И когато на седмината Синове на Пламъка потръбиха началото на света, роди Саваот Своя Син и го нарече Авенир, което значи Баща на Светлината. Лицето му бе пурпурно като зора и очите му бяха пламъци, подобни по блясък на златна сплав. Нямаше дух с по-хубав и по-мощен облик от неговия. И по бодрост, младина и сила Авенир не можеше да се сравни с никой. Той беше огненият живец на света и в него тупкаше сърцето на вселената. Защото беше Син на Всевишния.
И даде му Елохим Седемте Небеса и всичко невидимо. И тогава се замисли Авенир, отвори уста, па каза:
"Широки са небесата. Силен е Бог. А моето сърце е празно. Къде да намеря словото, което с мълния да разпали духа и даде път към онова, що няма край?"
Умисли се Авенир.
Тъжен беше.
И тъга легна по цялата вселена.
........................................................................
А когато минаха седем дена, стана вечерта по залез Авенир, та отиде при Синовете на Пламъка.
И видя ги отдалеч Авенир - потънали в светлина. А сенките им се губеха - седем дълги сенки с теменужен блясък на аметист.
И рече Авенир: "Ширно е небето - и тайни са пътищата на Адонай. Като Аданмант е здрава мъдростта Му.
Ала празно е моето сърце - и нямат небесата място за мене. О вие, Водачи на седемте полка, елате с мене! И нека ново Небе съградим - Земя да съзидаме - и път нека дадем на това, що няма край!"
Нощ покри тогава лицата на Синовете и слова на метеж съзряха в словата на Сина Божи.
И рече Иехудиил:
"Тъмни са речите ти - тъмна е твоята мъдрост. Проклет - онзи, който туря пръст на жерлото!
Мощен е Иехова. Неговата мисъл е чиста като сълза, но гневът му отравя като сок на бучиниш. Кървав ужас е неговата ярост - и клетвата Му е слънчев бич. Ние - не сме с тебе!"
И отдалечиха се седмината Синове на Пламъка: лицата им - бели и замислени, а главите им наведени.
И разпали се мъст ужасна в душата на Авенир тогава, та прокле с горчиви думи Синовете на Пламъка. И станаха думите му скорпиони, а мислите му - пепелянки.
И докосна се после с гневна ръка до седемте сенки Авенир - до сенките на Синовете се докосна той - и сенките приеха вид на люде. Те бяха снажни и силни, а ръцете им - с мишци на исполини.
И повика Авенир първия от Владиците на Гръма. Името му бе Авадон, което значи Ангел на Бездната. Косата му бе от пламъци, а лицето му - гиздаво, като лице на жена. Очите му бяха тъмни като пропаст и пареха.
Kато видя гневен Авенир, запита го ангелът кой го е наскърбил.
А каза Авенир Авадону:
"Авадоне, Царю на бездната и Властителю на Гърма! През себе си трябва живият - и да не плаче по мъртъвци. Ето - тези сенки, те са наши слуги. Просторни бяха небесата за Седмината Синове на Пламъка, за Владиците на Гръма и за Вождовете на Божия Меч. Тесни са те за Авенира - и няма място за мене тука. Да съградим Ново Небе, Земя да съзидаме - и да въплътим съзидания там! За творчество жадува Бащата на Светлината - и за път, по който няма умора - за бездни, издън които не проглежда изход, Авадоне, ела с мене - ти и твоите полкове!"
И поведе Авадон шестимата Владици на Гръма и полковете на Мълнията с тях.
И страх налетя върху вселената - леден страх.
И трая седем луни.
........................................................................
А когато се завърши седмата луна, стигна до Саваот гласът на небесния смут - и закле се Бог в името Си, че ще накаже Своя Син.
И клетви горчиви промълви тогава.
Авенир стана мрачен като здрач, лицето му - тъмно, а сърцето му закоравя. Прокоба Божия надвисна над света - и Авенир биде наречен Сатанаил, което значи Враг на Силния.
Тогава създаде Сатанаил Небето с неговата звездна плащеница, тайнствените писма на Зодиака и седемте седалища на Слънцето. И създаде още Земята - с живота, кипящ в растенията - мътното алое с неговата миризма и огненият храст с неговото великолепие.
И насади Едема с неговите чарове. И река направи да тече низ Едема: река, която протича в четири потока.
Името на първия поток бе Фисон. Той минаваше през страната на Двата Стълпа и вълните му бяха зелени със злата и отражения.
А името на втория поток бе Гехен. Той поеше страната Етопис, което значи Огнена Змия. И неговите води пречистваха всичко и топяха металите като пламък.
Третият поток бе Хидекил, което значи Двоен Език. А той оросяваше страната Асурхай — и вълните му бяха бавни, мълчаливи и тъжни. Във водата му се смесваха черни и бели талази, а по средата се къдреше размътен гребен.
Четвъртият поток се казваше Фиурах, което значи Глас от Небето. Водите му бяха като разтопена сяра и даваха змиевидни блясъци по вълните В този поток се чуваха странни гласове. И в него можеше да се види отразено всичко, що става по Небето, по Земята и в Седемте Бездни.
И погледна Сатанаил делото на ръката си.
И всичко бе хубаво.
И усмихна се Сатанаил.
--------------------------------------------------------------------------------
И когато привърши създаването на Едема, взе Сатанаил от ръката на Авадона Огън, Вятър, Вода и Пръст, па ги закле със заклинанието на Пръвния Хаос — и създаде от тях Човека.
Но Човекът бе недвижим и нямаше дух в него. И напразни бяха усилията на Сатанаиля да съживи Човека. Стоеше Човекът — хубав като бронзов истукан, и някак тъжно гледаха очите му. Но погледът му бе празен и не извираше душа от него.
И проводи Сатанаил Авадона да иска от Саваота дух.
Смили се Вишният и даде на Човека небесна душа, но дух не му даде.
Защото върху Земята и Небесата на Сатанаиля духът не можеше да живее.
Но закле се Адонай в седмото от Своите имена, че ще даде дух на Човека, когато мине през Бездната, Земята и Трите Небеса.
Тогава оживя Човекът и даде му Сатанаил име Адам, което значи Роден от Земя, защото от пръст го бе направил.
А Човекът бе самин и тъжеше.
. . .И видя една сутрин Адам пред себе си Жена, облечена в одежди от слънце — и диадема от смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: Тайна.
И трепна в буря сърцето на Човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от блясъка и, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото Човекът не познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията.
Тогава Жената пристъпи и каза:
«Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до Бога. Затова моят Творец ме нарече Майка на Живите. »
И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка.
А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена над кладенеца, Ева пиеше. Задната пола на дрехата й се бе дигнала, та кракът й се виждаше цял. Сатанаил видя крака й — бял, като млечен халкидон. . .
И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта — копнеж. И закопня пръв път по жена Сатанаил.
Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя. Устните и се червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й.
«Тя е хубава!» — рече Сатанаил.
И той я пожела.
А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори.
И засмя се Жената, като насъне се засмя тя, затвори очи — и в шемет изпи напитката. А питието бе топло, благоуханно и възбудително.
И щом го изпи, Ева пламна, очите и станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът — и пръв път позна, че е жена. . .
И отдаде се тогава на Сатанаиля.
Тя му се отдаде дръзко и без свян — както се отдава жена, която е познала много мъже. И когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст — и още го викаше с поглед — и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце. . .
А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му — и видя Ева, че той страда.
На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнание притисна душата му — и не погледна вече той Жената с око на пожелание.
А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а целувката му пареше като жив въглен.
И роди Ева близнаци от него: — момчето нарече Каин, което значи Син на Желание, а момичето — Каломаин, което ще рече Дъщеря на хубост.
И те бяха хубави.
--------------------------------------------------------------------------------
А когато Сатанаил помрачи душата си, та отвърна лице от Жената, нов копнеж облада сърцето му.
И прати той втори път Авадона при Всевишния с молба да му даде лъч от Върховното Небе, за да го сложи в сърцето си.
И чу го Адонай.
А щом Авадон донесе лъча, Сатанаил отново просия — и вложи в сърцето си този лъч. И възкипя отново в него жад за творчество, душата му се развълнува от буря на предчувствие — и създаде той Царството на Трите Небеса.
— За да се сбъдне това, що в клетва бе казал Всевишният някога:
«Истина, истина ти казвам: ще дам дух на Човека, когато мине през Бездните, Земята и Трите Небеса.» — —
--------------------------------------------------------------------------------
. . .А Ева плачеше по любовта на Сатанаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам, когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната слага изгряваше свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден.
И възпали в душата му пожелание погледът на Жената, която не бе още видял гола.
А Ева умееше да се смее и да прегръща — и Адам простря към нея треперливи ръце.
. . .Но скърбеше Ева по ласките на Сатанаиля, та не намери никъде утеха. Защото Сатанаил я гледаше дълбоко и тя виждаше цялата си душа, отразена в пламъка на неговите очи.
И плачеше Ева — и всуе търсеше разтуха при Адама. Но ето, Адам я позна — и роди Ева от него син. И нарече го Евел, което значи Ридание. Защото в ридания го зачена и в ридания го роди.
Recommended Comments
Няма коментари за показване