Според мен, смирението, наистина, както казва Учителя, изглежда е първата здрава нишка, за която можем да се хванем и да се държим, за да не потънем още преди да сме стигнали някое по-равно и стабилно "плато" на пътя. А пък и след това, по смирението пред Бога, което виждаме и в самите учители, можем да съдим, че това е нишка, която никога не трябва да изпускаме и която трябва да се вплете завинаги в съзнанието ни. Смирението не е част от отношенията ни в този свят, то е характеристика на отношението ни с Божествения свят и с Божествената воля, от които нашия свят е просто една малка част. Затова, в крайна сметка, освен вътрешно измерение смирението има и външно проявление: в конкретното ни поведение, в конкретните ни мисли, желания и т.н., тук на Земята. Смятам смирението за първият лъч надежда, съдейки поне по себе си - когато отървем козите и отново загубим разбирането за това колко малки сме в действителност, отнесено към самия Бог и към самата Вселена, веднага почваме да страдаме. Страдаме или затова, че нашето виждане за нещата не се осъществява в самия живот - т.е. независимо, че ние сме убедени в уместността на своите идеи как трябва да протече животът ни, самият той като израз на една висша разумност веднага ни опровергава; или пък страдаме, поне според мен, от обезкуражаване, защото когато нямаме смирение се опитваме да напредваме на големи скокове или да постигаме велики дела, за които очевидно съзнателно или несъзнателно си даваме сметка, че нямаме сили. С други думи противоречията - вътрешни и външни, които се явяват, когато забравим да сме смирени, са много по-болезнени и са много по-тежък кръст в сравнение с това да положим усилия да усмирим и надделеем над егото си, т.е. да се приведем в пълно послушание пред Божественото - в нас или около нас. Пълното смирение, Учителя го казва, е да си готов да изпълниш волята на Бога без да имаш изисквания и без да философстваш, т.е. безусловно. И смятам, особено при обикновените хора като мен, че проверката не започва с големи неща, с големи мисии, за чието изпълнение "получаваме" свише някакви заповеди или послания, а идва именно от надничане в ежедневните ни мисли - най-общо казано Бог сигурно слуша нашите размишления и си вади изводи за вътрешните нагласи и доколко всъщност можем въобще да сме му предани. Т.е. смирението е нещо, което имаме нужда да превърнем в постоянен фон на нашето съзнание и не се състои единствено в еднократни прояви на търпимост към околните или пък овладяване на изкушението "да им покажем" на другите как нашата философия превъзхожда тяхната. Е, и такива външни изпити като посочените два примера трябва да се минат успешно, но това е възможно само ако знае човек пред кого иска да покаже „отличната” си оценка – пред собственото си его или пред Бог. Обаче при втория вариант, за разлика от първия, няма да чуем вътрешно или външно никакви аплодисменти и овации – Бог просто не хвали, най-малкото за да не ни изкуши.
Самочувствието – според мен това е дума от света. Само в светските си отношения човек търси самочувствие и въобще мисля, че тази дума е от само себе си ориентирана към външни източници. Защото „сам да се почувстваш” автоматично предполага опит получен отвън-навътре – сетивата в крайна сметка служат за връзка с външния свят. Следователно за „да се почувстваш” ти е необходим някакъв външен импулс, който да въздейства на твоето вътрешно сетиво. И така пак стигнахме до егото. Самочувствието е качество на егото. Например, „самосъзнание” е друго нещо – то вече действа отвътре-навън, тъй като има отношение към нашата истинска индивидуалност, към душата ни, а след като те са Божествени, няма как с всяка следваща доза на вътрешно осъзнаване човек да не се почувства по-добре, по-спокоен, по-стабилен и по-уверен във възможностите на своята душа.
Скромност – за мен лично тази дума е натоварена с отрицателна нотка, тъй като правя някаква асоциация с „престорена скромност”. Все пак, предполагам, че това, което повечето хора влагат в думата скромност, всъщност е изразено, дори още по-пълно, в понятието „смирение”.