Преслава Петрова

Според мен, смирението, наистина, както казва Учителя, изглежда е първата здрава нишка, за която можем да се хванем и да се държим, за да не потънем още преди да сме стигнали някое по-равно и стабилно "плато" на пътя. А пък и след това, по смирението пред Бога, което виждаме и в самите учители, можем да съдим, че това е нишка, която никога не трябва да изпускаме и която трябва да се вплете завинаги в съзнанието ни. Смирението не е част от отношенията ни в този свят, то е характеристика на отношението ни с Божествения свят и с Божествената воля, от които нашия свят е просто една малка част. Затова, в крайна сметка, освен вътрешно измерение смирението има и външно проявление: в конкретното ни поведение, в конкретните ни мисли, желания и т.н., тук на Земята. Смятам смирението за първият лъч надежда, съдейки поне по себе си - когато отървем козите и отново загубим разбирането за това колко малки сме в действителност, отнесено към самия Бог и към самата Вселена, веднага почваме да страдаме. Страдаме или затова, че нашето виждане за нещата не се осъществява в самия живот - т.е. независимо, че ние сме убедени в уместността на своите идеи как трябва да протече животът ни, самият той като израз на една висша разумност веднага ни опровергава; или пък страдаме, поне според мен, от обезкуражаване, защото когато нямаме смирение се опитваме да напредваме на големи скокове или да постигаме велики дела, за които очевидно съзнателно или несъзнателно си даваме сметка, че нямаме сили. С други думи противоречията - вътрешни и външни, които се явяват, когато забравим да сме смирени, са много по-болезнени и са много по-тежък кръст в сравнение с това да положим усилия да усмирим и надделеем над егото си, т.е. да се приведем в пълно послушание пред Божественото - в нас или около нас. Пълното смирение, Учителя го казва, е да си готов да изпълниш волята на Бога без да имаш изисквания и без да философстваш, т.е. безусловно. И смятам, особено при обикновените хора като мен, че проверката не започва с големи неща, с големи мисии, за чието изпълнение "получаваме" свише някакви заповеди или послания, а идва именно от надничане в ежедневните ни мисли - най-общо казано Бог сигурно слуша нашите размишления и си вади изводи за вътрешните нагласи и доколко всъщност можем въобще да сме му предани. Т.е. смирението е нещо, което имаме нужда да превърнем в постоянен фон на нашето съзнание и не се състои единствено в еднократни прояви на търпимост към околните или пък овладяване на изкушението "да им покажем" на другите как нашата философия превъзхожда тяхната. Е, и такива външни изпити като посочените два примера трябва да се минат успешно, но това е възможно само ако знае човек пред кого иска да покаже „отличната” си оценка – пред собственото си его или пред Бог. Обаче при втория вариант, за разлика от първия, няма да чуем вътрешно или външно никакви аплодисменти и овации – Бог просто не хвали, най-малкото за да не ни изкуши. Самочувствието – според мен това е дума от света. Само в светските си отношения човек търси самочувствие и въобще мисля, че тази дума е от само себе си ориентирана към външни източници. Защото „сам да се почувстваш” автоматично предполага опит получен отвън-навътре – сетивата в крайна сметка служат за връзка с външния свят. Следователно за „да се почувстваш” ти е необходим някакъв външен импулс, който да въздейства на твоето вътрешно сетиво. И така пак стигнахме до егото. Самочувствието е качество на егото. Например, „самосъзнание” е друго нещо – то вече действа отвътре-навън, тъй като има отношение към нашата истинска индивидуалност, към душата ни, а след като те са Божествени, няма как с всяка следваща доза на вътрешно осъзнаване човек да не се почувства по-добре, по-спокоен, по-стабилен и по-уверен във възможностите на своята душа. Скромност – за мен лично тази дума е натоварена с отрицателна нотка, тъй като правя някаква асоциация с „престорена скромност”. Все пак, предполагам, че това, което повечето хора влагат в думата скромност, всъщност е изразено, дори още по-пълно, в понятието „смирение”.

Аз пък не мога вече да си представя нито миналото, нито бъдещето си извън мен. Преди можех да мисля за миналото си като пространство зад мен, което мога да оставя и от което мога да се отдалеча, ако пожелая, а за бъдещето си като времево и житейско пространство пред мен, което мога да „стигна”. Сега вече и двете са се слели и преплели в един голям общ облак от мисли и някакви душевни състояния. Според мен, спрямо тялото, т.е. спрямо това, което идентифицираме като наша територия или като „себе си“, миналото и бъдещето са вътре, защото те не са измерения на материята, а на мисълта, а тя винаги е вътрешна. Един ден се озовавам отново в миналото, друг ден съм обсебена от бъдещето. При мен лично бъдещето винаги има статут на „доброто” за разлика от миналото, което винаги носи етикет „нещо, от което трябва да се освободя”, без значение дали съм се чувствала добре или зле в него. Като че ли това, което приемам за настояще, ми носи най-приятно и спокойно усещане и то при положение, че в настоящето успея да съчетая някаква мъдрост, натрупана от миналото заедно с надеждата и оптимизма по отношение на бъдещето. Всичко е въпрос с кои мисли и чувства съм решила (или несъзнателно избирам) да се занимавам в настоящето. Може би това прави духовния път понякога труден и едва ли не една продължителна вътрешна битка, ежеминутен избор и постоянно усилие. Няма възможност да заспиш за малко, да подремнеш – във всеки миг трябва да избираш и да определяш своето място (в най-добрия случай – съзнателно) и ако си помисли човек за това, което учителите ни казват – че във вечността миналото, настоящето и бъдещето са едно цяло и че времето е въпрос на душевно състояние, значи във всеки един миг ние пренареждаме своята вечност и това е изморително, поне понякога. Умората идва от този постоянен цикъл на градивни и разрушителни периоди, които се налагат по простата причина, че такива като мен още не са успели да подредят вътрешния си свят и себе си по този начин, в който всичко си е на мястото, т.е. да постигнат онази устойчива вечна хармония, баланс на всички сили, които действат по принцип в и около човека. Мисля, че това е постижение само на великите учители, на адептите, на просветлените. Тия, които още се учат, такива като мен, които все още търсят „добрата комбинация” от елементи на живота или пък от добродетели в характера, са все още в колелото, въртят се и за това смятам, че за тях, и за мен – времето е едно колело, което се върти вътре в човека или пространствено казано – вътре в тялото. А пък конкретно за добродетелите – моето наблюдение е, че не е въпрос само да се стремиш към дадена добродетел – например „да си добър”, „да си търпелив” – но всъщност всеки път се налага да си даваш сметка по какъв начин тази добродетел ще остане добродетел в конкретната ситуация, в конкретното й проявление. Винаги се налага да вземем предвид контекста и условията, в които се движим. И всичко най-добро да съберем на едно място, не се ли погрижим за съвместимостта и хармонията, за уместността на нещата, нищо не става или става обратен ефект – експлозия. Значи наистина постоянно търсим нещо като рецепта – конкретна комбинация и дозировка, а това, което е универсално е само умението да се научиш да правиш добри съчетания от сили и качества и да ги дозираш правилно. Поне така разбирам нещата в момента. Пък и има достатъчно потвърждения, дори само от Учителя са хиляди, че наистина съществува такъв тънък момент от живота, касаещ правилното съчетание на нещата. Той много пъти говори за това и всъщност нямаше нужда аз да говоря толкова много по въпроса.

Иво, благодаря ти за отговора относно чувалите!

Здравейте! Разбрах, че раниците се слагат в някакви специални чували преди да се качат на конете. Може ли някой да ми отговори дали намясто продават такива чували - например самите коняри, или всеки трябва да си е взел предварително такъв чувал?