Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Боби11

Участници
  • Общо Съдържание

    8
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена
  • Местоположение
    София

Боби11's Achievements

  1. Здравейте, За първи път се включвам в темата, мога да кажа само, че човек сам никога не може напълно да осъзнае "лошите" си неща, винаги е нужен външен поглед, който да го насочи във вярната посока. За това вярвам в психотерапията, за това тя ми помага да съм това, което съм, с всичките си "добри" и "лоши" неща Успехи на всички
  2. Искренно препоръчвам две книги, изключителни са според мен Интимност и самота - Стефани даурик Първичната рана - Нанси Нютън Верие Иначе Пиер Дако е от моите любими, както и Франзоаз Долто - класика Четох преди много време една изключителна книга за психоанализата, много старо издание, казва се Назови го с думи, на френска авторка, за съжаление само второто име си спомням Мари. Не знам дали тук е мястото, но, моля ви, ако някой я има или познава някой който я продава да ми пише на ЛС Благодаря предварително
  3. Може ли още малко по темата за серотонина, че ми стана интересно
  4. Здравей Аделаида, Много ти благодаря за подкрепата и вярата! btw от женски пол съм
  5. Максим, много ме впечатлиха изреченията: "Мирът и любовта могат да станат толкова силни, че нищо вече не може да ви разклати. Това е единственото, което си струва да направиш в живота си. Да укрепиш мира си. Да укрепиш в себе си любовта и да направиш радостта вечна." Благодаря ти!!!
  6. Здравей maggee, Всяка твоя дума затвърждава вътрешното ми усещане за... всичко, много ти благодаря! Виждам, че ти сама си извървяла своя път към осъзнаването на истинските неща, той никога не е лесен. Но точно за това е прекрасно, когато стигнеш до края, до това да можеш да си щастлив от малките неща, от показалото се слънце в облачния ден. Друг е въпроса кога трябва да спре да търси и "чисти" душевността си човек, кога сме готови да сме щастливи. Радвам се, че в този форум пишат хора, с такава богата душевност, радвам се, че хората все още могат да се трогват и да бъдат съпричастни. Благодаря ви от все сърце за разбирането!
  7. Здравей, Благодаря за отговора, от него лъха много оптимизъм... Щом реших най-сетна да пиша, си давам сметка, че явно започвам да си прощавам и да приемам, че въпрки случките, в живота ми има и много добро. Иначе не бих оцеляла Хора без проблеми няма разбира се, но има такива, които решават да не им отдадат значимото и да не ги изстрадат, вървейки по гладката повърхност на безхаберието, затрупани от ежедневието. Аз може би съм другата крайност, осъзнавам го, и не съжалявам. Правя го за бъдещите си деца, които не заслужават да страдат заради неизчистена семейна история, надявам се да съм права по отношение на това. Но човек все някога трябва да спре да "чисти" и просто да живее. Да се доверява, да вярва, че има и добри хора, като него самия. Лошото е, че човек не знае кога е готов, кога ще спре да повтаря едни и същи поведения и стереотипи, кога ще бъде вече с чисто сърце, без наслояванията. Както и да е, хората никога не сме застраховани, че няма да сбъркаме, може би именно това е да живееш пълноценно - да приемаш грешките и недостатъците, твойте и на хората.
  8. Всичко, което правим докато живеем е да се питаме: добре ли живеем, не изпускаме ли нещо от краткото си пребиваване на планета Земя. Вместо да живеем. Сигурно има и хора, които го правят и на тях едва ли ще им попадне пред полезрението тази книга. Тя е за всички, които си задават въпроса с главно В: Защо живея. За мен въпроса стои открит и нерешен още с решението ми да вляза в утробата на майка си, когато са ме зачевали с баща ми. Защо съм избрала да вляза и да бъда тяхно дете, защо не съм избрала да бъда нечие друго дете, на по-щастливи родители, на които не им предстои да влизат в затвор. Да, майка ми е забременяла с мен, знаейки, че ще влиза в затвора. Не знам подробности за случилото се през тази 1977 година, но март месец съм зачената, ноември – родена. Тайни и срам, с това съм израстнала. През ноември баща ми е бил вече в затвора, майка ми е отървала кожата, понеже е била бременна с мене. Това завинаги ми е създало нереалното усещане, че съм родена, за да опазя майка си от затвора. Колко гротескно е това? Защо съм се съгласила да се родя при тези обстоятелства? Нямам отговор на тези въпроси. Всичко, което усещам откакто се помня е, че трябва да съм в услуга на другите за да ме обичат, че трябва да бъда най-долно използвана, за да се чувствам обичана – нали така майка ми ми е показала обичта си – използвайки ме. Оставила ме е в дом „Майка и дете” когато съм била на годинка и шест месеца. Усещането ми от това изоставяне е безутешна самота. Неутешима, саможива, безутешна самота. Но съм продължила да живея, явно майка ми много ме е обичала въпреки всичко. Несъзнавайки какво ми причнява ме е обичала. И е поискала да остана, може дори да ми е казла, че ще се върне да ме вземе, не зная. Но ако не го е направила как съм оцеляла без нея? И без баща си? Странно как оцеляват хората, но го правят, явно нещо или някой ги крепи въпреки всичко. Усетих това, когато брат ми почна, бях на 26, разведена от една година. Получаваше кризи, и на една от тях аз не откликнах, вътрешно си казах, че този път не мога да съм до него психически, до душата му, попивайки всяко негово страдание. Оставих го да се оправя сам. И той умря. Мъчение беше за мен, осъзнавайки, че до известна степен умря и заради липсата на подкрепа от моя страна, но не можех повече, моята душа беше на ръба да загуби почватата си. Баща ми ме е взел от дома, когато се е върнал от затвора. Прибрал ме е, обичам го за това. Но майка ми липсваше. Не зная какво ми се е случвало в дома, но така и не мога все още да правя връзки с хората, нямам приятели, само добри познати, които ме използват. Защото аз така познавам любовта – в използването. Горко на мен, още по-горко на тях. Когато майка ми се върна от затвора се потготвях за училище. Бях буйно дете, обичах да си играя с други деца, но явно не съм била по груповите събирания, и до сега предимно мълча и не знам какво да кажа когато присъствам на такива. В дома явно са ме дресирали на ужасното нещо, което ме спира да съм себе си, когато съм в по-големи групи от хора. Блокирам и се срамувам, не смея да шукна, ако гонаправя – чувствам се виновна, сякаш съм докарала свършека на света. Яка дресировка, как ли да се отърва от нея. Детските ми години са най-щастливите и най-нещастните в същото време. Както и целия ми живот – ту щастлива, ту нещастна. Всичко зависи от вътрешната ми сила. Имах три мечти като дете – пиано, балет и английски език. Не зная от къде са ми хрумнали, но така или иначе не ги изразих на глас никога пред когото и да било, та нали гласът е за тези, които искат да бъдат чути и които знаят, че има кой да ги чуе. И сега говоря тихо. Интересното е, че от всичките три неща, които исках и щях да правя с удовлствие, направих само това, което зависеше от мен – учих английски. Бях отличничка по английски. Но така и не се научих да го говоря. То аз така или иначе не мога да говоря, дори на български ми е трудно. Винаги когато водя разговор съм с усещането, че не казвам нещо както трябва, че греша, не уцелвам, това, което трябва да се каже в тази ситуация, на този човек. Не успявам да съм доволна от себе си, каквото и да кажа. Какво ли съм искала да кажа някога на някой и не съм могла да го направя. Или пък съм го направила, но човека е казал нещо, което е секнало верните ми думи до живот... не зная, факта е, че не мога да говоря. Може би за това пиша. Ходя на психотерапия. Опитвам се да разбера неща, за които обикновенните хора дори не се и замислят, че съществуват. Това май е смисъла на моя живот. Кажете за вашия?
×
×
  • Добави...