Плувах с ладия на Времето

през желание до бяло стопеното

през черната мъка на въглен

и покой, изгубен и стъклен,

жар е посипвала копринени ириси,

ослепели и питали: Ти ли си?

Водеха ме през тъмното излишно

и в ябълкова утрин пееха клавишно

за потопени изгреви в долината

на творена тишина в сърцевината

в на мисли междуструние

и бистро пълнолуние...