни искри,тя ме обичаше и кончината й ме натъжи страшно много,и си мизля че тя просто не можа да прежали дядо ми който почина предната зима от перитонит,малко преди операцията на майка ми.През зимата на 2001-ва,баща реши да продаде апартамента и да си купим нов.Поделиха нпарите с брат му,и се нанесохме в една къща по-надолу на същата улица.Бях на 21,все още с основно образование.По същото време на майка ми започна леко да и капе косата и когато я попитах какво става,тя ми каза че ходи на химиотерапия,за да се подтисне някакъв рецидив,но нямало нищо страшно.Все пак се притесних,но си останах само с това леко притеснение защото все още не знаех истината.През лятото на 2002-ра,тя получи страхотни кризи.Започна да влиза по болници,започна да отслабва,а аз се чудех какво по дяволите става с нея.Питах баща ми,но той нищо не ми казваше.Най-накрая,един ден докато бях в кафето,леля ми ми каза страшната истина.......Не мога да опиша шока в който изпаднах.Та това беше майка ми.Най-невероятната купонджийка и най-всеотдайната жена която познавах.Когато тя си отиде,бях на работа.Казаха ми го по телефона,тъй като аз изрода не бях до нея в последните и дни.Бягах от това.Баща ми обаче бдеше над нея,грижеше се за нея,до последния и дъх.Когато разбрах че вече я няма,започнах да треперя но продължих да обслужвам клиенти.След около час обаче вече не издържах.Всичките ни близки бяха разбрали.Когато влязох вкъщи,баща ми беше тотално рухнал,дядо ми при вида на мъртвата си дъщеря истеризира и това доведе до състоянието ми в което е и днес.Една човешка емоционално и духом разпаднала се развалина.В онзи момент с целия си егоизъм натрупван с години,аз не осъзнавах че татко е вече сам,че сам аз съм това което го крепи......и престанах да спя при него в онази къща,тъй наречения ни нов дом.Той започна да вдига кръвно,идваше всяка вечер след работа в кафето при мен,защото аз бях решил че това кафе беше живота на майка ми и продължихме с леля ми да го поддържаме.Идваше при мен,виждаше се с другите близки приятели които се събираха там,но аз глупака,не осъзнавах,че му бях нужен,че ме обича така както никой друг на света.....и започнах да спазвам дистанция от него,може би подсъзнателно съм го обвинявал за майка ми или нещо друго....предполагам никога няма да разбера.Кафето фалира през зимата на 2003/2004-та и започнах работа в друго заведение което беше в съседство с апартамента на баща ми.Издържах точно 8 месеца там,когато татко ми предложи да постъпя при него на работа във фирмата за гуми.И тогава за пръв път......се сближих с него от толкова много време насам.Усетих в него промяната,започнахме да си подмятаме пак весели лафове,аз бях или поне се оппитвах да стана гумаджия.Но.........миналото пак ме застигна.След всичките преживявания нямах желание за нищо.Не внимавах в работата,издънвах се често,но продължавах.С татко вечер пазарувахме заедно,той ми даваше по някой лев да занеса на другите ми баба и дядо,защото все пак аз живеех при тях,леля ми,братовчедка ми.На Коледа бяхме всички заедно,но липсата на майка ми се усещаше навсякъде.През март 2005-та,баща ми започна да се оплаква от болки в гърдите и спазми в гърлото.Пратиха го в ИСУЛ с направление,но там само му дадоха някакви хапчета и го пратиха вкъщи защото нищо му нямало въпреки нестабилната кардиограма.Аз пак,за пореден път проявих целия егоизъм на който съм способен,и продължих да спя в баба ми.Няколко дни по-късно,станах облякох се,и тръгнах към баща ми да го видя и по пътя купих обяд за двамата.Бяхме се разбрали да хапнем по сандвич.Отворих вратата,и го видях да лежи по корем на земята с разпиляни около него чаршафи.Започнах да крещя,не,аз обезумях започнах да го ритам да става,отчаяно му се молех да се изправи,звъннах на Бърза помощ,дойдоха двама лекари,обърнаха го по гръб,и ми казаха че не се е мъчил.Не искам да описвам с подробности какво се случи с мен в този момент.Всичко се разпадна.Не ми се живееше...станах злобен,много злобен.Мразех всичко и всички,включително и себе си.Търсех само причина да се махна от този свят,да прекратя тази агония.И този път оцелях.След това в работата всичко тръгна с главата надолу.Колегите ми които ужким много уважаваха баща ми,започнаха да проявяват абсолютно безразличие към мен,станаха злобни,и аз за да не направя наякоя глупост се махнах от тази фирма.През зимата на 2005/2006-та станах сценичен работник в един Софийските театри,където окончателно разбрах че там ми е мястото,но за жалост нещо не се доразбрахме с един театърмайсторите и се махнах и оттам,след един сезон пълен с нерви и напрежение,а много исках да остана.Както и да е,запознах се с едно момиче,с него живея и в момента,усмивката се върна на лицето ми,но......проклетото минало пак дойде "на помощ".Тя разбра за образованието ми,и ме накара да се запиша в 4-та сменна.Започнах да ходя на лекции там,изкарах отлично 2 изпита и......явно напрежението в последните години а може би и през целич ми живот се оитприщи и аз пропаднах.Спрях да ходя на лекции,това беше миналата година.....имам хроничен синузит който започна да се обостря много често,започнаха проблеми с парите,изпаднах в някаква дупка...страхотна дупка.Бях без работа месеци наред,и за мой огромен срам с приятелката се издържахме с парите от наема на къщата ми която я отдадох на една фирма,и с парите от нейната заплата,ученето ми пропадна,станах адски тъжен.В общи линии непрекъснато съм тъжен.Не съм 100 % сигурен че аз съм човека с който приятелката ми искла да прекара остатъка от живота си и това още повече ме подтиска,но още сме заедно,сега уж започнах работа,продавам компакт дискове към една фирма,но затънах съвсем,имам здравословни проблеми свързани с дихателните ми пътища,проблеми с нервите и виждам как всичко се отразява върху човека който е до мен.Загубих си наскоро и личната карта,и тъй като преди 2 години без да знам че съм я скътал без да искам между мои вещи я бях обявил за изгубена,съм бил с невалидна лична карта 2 години,бил съм г-н Никой и сега продължавам да съм.В общи линии винаги съм знаел че съм г-н Никой,и Бог ми е свидетел че продължавам да го осъзнавам и сега.Не виждам светлина в тунела и вероятно никога няма да я видя.Страшно много благодаря на тези които прочетоха този "роман",предполагам на места страшно досаден.Просто не издържах.Трябваше да споделя всичко това,защото не знам за какво да се хвана вече и какво да правя,а само исках слунцето да огрее дори за един ден моята улица.Благодаря страшно много още веднъж за вниманието Best Regards: Александър