Jump to content
Порталът към съзнателен живот

magih

Участници
  • Общо Съдържание

    16
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. magih

    Искреността в "духовните" среди

    Лицемерието, само по себе си, е лъжа. Лъжеш някого, лъжеш и себе си. Лицемерието качество ли е, или придобит навик? Според мен е второто. И мисля, че на никого не му харесва, но всъщност всички лицемерим. Не съществува човек, който винаги във всичко да е искрен. Дори към самия себе си. Съвестта затова и съществува - за да ни го подсказва.
  2. Здравей, Диди. Дори да не се харесваме съвсем, това какво ни пречи да обичаме друг? Любовта не се ръководи, тя просто те посещава и на теб ти остава просто да обичаш. Аз лично не виждам връзка между двете "неща". Странно, но ние не се учим да обичаме, ние се учим да се приспособяваме. Хубавото е, че не е нужно да обичаме, защото това обичане няма да е истинско. Просто любовта не подлежи на контрол. На такъв подлежи действията, постъпки, но не и чувства. Дори да се опитаме да ги подтиснем, те ще са си там, в нас. Предполагам, можем да ги преодолеем, но това не означава, че ги контролираме.
  3. Здравейте и от мен. Доста смут си внесъл с това си мнение, LUCIUS. Поне се е получило раздвижване в друга посока. И аз съм се чувствала така, рядко, но се е случвало. Дали това не означава, че сме просто хора?! Това плюене на Уайлд едва ли е към цялото човечество. Да, извадения цитат от контекса може да има различни интерпретации. В случая аз бих го разтълкувала по следния начин: дали не му се ще на човек да надскочи себе си, суетата, ограничеността?! Момент на безсилие. Но точно силата на любовта, под каквато и форма да е и към когото да е насочена, всъщност ни прави най-силни. Май това е най-силното оръжие на човека. И точно тя ни кара да ни се ще пак да се върнем в онзи простичък образ на човек.
  4. magih

    Чувството за вина

    Много интересно разсъждение. И аз смятам, че вината е лутане на душата и за да се справим, си отговаряме точно на тези въпроси , . Не винаги прошката изтрива чувството за вина. Колкото и искрена да е. Преди това чувство да ме връхлети, аз се връщам назад и анализирам ситуацията. Често стигам до извода, че наистина имам вина за нещо, но пък понякога няма как да реагираш по друг начин. Постъпката, водеща до вина, си има предистория. Затова и написах по-горе, че прошката не е единственият изход, можем да си изясним ситуацията и да се опитаме да го направим и с другия. Да, звучи като че ли се прави опит да се оправдаем, търсейки вина и у другия. Но в повечето случаи наистина си е така.
  5. Аз лично съм си задавала един друг въпрос: Бог е изпратил човекът на земята, за да го изпита. Според делата му той/човекът/ се определя дали след смъртта ще иде в рая или ада. Дотук добре. Исус е знаел, че е пратен на земята като човек, за да изкупи греховете на хората. Тоест пътят му е бил начертан предварително. От него е зависило дали ще изпълни предначертаното, подложен на изпитания и изкушения. Същото се случва и с хората. Сега света се нуждае от ново изкупление, тъй като е много грешен. Убийства, предателства, похот...Нещата се повтарят. Само дето изкушенията сега са много по-страшни. Все по-трудно е да запазиш душата си чиста, почти невъзможно. Животът е такъв. В Библията пише, че краят на всичко това наближава, това което е написано ще се сбъдне. Тогава въпросът ми е: след като предварително се знае какво ще се случи, т.е, греховете ще нарастват и нарастват, защо ние хората сме подложени на това? Какво е виновно едно невинно дете, че се ражда в един извратен свят, изпълнен с изкушения и грехове? Много лесно би се подхлъзнало...Някой питал ли го е дали иска да се ражда и да живее в постоянни изпитания, които трудно се издържат и евентуално съгреши, след което отива където му е мястото - в ада. Защо Бог допуска злото да владее света и доброто да е само понятие за повечето? Защо е по-лесно да си лош, отколкото добър? Защо трябва да се борим за душата си? Раждаме се невинни, живота ни опорочава. Но си плащаме, за това, че сме се родили... Вярвам, че Бог е справедлив, но понякога някои неща не мога да ги разбера.
  6. magih

    Страданието

    "Винаги да работи, без да роптае". Смисълът, който влагам аз в това изричиние е, че: човек трябва да работи над себе си, да се усъвършенства, да бъде смирен. Под смирение разбирам мир със самия себе си. Точно така мисля и аз. Много добре казано.
  7. magih

    Страданието

    Никой нищо не се опитва да наложи. Просто обменяме мисли. А несъгласието, ако може така да се нарече, е само повод за разсъждения. Поне аз така мисля. "Винаги да работи, без да роптае" - сигурно Учителя има нещо друго впредвид, защото иначе ми звучи като: бъди роб, нямай своя воля и избор.
  8. magih

    Страданието

    Ми пак не мога да се съглася напълно с теб, Pavelchy. Мога да бъда благодарна, че съм жива. Мога да бъда благодарна, че оцелявам, каквото и да ми поднесе живота. Но не мога да бъда благодарна на всичко, което ми се случва. Да, това е моят живот и аз не бих се отрекла от него, каквото и да ми струва това. Но не мога да бъда благодарна на това, че не живея така, както ми се иска, примерно, заради ограничения, ситуации, условия. Мога да изредя много неща, които не бих искала да ми се бяха случвали, но те са факт. Мога да ги приема, но не съм благодарна, че се случиха. Да, те каляват характера, правят те по-силен. По-силен за какво, обаче? За още по-сложни ситуации? Страданието е едно голямо изпитание - да оцелееш или да рухнеш.
  9. magih

    Страданието

    Е, не мисля, че трябва да се превърнеш в страдалец, за да идеш там. Страданието е чувство като радостта. По-важно е, че можем да чувстваме, да изживяваме. Не мога да се съглася, че трябва да се радвам, че страдам. Бих се радвала, че все още умея да страдам. Ако страданието се превърне в начин на живот, при това вземе, че ни хареса, вече става въпрос за психично отклонение, в ненужна жертва. Страданието е един етап от живота, един осъзнат етап, в който преценяш на какво държиш, какво обичаш, кое ти носи удовлетворение. Защото страданието е реакция на изменение или загуба на същите тези неща. Етап на преосмисляне. И скрита надежда. Да страдаш означава да обичаш. Да обичаш значи да си щастлив.
  10. magih

    Страданието

    Страданието е начин да се пречистим. Когато страдаме, ние сме хора. Страданието е чувствителност. Ако това, което ни заобикаля ни превърне в машини, затворени в себе си, ще спрем да страдаме. Да чувстваме. Да сме хора. Страданието, разбира се може и да отнеме много от душите ни. Да отнеме вярата. Тогава това би означавало, че вярата не е била достатъчно силна. Никой не обича да страда. Това е болка, от която всеки с радост би се разделил. Но как тогава ще оценяме това, заради което страдаме? Мисля, че да страдаш означава да се опознаеш. Стига, разбира се, да не се превърне в начин на живот. Страданието иНадеждата вървят ръка за ръка.
  11. Хайде едно поздравче от мен http://www.youtube.com/watch?v=LO-xBGvzXLY&NR=1 Не смятам, че любовта си отива, просто позаспива, позабравя се, ежедневието я тласка назад, пренарежда приоритетите в живота им. Някои се опомнят, други не. Понякога се трансформира във взаимно уважение, но дълбоко в душите тръпката си остава. Мое мнение.
  12. magih

    Mъжът -2 част

    Истинският мъж е този, който е истински. Този, който превръща слабостите си в сила. Този, който знае какво иска и как да го постигне. Този, който знае кога да направи компромис и кога да е твърд в позицията си. Този, който умее не само да чува, но и да слуша, както и не само да гледа, но и да вижда, даже без да дава вид. Този, който не потиска инстинктите си и тези на половинката до него. Този, който приема същата тази половинка за партньор в живота, а не даденост или притежание. Този, който постигайки целите си, не забравя за обикалящия го свят и хора. Такива работи
  13. Благодаря на всички, които взеха отношение към написаното от мен. Много мнения, пречупени от различни гледни точки. Всички те, преплитайки се, водеха до една истина - подобни чувства са дар, дар за човека, който ги чувства и двоен, когато има споделеност. Всъщност, аз почти никога не задавам въпроси, чиито отговори вече незнам. Но никога едно сверяване на вижданията не е излишно. Най-малкото, за да се прецени дали това виждане /моето/ има пропуски и ако има да бъде попълнено. А това най-добре става, когато тези, които спомагат за това са непознати и разсъждават обективно. Благодаря отново, че откликнахте. Смятам за щастливци всички, които се докосват до толкова силни чувства. Нормално е да бъдат уплашени от силата им, от това, че стават водещи в живота им. Когато осъзнаят колко са прекрасни, ги приемат и споделят. Всеки споделя по различен начин, мисля, че е индивидуално за всеки, според нуждата. Аз самата също съм на мнение, че не е нужно да бъдат изречени, ако могат да бъдат показвани чрез енергия, която влагат във всичко. В жест, в поглед, в усмивка. Ако другият е настроен на същата вълна, ще улови тази енергия. Fut, благодаря за поздравчето
  14. Съжелявам за импровизацията с поставянето на цитата /ще се науча /. Станимире, нещо не те разбрах, извинявай. Да, чувствата са си мои, но предлагайки ги и отхвърляйки ги, всъщност май точно това се получава - потъпкване. Как мога аз сама да ги потъпча, освен въобще да не им позволя да излизат наяве, т.е, да не ги споделя? Относно това да не очакваме, да не задължаваме друг да отвръща на чувствата ни, съм абсолютно съгласна. То няма и как да стане. Поне няма да е истинско. Но не мисля, че ако все пак в даден момент, импулсивно изрека "обичам те", непременно очаквам нещо в замяна. Все пак думите са израз на чувства, особено ако бъдат изречени от сърце. Но всъщност аз по-скоро в поста си засегнах нещо съвсем друго - страха от тези чувства, от тяхната сила. За това доколко сме готови за подобни чувства и въобще някога ще бъдем ли. А когато същите тези силни чувства бъдат насочени, не са ли прекалено голяма отговорност за него?
  15. "Обичате ли някого, не му говорете за своята любов. Този, когото обичате, не трябва да знае какви чувства имате към него." Винаги съм се ръководила в любовта си на този принцип, с едната ралика, че не е заради това този, когото обичам да не разбере за чувствата ми, а може би защото се страхувам. Страхувам се от това, че изпитвам толкова силни чувства, страхувам се да не бъдат потъпкани от човека, който ги предизвиква. Мога да разкажа на целия свят за любовта си, но не и на него. Странно, нали?! Казват, че очите са прозорец към душата. Затова ли когато понякога го погледна в очите, често той ги затваря с ръце? Това защото не е готов за подобна любов ли е, или защото смята, че не е достоен за нея? </SPAN>
×