Образът на „Бай Ганьо” е въплътил в себе си сериозна част от недостатъците на българина, за съжаление – без даде път на някоя друга положителна черта. Но природата винаги търси равновесие и може би това е една от причините родната литература да се сдобие с друг свой герой – бай Митар пророкът. Наистина, в едноименния си разказ, Михалаки Георгиев като че ли се е опитал с един акорд да предаде цялата съкровищница на българския дух.
„Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа.”
Идеята за написване на разказа е дошла от Учителя Петър Дънов, който е предложил на Михалаки Георгиев да опише положителните страни от характера на българина. Това, разбира се, не било толкова лесно, защото всички сме даровити наблюдатели на лошото, но често слепи за доброто в човека. А кой няма и от двете?
В крайна сметка, писателят се удря по челото, сяда и започва да пише, вдъхновен от личността на свой съвременник. Кой точно – не знам. Хрумна ми шантавата идея, че това може да е сръбския ясновидец Митар Тарабич, двадесетина години по-възрастен от Михалаки, известен и до днес с пророчествата си. Не звучи патриотично, а и надали е съвем така. Най-вероятно Митар пророкът е събирателен и идеализиран образ, вдъхновен от най-различни хора и характери. Или неизвестен български митар от Видин – родното място на автора:
„А това, дето ще ви разкажа, да не мислите, че ще го изсмуча из пръстите си — не! Това го помнят всички съвременни жители от нашия град, като почнеш от кир Ставро сарафбашията, та чак до кючук Томо фукарията.”
Разказът е изграден интересно – той започва с погребението на бай Митар и суетнята около него. То в крайна сметка не се състои, защото човекът се оказва съвсем жив – просто се „пренесъл” в оня свят.
„— Ще го опеват ли, или ще му пеят „Христос възкресе“?” – съвсем на място пита един от поповете.
Историята продължава с детайлни щрихи за бае Митар, образът е изграден както описателно, така и с помощта на случки и диалози.
„…тих скромен, със сини умни очи… той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори.”
Митар пророкът е сред народа, навсякъде и сред всички – но не е като всички.
„Бае Митар имаше достъп по всички къщи и влизаше всекъде така свободно, както беше свободен и в своята килия. Болник ли било, смъртник ли било, кръщение ли било, годеж ли било, сватба ли било, помана ли било — каквото къде и да стане, — без бае Митра не ставаше. Навсекъде гледаха на него като на истински пророк — като на божи човек. Обичаха го, защото, каквото и да го попитат, той знаеше да отговори. А каквото кажеше бае Митар — казано беше. Никой не можеше да отреже като с нож думата, както това знаеше да направи бае Митар.”
„Пренасянето” в отвъдното приключва и Митар пророкът се завръща сред своите съграждани и, разбира се – сладкодумно им разказва какво е преживял на оня свят.
„Опомних се само, като че летим божем, ама оно не летим, ами като че ли ме облаците носят нагоре, нагоре… чак над слънцето. Усещам като че нещо хубаво, нещо светло, ама нищо не виждам.”
Какви приключения очакват митаря по-натам – в свят на елфи, орки, ангели и св. Петър, ще оставя любопитният читател сам да разбере. Е, може и да няма елфи и орки, но четивото си струва, а текстът е достъпен тук.
Ще завърша с думите на Петър Дънов, духовният Учител на Михалаки Георгиев:
„Най-добрият образ в българската литература е образът на Митар–пророкът. Това е най-положителният образ. В него има всичко.”
Радислав Кондаков
Recommended Comments