Jump to content
Порталът към съзнателен живот

selsal

  • постове
    16
  • коментара
    45
  • прегледа
    2888

Човекът Подражание 3) - Хомункулусът


selsal

475 прегледа

Слизах по стъпалата, намиращи се пред “Прорицателя”, а в умът ми се въртеше идеята, която щях да въплътя в новия пасаж от моята монография “Нула и същност”. Толкова силно беше желанието ми веднъж завинаги да дам определение за сърцевинното и истинското, как исках да мога да посоча начин то да бъде отличено и разпознато, че може би и най-сетне бях открил оня изказ, който щеше да осветли недотам видните и дори направо отвъдни неща.

Първите и най-високи хомункулуси отминаха зад гърба ми, по-ярката им светлина, идеща от по-големите им глави, ми помагаше да виждам достатъчно добре стъпалата пред мен, а това някак благоприятстваше моите мисли.

Същността е нещо скрито – дълго време е смятала философията, – но това като че ли не е толкова вярно. Същността е по-скоро нещо ново. А новите неща са дотам живи, така чувствени и вълнуващи, че човек не смогва да ги обхване, нито с душата си, а още по-малко със сетивата си; ние, хората, сме лоши домакини на едни възжелани и приказни гости.

Очите ми, не по моя воля, а поради каприза на случая, който винаги се оказва най-наточеното острие в ръцете на съдбата, се спряха върху два от хомункулусите, които в него момент се намираха от двете ми страни. Този вляво бе протегнал уродливо късите си ръчички към мен, пръстите му сякаш бяха уловили нещо, а очите му жадно гледаха в тях. Вторият хомункулус, този вдясно, беше повдигнал единия си крак, а другият, толкова извит встрани, сякаш против всеки физичен закон, без усилие поддържаше кръглото му туловище. Имах чувството, че това същество желае да повдигне и опорния си крак, за да ми покаже, че нищо на този свят не може да му попречи да стои изправено. Главите и на двата хомункулуса светеха, тъй както всички хомункулусни глави, съвсем слабо, но засега достатъчно. В тая тъмнина, на това място, човек не би могъл да има друга подкрепа.

Същността е нещо ново, а всичко истински ново носи повече изненада, отколкото радост. Ония неща в живота и в смъртта, които са ни непознати и най-вече чужди, нещата, които ни смайват, вместо да ни радват, всичко, което ни сащисва, обърква и в същото време привлича, онова, което ни плаши, но винаги ни открива и ни гледа право в лицето, то е същността. А ако все пак някой държи да съществуват и скрити неща, такива, дето са недостъпни и много важни, и то най-вече поради своята прекалена недостъпност, да, и такива неща съществуват. Но те не са точно скритите неща, а укритите неща. Това сме ние, върволиците от слепци, които бягат от същността.

Преполових дългия килим от стъпала пред “Прорицателя”, хомункулусите ставаха все по-малки, а мракът около мен растеше. Така е в този далечен и планински град, когато наближиш сетнината на своя път, пътят се изгубва от погледа ти, а светлината му не може да освети дори самата себе си. На твоя милост – ако си тук, при мен – ще се наложи да използваш дългия си опит, ако имаш такъв, в низхождането по многобройни стъпала, за да предугадиш своята следваща стъпка.

Същността е скъпоценност, която е винаги отпреде, в непосредственото. Ако пелената на формите, а това значи на познатите форми, се спусне между нас, за да раздели човека от същностите, то е защото ревнива е формата, особено отчетливата, дълго изработваната форма. Възможно ли е – се питам понякога, – да имам оная смелост, която очиства сърцето, разбужда духа и позволява да бъде провидяна същността, единствено тя, непомрачената, голата, безформената същност?

- Хей, вече-човече, тук ли си накрая – изведнъж дочух не глас, а крясък, долових не думи, а карфици в ушите, – щото да не паднеш, а да знаеш, че стъпалото свърши.

Не мисля, че ме споходи страх, нито пък някаква смътна заплаха усетих. Но нещо в гърлото ми се изстуди, усетих хладина по слепоочията си, а сърцето ми просто спря. Както и краката.

- Ха, той ме чу! Да бе, да, тра-ла-ла – изкудкудяка кресливото гласче до мен. – Човекът чу зевзека, а да го види може ли?

Завъртях се. Вдясно, по ширината на стъпалата пред “Прорицателя”, съзрях не светлина, дори не мъждукане, а призрак с глава, обвита в ледено и лъстиво сияние. Очите му бяха ситни, но кръгли, нослето му по-скоро беше хлътнало, отколкото изпъкнало, устата му стоеше малка, но изведнъж ставаше огромна, усмивка ли скачаше по това лице или пропаст от нищото зейваше там. Брадичка съществото нямаше, скулата му тръгваше отгоре и вълнеобразно се спускаше до гърлото, където потъваше страшно. Ръстът му не беше ръст, а пънче, телцето не беше телце, а кости, нахвърляни без мисъл и правила, ръцете танцуваха зловещо, а крачката потупваха земята.

- Не познава ли ме? – зяпна страшно съществото. – Аз съм единственият и неповторим, първият знаващ.

Завъртях се в обратната посока, вляво, където трябваше да се намира отсрещния и също така последен хомункулус. Там не видях нищо. Нито видима, нито лъстива светлина.

- Търсиш какво? – повдигна веждите си хомункулусът, а те сякаш се вмесиха в стърчащите му, ала с неприятно счупени върхове, иглени коси.

- Последният хомункулус? – без да съм имал намерение, отвърнах аз.

- Ей го, глупек-човек! – заклати главата си изчадието. – Чува те, забравя те. Ти му Знаването даваш, той се пули и незнава.

- Къде е отсрещният хомункулус? – попитах аз все още неразбиращ. – Там, срещу теб трябва да има още един, също така последен хомункулус, къде е той?

- Оф, че тъп е и не мисли – избухна възмутително съществото. – Ей ме на, чу ли ме или пък не? Видя ли ме или стискаш си очите с ум? Друг знаващ отсреща има, май не го разбра. Това съм аз. Винаги аз!

След първите реплики, които си разменихме, в мен се прокрадна неприятното усещане, че разговарям със статуя. Нещо, далеч в моето вътре, нещо, което не владеех, ме задърпа напред, вече не по дължината на стъпалата пред “Прорицателя”, а по ширината на явно последното стъпало. Към “Хомункулуса”.

- Идеш, значи ме обичаш! Как отдавна чакам туй! – запя статуята, а по лицето й се разля нещо като блаженство, в което имаше повече гримаса, отколкото естество. – Хайде, припкай тук при мен, ти си мой, но аз да бъда твой да-бъде-няма-как, да бе, да, тра-ла-ла…

Щом доближих хомункулуса, разбрах, че той едва надминава на височина коленете ми. Но чудното беше, че ме гледаше така, все едно се извисява над мен, някъде в небесата, може би върху самата глава на “Прорицателя”.

- Защо ти говориш, а другите хомункулуси не говорят? – попитах аз, като в същото време съжалих, че питам каквото и да е.

- Жив съм аз и знаващ най-подир. Другите са малко мъртви и знаващи едва ли!

- И защо точно ти? – не се стърпях и попитах отново.

- Оф, че тъп е и не мисли! – пак избухна хомункулусът. – Пръв съм аз, не виждаш ли това. Пръв и друг пръв до мене няма! Ха сега разбра? Или ръгна си ума там, отдето преди всичко се излиза?

- Но ти не си пръв, ти си последен – ядоса ме това джудже. – Ей го “Прорицателят” горе, той е пръв, не виждаш ли?

Щом изрекох тия думи, очите на хомункулуса се разтвориха, а муцуната му се изкриви, после първо позеленя, а сетне, изведнъж, порозовя. И избухна в писклив и продължителен смях.

- Ха-ха-ха, оф, че тъп е и не мисли! От грамадния Незнаващ ли броиш, глупако? Наопаки ли идеш? Или назад се втурваш, щом напреде крачиш?

- Но ти не светиш – не се примирявах аз, защото вече мразех това същество, с някаква чиста омраза, която внезапно споходи спрялото ми сърце.

- Не светя, но живея – изсъска този път хомункулусът. – Знаващ съм и по-знаващ от мене няма.

- А какво значи знаващ?

- Знаващ значи “кой си”, а другите “какво са”.

- Нищо не разбрах.

- Незнаващ си затуй. Като оня дангалак с очите-дупки. Сега го казвам толкоз тънко и добре, че дори и твоят ум, който явно в главата ти отказва да стои, да може схване и да спира да се чуди – и тогава хомункулусът зареди с протяжен вой. – Знаващ значи да те бъде и да няма друг, и да няма никой, който да дойде да те лъже, че не си, или пък, че те няма. Знаващият стои където е, помръднат не би могъл да бъде, пръв е, а вторите по него се редят. По-малко знаващи са те, а третите, знаващи са, но не чак толкоз. Десетите вече може би незнаващи са, а последните направо си незнават. Никога “кои са”, а винаги “какво”. Ха сега умът разбра? Или дирникът ти продължава да го крие?

- Разбрах, но… не разбрах разликата между “кои са” и “какво са”?

- Тъй е то, знаването куца на глупците, ако не подредиш ги, подредени да са няма как. Чуй ме и главата си отваряй. “Кои сме”, това сме знаващите. “Какво са”, това са незнаващите. “Кои” си служи, “какво” пък служи. Ха сега разбра? Или запек още имаш?

- В теб има ли “руда”? – не знам защо, но много тихо попитах аз.

- Питаш ме дали съм Хайви, това ли? Все едно ме питаш, знаване ли съм аз. На туй мисля отговорих.

- Но не си ли и онзи… как му беше името… Мелампус?

- Мъртвият ли? Той, разбира се, не съм. Това примамка е, помни! Примамка за незнаващите, които, това също не забравяй, не са “кои”, а винаги “какво”.

- А “Прорицателя”? Защо той стои там, горе?

- Върховната примамка той е. Голям, широк и празен. Всички искат-пъхат се у него. Големи да са, сякаш голям значи знаващ?

- А вие, хомункулусите, защо стоите тук, покрай стъпалата?

- Посока сме. Шепнем на ушите. “Качи се”, “качи се”… Нечувани често, послушани сме винаги.

- Не разбирам, защо ви е нужно всичко това?

- Ами как? – сбърчи хлътналия си нос съществото. – За да правим себе си, трябва другите да се правят нас.

- Моля?

- Оф, че тъп е и не мисли! Пак повтарям, не забравяй. Знаващ значи този, който е. Себе си по себе си. Същи по себе си. И същи по същи. Знаващ е…

- Какво искаш да кажеш – изумих се аз, – че хомункулусите сте същността?

- Ние, знаващите, сме това, което май вече си разбрал. А другите, незнаващите са… ъ-ъ-ъ… как беше, а, да, те са подражание на нашето съдържание.

Бях готов да умра. Този невръстеник, това изчадие, говореше с такава убеденост, че макар да се противях, някак думите му оказваха въздействие върху мен.

- Как така подражание на вашето съдържание? На какво подражават?

- Как на какво? На хубостта! На ръцете, нозете, лицето, усмивката наша. Ей ме виж! –хомункулусът бутна долната си челюст напред, а горната скри в пастта отдолу, след това разтвори страните си и на муцуната му изникна най-комичното и същевременно зловещо изражение, което някога бях виждал. – Има ли гримаса някъде, дето и да е, тя дължи се на нас, знаващите. Ето фръцваш се насам, отде го знаваш, а? Лицето си извиваш, език изваждаш, или правиш се сърдит, учуден, яден и щастлив, отде го знаваш, а? Коленете свиваш, тумбакът глътваш или пак издуваш, ръцете правиш да танцуват, а на лицето сторваш някоя красота такава, ей тъй или пък тъй – челото на хомункулуса така се наклони, че почти изпадна от ужасното му лице, но езикът своевременно изскочи от устата и подпря изхлузващото се чело, получи се карикатура, която, струва ми се, отмести центъра на възприятието ми завинаги. – Ха сега разбра? Или ум ти изгуби се в червата?

- Но гримасите не са същности – отсякох аз, вече готов за философски спор.

- Не са? Че ти отде го знаваш туй, незнаванико, най-последен.

- Знам! – натъртих аз.

- Кажи тогава не е ли същност нещо най-прекрасно? Нещо, което е! И толкоз! Гримасата! Ето я думата най-вярна, най-ясна дума и видима като слънце на земята! От нея има ли по-прекрасна? И по-такава, дето е?

- Да, има. Това, което е зад гримасата.

- Оф, че тъп е и не мисли? Дирникът ти е отзад, него ли наричаш същност? Нека кажа ти да знаваш. Той е твоето лице, а моето е гримасата прекрасна. Ха сега разбра? Или умът ти губи се в “лицето”?

- Гримасата винаги крие истинския образ. Гримасата е изкуствена, а образът естествен.

- Да бе, да, тра-ла-ла. Хайви е Изкуствен, мъртвият Мелампус е естествен. Кажи тогаз, кое е същност, гримаса или образ? Нека кажа аз? – хомункулусът отново се разпя, като изроденото му гласче завъртя високо краищата на думите. – Гримаса значи съдържание, образ значи подражание. Туй е то и никак инак!

Никога не съм си мислил, че мога да се позова на чудодейната сила на “Прорицателя”, но в онзи момент го направих:

- Онова здание, там горе, над нас, то вижда с дланите си. И знаеш ли, джудженце, какво виждат дланите му. Нуминозия, светът на същностите. А там гримаси няма.

- Да бе, да, тра-ла-ла. Дивите ги знавам, сам съм ги полъгал. Ведно с Мемохан.

- Ти познаваш Дивите жени? Познаваш втория Мемохан Рис? Виждал си ги?

- Пфу, че питаш, не разбра ли? Аз съм знаващ, пръв сред първи. Дивите видял съм, също Мемохан. Жените луди, дето длани режат с нож, остър и от двете си страни. Гримаса истинска в ръката търсят, и те като теб, образ я наричат. Не знават, че образ няма, а гримаса, а пък тя на лицето грее, ей така – този път хомункулусът се намръщи, веждите му се шмугнаха между очите, плъзнаха се в хлътналото на носа и изскочиха от устата. – Дивите повярваха на “Риса”, а той повярва в мен.

- За какво ти е повярвал? – подскочих аз.

- Знаваш ли какво е психагог?

- Не.

- Тъй и мислех, незнаващ може ли да знава? Психагогът образа обича и все го търси. Гримаса види ли, изтрива я. Мъж, но по-див от Дива. Ей туй е психагог. “Риса” беше психагог, но моята гримаса никак не изтри, аз пък него и жените затрих навеки.

- Как успя?

- Знаваш ли какво е Демнемоза?

- Да. Това е да изгубиш способността си да виждаш “Рудата”.

- Оф, че тъп е и не мисли! Отде ти хрумна туй? Кой ти рече тази глупост най-велика? Май онези в главата на дангалака. Ето питам те, аз съм Хайви, виждаш ли ме или не?

- Виждам те.

- Чуваш ли ме или не?

- Чувам те. Но до тази вечер не можех да те чуя.

- Да бе, да, тра-ла-ла. Чувал си ме всяка вечер, но разбрал си чак сега. Щото заобича ме накрая.

- Но какво общо има това, че те виждам и чувам, с Демнемозата?

- Нищо бе, глупак, ти рече, че общо има. Оф, че тъп е и не мисли – хомункулусът се хвана за ръбестата си глава и се завайка с такова клатушкане, че разклати дори мен. – Пак ме виж, аз съм Хайви, “Рудата” с дума друга. Виждаш ме и чуваш ме. А Демнемоза е различно нещо, а точен нека бъда, Демнемоза значи да приемеш, че “какво” си и никога да не позволяваш си да бъдеш “кой”. С Демнемоза заразен сега светът е, а оня Мемохан и жените, дето не понасяха гримаси, аз подмамих в дангалака ето там, щото те отказваха “какво” да стават и искаха “кои” да бъдат. Победиш ли психагога, побеждаваш всички. Аз съм съдържание, всичко друго е подражание.

- Но вторият Мемохан Рис е наричан Демнемотичният психагог?

- Това е моята поредна истина-лъжа. Нека психагогът изглежда зъл, нека той вината носи. Пфу, вината! Тая дума толкоз я обичат, всички, които вече са “какво”.

- Как подлъга втория Мемохан?

- Погнусих го от света. От многото “какво”. Лесно туй е за знаващ като мен, щото психагогът от “какво” гнуси се в крайна сметка. Унищожава, но и презира. Първото го прави психагог, второто погубва психагога в него.

- А познаваше ли първия Мемохан, “Прорицателя”?

- Дангалака ли? Той е само камък и метал, в него Хайви няма. Той “какво” е, най-последно.

- Не, питам те познаваш ли човека Мемохан?

- Онзи, дето продал си е очите? Дето без насила останал без гримаса. Пфу! Такъв човек няма, истина-лъжа е. Никой не дели своето съдържание, за да става доброволно някакво подражание. Нямало е първи Мемохан.

- Как така? – възразих аз. – Силата Чезал е споходил първия Мемохан и го е избавил от това да вижда безброй гримаси, проницание му е дарил.

- Да бе, да, тра-ла-ла. А Силата Селсал връхлетял е втори Мемохан и го е направил гримаси да руши, въздействието му е дарил. Незнаване е туй и глупост най-велика. Чезал-Селсал и двамата ги знавам, пфу, истина-лъжа. Ха кажи, де са те? Сили няма, а само знаване на този свят.

- Но ти скоро ще кажеш, че и мен ме няма.

- О, обични мой, аз те знавам теб, ти си Ноатима Суп`Малем.

- Така ли, отде знаеш кой съм аз?

- Не знавам “кой” си, знавам “какво” си. Ти си Нула.

0 Коментара


Recommended Comments

Няма коментари за показване

Гост
Добави коментар...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...