Jump to content
Порталът към съзнателен живот

selsal

  • постове
    16
  • коментара
    45
  • прегледа
    2895

Човекът Подражание 1) - Чрезобичайният


selsal

421 прегледа

“Виждах го да гримасничи,

и макар в своята практика да бях виждал много неща,

видех ли него, в мен се надигаше страх.

Свиреп, безумен, непоносим страх…”

/бележка в полето из страниците на една анамнеза/

Мисълта ми се разчекна и се строполи в празнотата изпод себе си. Най-сетне, изминал времена на терзания и чудеса, аз се прозрях. Насред тъпа болезненост, чисто и просто се оказа, че нямам същност.

Името ми е Ноатима Суп`Малем, а всичко се случи в оная здрач на месец март, когато ароматът на пролетта се надушва, но зимата внезапно протяга инертната си снага и използва най-малката слабост в напъпилата свежест, за да смачка надигащия се растеж. Все пак желая да знаете, тук няма никаква алегория, аз никога не съм бил крехък и уязвимостта винаги ми е била чужда. Разбира се, животът ме е побеждавал, мачкал е гърдите ми и дори се е опитвал да стрие ума ми, но в крайна сметка животът е отстъпвал пред мен. Затова макар побеждаван, аз никога не съм бивал победен докрай. И всичко това е така, защото имам предимство пред живота, едно чрезобичайно предимство! В детството ми го наричаха късмет и грешаха, когато възмъжавах, го определиха като гордост, ревнуваха, щом се издигнах, рекоха, че е съдба, омаловажаваха го.

Не желая да крия, а и това ще навреди на моя разказ – аз съм най-умният човек, живял някога на тоя свят. Кажа ли нещо, то се изписва на скрижал, сторя ли, бил той и най-простия жест, предизвиквам вълни от чувства и буря от възхищения. И всеки тълкува наличието ми, и всеки обожава присъствието ми, и нека го кажем, всички са съвсем прави, а единственото, което не ми е по силите да сторя, е да се противопоставям на всеобщото обожание. Да, случва се някой да не ми се поклони, тогава веднага виждам, че изправената му стойка е недъг, а щом не открия в нечии очи възторг и безкрайно уважение, с лекота се досещам, че слепотата се е изпречила на пътя ми. Въпреки това – вярвам, че е добре да го повторя, – аз не съм честолюбив човек. Гений съм! Да го отрека, ще е да река неверни неща, да не го спомена, би било такава скромност, че ще заприлича на суета, представете си слънцето някоя утрин да не изгрее, ей така, от свян; не може, няма как.

Мама ми казваше – не забравяй, ти си човек. Но тя си въобразяваше, че ме познава. Видяла немощта от първите ми лета, подушила пелените ми, мама се гордееше с тях, но така и не разбра – това, което е сега, не е онова, което някога роди. Тя запази своя ръст, но от гордост не повдигна глава, затова моята височина й остана непозната. Ала не си мислете, че аз не обичам мама, напротив, аз често си мисля за мама, но мама, при цялото ми желание, не е гений.

Преди месец получих поредната покана! Един чужд град, далеч в планината, заинтригуван от колосалните ми знания, пожела да посетя университетския му свят, където да изнеса няколко лекции, за да се излеят най-новите основи на бъдещите знания в този непознат ми край. Аз винаги откликвам на покани и не бих се щадил да просветя нито звездите, нито дори ветрения прах.

Цели четиредесет дни провеждах многочасови беседвания с най-отбраните учени в планинския град. Нерядко се налагаше да пояснявам ясни неща, но и често мъчех душите на всички със скритото и недостъпното. Учените се уморяваха, аз се съживявах, отначало спореха с мен, после заглъхваха и ме понамразваха. Накрая огъвах умовете им и склонявах сърцата им.

В центъра на този чужд град се издигаше величествен монумент. Той представляваше човешко тяло с изпъчени гърди и красиво извит гръбнак, стоеше с изправена глава и поглед, сякаш спокойно взиращ се в далечини, неуловими от зрението на малкия жив човек. Въпреки че внушаваше достолепие, изграденото от най-фин камък и метал гигантско творение на човешкото изкуство бе приклекнало, с опряно в земята дясно коляно. Сякаш монументът отправяше молитва. Все едно култът на този град си имаше свой, невидим за всички други, трансцендентен култ.

Моите домакини в първите дни все повтаряха – “Уважаеми Ноатима, моля, бъдете по-внимателен и добре огледайте нашата жива грамада, ще забележите една особеност – местоположението и най-вече вида на ръцете й”. Не изпитах интерес, но забелязах, ръцете се намираха ниско, прилепени към скута и висящи над опрялото земята коляно, бяха обърнати с дланите нагоре, а пръстите на едната ръка се намираха над пръстите на другата, като образуваха решетка. Що се отнася до самите длани на монументалните ръце, те липсваха; или по-точно – бяха одрани.

Но не дланите на монумента ме занимаваха в тия четиредесет дни, откак съм в този чужд град – а неговата глава. Защото там, високо и почти винаги сред облаците, иззад лицето на човешкия колос, се намираше университетския център, в който бях поканен, за да изнасям своите лекции. Аз прекарвам времето си в говорене на философия, а нека се знае, единствено философията е способна да освети живота, да прозре в ума му. И затова тук е добре да се спомене, аз постоянно се намирам в главите на всички други, били те хора или монументи. Но да няма съмнения, аз твърдо стоя най-вече в своята глава, където от скоро се занимавам с нещо много лично, тук, в главата ми, се кове моята капитална монография. Нарекъл съм я, съвсем работно, “Същност и Нула”.

И ако хората, били те нефилософи – или дори философи, – твърде често се уморяват да са в главите си и ги напускат, без да усещат кога или да разбират защо, аз никога не изоставям своята. Откакто съм тук, в планинския град, щом настъпи вечерта и всички напуснат монументалната глава, аз поглеждам лицето й, но отвътре. Вдлъбнатия нос, хлътналата брадичка, плътно затворените уста, както и страните, овални и странно напомнящи разтворена, но празна костилка. Когато човек погледне едно лице отвън, той вижда много неща, способен е да проницае иззад всяка черта, бръчка или мимика, но щом се озове на лицето отвътре, се изправя пред непроницаемата и безобщителна маса на опаката плът. Аз намирам това приклекнало здание в този чужд град за безсмислено творение и единственото, което ме интригува в него, са очите му. Ако те бяха сътворени живи и виждащи, напълно биха притулили вътрешността на главата, но явно някой е съумял да спести този ужас на учените от тукашния университетски свят и се е досетил от ползата, да се изтръгнат очите на тази стърчаща на няколко хиляди метра глава. И ето я причината да е достъпен светът, ширещ се отвън, щом се намираш иззад обратната страна на лицето на гигантския монумент. Отвън празните очи изглеждаха слепи, защото са кухи, но отвътре, именно поради кухината им, се виждаше безкрайния хоризонт и то от позицията на неимоверна височина, сред пухени облаци и даже понякога над дъжда. Щом останех сам в главата на монумента, в четиредесет поредни вечери, аз доближавах очите и заставах в крайчеца им, на мястото, където горния и долния клепач се събират, а после се облягах в свивката им, скръствах ръце и крака, и отправях поглед към слънцето, чийто залез ме гледаше право отсреща. Така стоях, докато не настанеше пълна тъмнина, докато не останех само аз, защото дори слънцето не удържаше дълго да живее в своята глава. Накрая се спусках по гърлото на монумента и след известни перипетии из тялото на човешкото чудовище напусках университетския свят на този чужд град. Квартирата ми се намираше наблизо и прибирайки се в нея, аз веднага захващах своята монография за същността и Нулата. Главата ми никога не спираше да работи.

Но в оная унизителна вечер, когато съдбата по-скоро ме загърби, отколкото ми се разкри, се случи нещо странно, нещо, което ме изопна и срути. В “Прорицателя” – ах, чудно защо досега забравих да спомена как се нарича туловището в центъра на планинския град, – е възможно да се влезе или излезе само от едно място, през пръстите, следващи одраните длани. Аз винаги възхождах и низхождах в “Прорицателя” през дясната му ръка. Но трябва да отбележа, че задължителното преминаване през дланите на “Прорицателя” е неприятно изживяване. Щом се озовях в обърнатата нагоре дясна длан, всеки път погледът ми се отплесваше и попадаше в прозрачния й и ужасно нащърбен таван от камък и метал. Не намирах за особено удачно решение таванът на дланите на “Прорицателя” да прозира, сякаш и отвътре трябваше да се покаже и докаже, че плътта им отвън е одрана. По този начин се внушаваше абсурдното хрумване за извършено добро, за благодеяние някакво. През деня, когато идвах в “Прорицателя”, от дланите се виждаше небето – синьо, сиво, облачно или не, а през нощта, щом напусках зданието, над мен стоеше черното небе, понякога звездно, друг път неразчленимо от мрак – и сякаш най-сетне смогвах да видя действителния таван на дланите, но това усещане бързо си отиваше, поради натрапващата се далечна, небесна височина на същия този таван. Небе се вижда и извън ръцете на “Прорицателя”, но това, което се случваше с гледката отвъд одраните и прозрачни длани, не можеше да се види никъде другаде. Там, небето губеше не само своето синьо, ами изгубваше и себе си. Синевата, сивотата, звездността и чернотата му сякаш не успяваха да се задържат и внезапно изтляваха. Неблагоразумно е, казваха ми моите домакини, да се зяпа през тавана на Прорицателските длани, защото окото макар да види, ще се изгуби, а видяното ще пропадне в съзнанието и някак ще подтисне сърцето, даже е способно да откъсне живо месо от ума. И всичко това щеше да се случи, когато човек задържеше поглед върху ситно нагънатия и някак недосчупен напълно таван на Прорицателските длани. Тогава ставаше малко чудо. Появяваха се низ от картини, които първо счетох, че са преднамерена прожекция, но впоследствие разбрах, че са автентичната реалност отвъд одраните длани. Онова, което виждах, нямаше никакъв смисъл, макар, трябва да призная, съдържаше най-ясните и детайлни образи, които очите ми бяха възприемали някога. Сега, когато се опитвам да опиша видяното, аз съм безпомощен, та то бе дотам изпразнено от идея, че всяка езикова предаваемост би ме объркала и принудила да изпадна в депресия или може би ярост. Веднъж понечих да нарисувам повествователния хаос, който сякаш счупи зениците ми от височината на зачеркнатото небе, но ръката ми направи само няколко неволни жеста в празното пространство над белия лист и накрая изпусна молива, който едва се държеше измежду пръстите ми.

И в оная, четиридесета вечер, след пълния залез на слънцето, навярно отново, съвсем безволно и в продължение на секунди или дори минута, съм наблюдавал тавана на дясната одрана длан, когато изведнъж усетих вече отдавна познатата воля на “Прорицателя” да ме издърпва в единия от пръстите си, да ме изстрелва през върха му и плавно да ме спуска насред нощния бриз, долу, върху земята пред монумента, където, признавам, малко неуверено стъпих на краката си.

Нощта в този чужд град никога не се спуска, нито пък бавно настава, макар да има залез, дори да има здрач, нощта просто изниква, стоварва се насред света и бих казал, че не го превзема, а направо го заменя. Така че за пореден път аз се изненадах от непрогледния мрак, който властваше навсякъде около мен.

С изключение на призрачната светлина, която идеше от хомункулусите.

2 Коментара


Recommended Comments

Гост
Добави коментар...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...