неделните тела на думите-1
Entry posted by парнар ·
384 прегледа
Старица
Там, от края на пътя.
И лятото. Тя сънува
под слънцето камъка,
хлътнал в трюма и
пълен със храсти.
(Сякаш легнала котва на дъното.)
В слепотата си някак пораснала.
( Там … на пътя. От края на лятото.)
Стара къща. Без покрив и ясла.
Своето тяло сънува. По памет…
Аз оставам до нея. И с поглед
я прегръщам … старицата моя.
Ветрове в мен. И зими изпращала.
А сега – без очи. В щир и лобода.
Като майка е в мене.
И зная – всички хубави дни
тя ми пази.
И дори да живее накрая
( а в небето да гледа душата и…)
Ще е там тя. През всичките зими.
И през всички лета – тази къща.
Диша в нейното тяло света.
С топла дума. И път.
За навръщане…
сетивно
...И ни захлупи делникът отвред.
И слънцето замаяно посърна.
Строши се нещо -
между мен. И теб.
Изскърца мрака –
да си тръгна...
Мълчанието легна –
между нас.
Разстла се –
грапаво и хладно.
Погълна живия иконостас.
И прати сянка. По водата.
Осъмнал спомен. За любов.
Описа името ти. В спомен.
Превърза лятото. В обков,
изгубил своята икона…
В посърналия словоред
доволно легна самотата .
Изскърца мрака – бучка лед,
останала след твоя вятър…
Потегли делникът…А днес
обличам чужди дни. За спомен.
Пътува странникът у мен.
И търси своята икона.
Бедуин
Наизустил от чужди дни
следи . Все по-навътре
в себе си пристигнал.
На друг огнището затрил.
Покъсал и миражите
от истини…
Отшелник.
В пясъчника спрял
минутите на синьото безвремие.
От всички ереси изпил
надеждата ,че ще прогледне…
---
Дълбоко,
някъде към 3,
в потъналите
угари на мрака,
звездите са оставили следи.
От бялото по паметта ми…
И как потъват
в тази нощ
копнеж и страст -
осъмнали пустини…
Дали пък
бедуин проклет не е
сърцето ми.
Щом ражда твоето име.
зависимост
Когато си пред мен
едно очакване-
за пролет, вятър…нощни снегове.
И без посока тръгнала
през лятото
събираш новите ми брегове.
Ти търсиш някаква пролука -
бразда, посока, сън , следа…
Преди да се е съмнало напълно.
И в нощ да е облечена смъртта…
Когато си пред мен.
Едно очакване…
И в тихото привличане на стъпките
потъва вечерния пясък.
Аз зная…Няма да ти стигнат
за мене всички пътища на синьото.
От този сън -
до края на душата ...Когато си пред мен.
В едно очакване.
Писмо до Одисей
За теб
на всеки пристан,
всяка гара
ще се намери по една жена.
Да те посрещне.
Да те стопли.
Да те изпрати…след това.
Навярно
ще тъгува после.
За твойте устни.
Твоят глас…
Ще те сънува.
Ще жадува
в съня си
южната ти страст…
От пътя жив,
покрит с надежда,
тя ще те връща. В своя ден.
Осъмнал там – невиждащ, жертва.
Затворен в нежния и плен…
Накрая…знам –
в далечен делник,
загърбил вятър и крила,
един сгрешил от страст отшелник –
ще срещнеш вярната жена.
Ще те попита. Мълком. Бледа.
Разбрала всичко. Без слова.
За прошка в нея коленичи!
И в двете си деца…
Раждане
Като сянка преминах
съня на реката.
Като лист, отлетял
по следите ти нощем.
Зад лицето остана
прощалното “сбогом”.
Моят ден е удавник –
без любов той не може…
На шега казах “ край”.
А ето ме – в мрака.
Аз превърнах живота си
в сън. По реката.
Днес съм пътникът в тебе.
И безкрилата сова.
Зад лицето ти зъзна.
Край прощалното “ сбогом”…
…..
Още малко е светло.
До граничната зона.
Виж – тунелът е близо,
с черно тяло. И някак
спират думите в мене.
За ръцете ти чакам.
Аз – безкрилата сова
от лицето на мрака.
Още малко е светло…
Като сън си отивам.
И дотам, дето живите
срещат умрелия,
ще вървя по водата.
И на нейното било
ще рисува светът
мойта първа неделя.
Фреска
Нощта е втренчила око.
От третата Валкирия на Вагнер.
Докосвам гола топлина –
очите ти след сън . По памет…
Когато те създавам. С този сън.
Свещта изтръпва в тялото ми будна.
И танцът и по голите стени
в потайни стъпки дните ми завръща.
Не вярвам в празните слова.
Обичам пълнотата на живота.
На чашите, на женските гърди.
И на площада. В късния следобед.
Свещта се гърчи. И пращи.
Разбягва сенки в нощните октави.
Изгаря всички лоши дни,
в които любовта ми се повтаря…
А днес пробуден, изтрезнял –
си спомням: някой в мен е плакал.
Смъртта изгуби в мене път.
От третата Валкирия на Вагнер…
Аритмии
Две успоредни линии сълзят –
лъчи от изтърбушената лампа.
Дъждът се свлича покрай тях.
И чака мълчаливо. С мен. На рампата.
Часовник стар – от кръговратните години.
Потънал в прах. Несмазан. Бърка времето.
И пази сянката ти още жива.
Осъмнала под вечерните кестени.
Дъждът пониква в есента.
Безгрижен шут –разбърква посрещачите.
Кръвта е вино –някъде след два.
И стъпки хранят бялото в душата ми…
С едно око отворено клечи
там някъде пазачът сляп на спомени.
Светът обича в него да мълчи.
И днес сменил надеждата с ирония.
Каква щастлива самота –
с две успоредни линии от лампа…
Нощта се свлича. Като край.
Облякла мен. И теб. С раздяла.
разговор
Виж, след нощните отблясъци
на близост
и поредната раздяла,
сякаш са удавници
ръцете ни.
И по навик сутрин
все се търсят…
А пък утрото
е тънко. В мен прохожда.
Като лист от дните
(всички болни).
Някак си,
повито в стих
за вяра,
устните ти чака
да докосне...
…..
Може би животът
има смисъл,
ако някога опитам в него
надалеч от ятото
да бъда...
Сам да съм си
и крило, и вятър.
Стълб и сеновал.
Стреха.
И дъжд насъщен.
И да чакам преболял.
На пътя.
Нощем стъпките ти
в мен да се завръщат…
накрая…
на Георги
Накрая на света,
където свършват мъките.
И всички правила. И всички празници…
И само леденият вятър
препуска сит
в дъжда,
чадърите… По пяната.
Оставам част от теб, приятелю.
Накрая на брега, където
отвчера вече те изпраща
неделната милувка на морето.
(А лятото отплува тихо, тихо
във всичките сезони
от лицето ти…)
Там нощната мъгла потегли.
На юг. С останалите живи звуци.
Но в някой сън( или във ден отминал)
животът ти все още
в мене куца...
1 Коментар
Recommended Comments