Ally

Благодаря на всички за отговорите ви! Донка, не знам колко пъти прочетох твоя отговор... не че не ги знам тези неща с ума си, но когато си дълбоко в преживяването е трудно да включиш ума... усещам, че някаква част от мен все още се съпротивлява и не е съгласна с част от нещата, и си зачитам тази част!... Аз по принцип се чувствам добре сама със себе си, но когато се влюбя толкова и когато човекът толкова ми харесва, не успявам да се удържа да не се хързулна към привързването, към пълното отдаване на това чувство и мисъл!... Знам, че това се дължи на преноси на минали неща, но не мога да ги спра поне за сега... Орлине, благодаря ти!... Александър, Розалина, много пъти съм чела и съм писала, този път не четох, нямах нужда, и писах по-малко, но ми се струва, че беше най-съзнателното ми преминаване през такова преживяване, минута по минута.... Кети, не успявам все още да установя този баланс - между това да сме свързани и в същото време да сме отделни, не успявам да остана отделна... Viva Caselli, да, в по-голямата част от времето не се борех с болката, а я преживявах напълно, без да й се съпротивлявам, и без това последното е безполезно... Веселин, да... и аз имам въпроси относно разграничението между любов и това да ти харесва начина, по който някой те отразява... Marusya, вероятно хомеопатията може да помогне, но не знам дали няма да накърни осъзнаването... Както и да е, благодаря ви на всички още веднъж и извинявайте, че толкова дълго време не отговорих...

Направо физически боли....

Здравейте! Искам да ви питам - какво правите с болката? От (в някакъв смисъл) раздялата с някого, към когото много сте се привързали и когото много обичате, който е станал неизменна част от ежедневието ви в последните месеци, почти година, и който ви кара да се чувствате "у дома" - разбирате ли, онова специално чувство, на близост, което не изпитваш с много хора!... Толкова ме боли точно в момента!... А ми се иска някак да се зарадвам, да ми стане леко, да приема нещата с радост, лекота и благодарност!... и с любов! Да трансформирам болката в радост и любов...!

"За интроекта на майка ти говоря." - Да, разбрах, че за това говориш... Хубав отговор за границата, стана ми ясно. - "Границата е в здравия стремеж, който допуска нормални грешки и се стреми към усвояване, учене и развитие, защото му е радостно да го прави, като израз на любовта на душата си към усвояваните умения, не и поради компенсация на страхове с напрегнати свръхусилия." Относно това - "виновна - за това, че нямам партньор, дете, кариера" - да, усещам се като "извън закона", "нелегална" заради това. Не че нямам и собственото, лично желание за тези неща, но всъщност тези външни правила, натиск, пришпорване ми затискат и пречат на личното чувство. Знаеш ли, че осъзнах, че това желание за прилепналост към другите, за това да бъда "гушната, приютена", както и неувереността, плашливостта, мисленето, че няма да се справя и т.н. идват не толкова от липсата на любов от родителите ми, а по-скоро от отношението на баба ми (живяла съм при баба и дядо от 3 до 7 и от 10 до 12г.), която дори и сега се отнася с мен като с дете, опитва се да ме задържа в детска позиция, не ми е давала да правя неща нормални за съответната възраст, правела ги е вместо мен, репликата й за работата беше - "ако не ти харесва, ще напуснеш", посланията й все са били - "не прави нещо, защото е опасно - не ходи еди-къде си, стой си вкъщи", като се върна - "браво, че се върна" или "браво, че си дойде по-рано", или пък - "ох, горкото дете, трябва да става рано (за да ида на детска градина или на училище). И в същото време няма вяра в мен и в това, че мога да се справям с нещата - за предната ми работа доста пъти е питала - "изгониха ли те"!, сега пак - "ще закъснееш" и т.н. И друго - все си е мислила и си мисли, че нямам и не мога да си намеря приятели! Като се замисля как все ми е повтаряла тези неща толкова години... как да не ги зауча и да не станат истина в някакъв момент... Мога да се похваля, че вчера не бях тревожна, въпреки възможностите за грешене, реалните грешки, които направих, просто в един момент ме обхвана някакво състояние на вътрешно спокойствие. Освен това в един момент по-рано се разгневих и изкарах искрен гняв, макар и без буквално викане, усещането беше по-различно от обикновеното ядосване и нещата, които си казвам вътрешно в такъв момент. Сега свързах двете неща, може би спокойствието отчасти се е дължало и на това. Това, което казваш - за терапията... ще помисля, мислила съм... но сякаш все още не се чувствам готова да тръгна...

Не, така би задоволила майчиния си комплекс... - Е, знаеш ли, никога не бях виждала нещата от такава гледна точка!... Дали е така наистина?... Аз си усещам справянето като нещо мое си... И - например - имаше в един момент един случай в последната ми работа, в който имах усещането за много добро справяне, бях доволна от себе си, и тогава нямаше значение за мен какво ми казват другите - забележки и т.н., защото имах хубавото чувство, че в този случай се справям много добре, постигам добри резултати... Но всъщност това май не опровергава твърдението за задоволяването на майчинския комплекс... Да си позволя да бъда незнаеща, несправяща се, лоша - това ще се опитам, бих казала, че се опитвам вече със започването на нова работа, където в началото няма как да не си незнаещ и несправящ се, е, опитвам се да не се чувствам... виновна от това. Сега общо взето става, защото съм в период на обучение... после когато започна сама, мисля си, че ще трябва много добре да съм усвоила нещата, за да се справям ок... Казвам го просто защото ми се струва, че често не полагам достатъчно усилия за нещата, за които реално трябва... А да има грешки понякога е нормално, да, но ако се чувствам достатъчно подготвила се и уверена в знанията и уменията си, няма да се чувствам неудобно като сгреша... Не знам, с тези мисли и нагласи може би пак задоволявам майчинския си комплекс... къде е границата между него и собственото ми желание да бъда добра? Агресивната музика ще я използвам, в гората не съм ходила , всъщност наистина ми е много трудно да извадя автентичен гняв... Мислила съм си дали не е станал толкова голям, че ако започна да го вадя би бил огромен и разрушителен... или просто ме е страх аз да го проявя, аз да го бъда, защото ме е било и ме е страх от него когато някой друг го проявява, и съответно ме е страх аз да го въплътя. Опитвам се да използвам парадоксалното намерение за тревожността, за телесните симптоми, засега май не се получава много... Когато съм тревожна много мисли минават бързо през главата ми и ми е трудно да изчистя това, да изчистя празно пространство там, така че да се съсредоточа в едно неща, мисъл, състояние... Това е едно от гадните неща на тревожността, едно от неприятните неща, които ми се случва изобщо в последните 2 години - многото стрелкащи се, блъскащи се мисли, които ми е трудно да накарам да се успокоят, да изчезнат. Писах в по-горен пост, че откакто си пишем веднъж успях много добре да го направя, но тогава самата обстановка навън се беше успокоила, тялото ми беше спокойно... доста различно е, когато обстановката наоколо е "гъмжаща" и тялото ти е напрегнато. Това е голямо умение според мен! и много искам да се науча на него! Ще продължавам с парадоксалното намерение... Струва ми се, че чисто на ниво нервна система ми е трудно - когато има много стимули от средата, аз прекалено им обръщам внимание... може би ги усещам като заплашителни и се опитвам да ги държа под някакъв контрол и вниманието ми се стрелка на всички посоки. Разбираш ли, аз като вървя по улицата например, за да отида на работа, не ми е спокойно вътрешно, а съм в това състояние на внимание и мисли... Това е много свързано и с факта, че обикновено много бързам, за да стигна, често закъснявам, оставям нещата за последния момент... Вчера пристигнах с повече от 20 минути по-рано, но въпреки това по пътя се страхувах да не закъснея. За майндфулнеса знам, всъщност него като приложих сега в последните дни, имаше по-голям ефект (от пар-то намерение). Но трябва да си кажа честно, че не правя всички тези неща по-целенасочено, не им отделям достатъчно време, мисля, че много по-структурирани, с повече внимание трябва човек да се заеме да ги учи и практикува, което ще се опитам да направя. Следя темата на студента и намирам много полезни неща там! В последните месеци голям проблем ми е следното - чувствам се виновна - за това, че нямам партньор, дете, кариера. Ужасно е. И сякаш трябва бързо да имам такива! вероятно и затова съзнанието ми е толкова трескаво. Предполагам, че идва от това да се гледам през погледа на другите. Имах една колежка, която в последните две години едва ли не ми вменяваше вина за това, че съм сама и нямам дете - хора, за които да се грижа, вместо да живея само за себе си... И това ме накара да се замисля за тези неща... преди това не съм се чувствала така, а вероятно е и от възрастта, от чувството за липса на тези неща, от несигурността - че нямам нищо в живота, че може да остана сама... много угнетяващи мисли, сякаш налични като фон по всяко време... Това ми е голям проблем в момента. Толкова съм се променила за тези две години... Е, да видим какво ще успея да приложа и постигна днес! Благодаря ти за техниките и насоките! И на теб хубав ден!

Орлине, много ти благодаря за хубавия отговор! За прегръдката, за подкрепата и окуражаването, за историята на момчето!... Много топло чувство почувствах от написаното! Значи казваш, че физическото отделяне на момчето от майка му и насочването на вниманието му към други актуални важни за него неща, това да започне да разчита само на себе си и да види, че се справя, са го накарали да мине на следващия етап, да се откъсне от оралната зависимост от другия, така ли? Звучи логично, а и аз съм го чувствала да е така... да вземем дори простия пример с ученически или скаутски лагер, след който съм се чувствала доста по-отделЕна, самостоятелна!... А и усещането, че знам и мога, ми дават самоувереност, да бъда отделна. Обаче в следващ момент, когато се почувствам незнаеща и неможеща, несправяща се, лоша, виновна... се връщам назад. Сигурно в този момент трябва да имам повече воля, да положа повече усилия, за да стана отново справяща се... Изчетох статиите за заекването и мога да кажа, че без да съм имала заекване се вписвам общо взето в същите когнитивни схеми. Така че мисля, че адаптивните правила за реструктуриране там биха ми послужили, с малки изменения. Харесва ми също и идеята за молитвата. Преди няколко дена бях много щастлива, защото опитах метода с приемането и посрещането с любов на физически симптом, според мен психосоматика, който започна да се появява, и резултатът беше, че той изчезна! Е, не се получи по-късно с други симптоми, но може би ще стигна до успех и там, а и предполагам, че трябва да бъда и по-съсредоточена. Понякога обаче мотивацията ми се изпарява... напоследък имам нужда все от външни неща, хора, които да ми създават вътрешния заряд, позитивност, необходими за живеене! Сякаш имам нужда да обичам някой друг, за да обичам през него и себе си. Мисля, че чувството на любов - към света, към някого - е изключително важно, за да се чувства човек щастлив и свързан! но при мен нещата сякаш са в обратен ред - първо да обичам някого, за да обичам вследствие от това и себе си, а не обратното. И се чудя как да постигна това чувство, че центърът си е в мен и това да ми е достатъчно? Вероятно ако се харесвах повече, ако повече можех да разчитам на себе си, ако се чувствах успешна и т.н. щеше да се получи, както се е получавало и преди. За детето - прав си, че аз се почувствах като негова майка, вместо да му търся родител сред хората вън, което е добре, но пак за това ми трябват увереността и позитивността, вярата в себе си. Е, утре продължавам с опитите... Пак сърдечно ти благодаря!

Здравей, Орлине! Доста методи си споменал в горния пост, някои познавам, други издирих, изчетох и прословутата тема на student21, в която открих много полезни неща (ха, сега видях, че има още страници, така че ще продължа да чета след писането), понеже аз също се чувствам много социално тревожна на моменти. Май ми остана недоизяснено само визуалното наводняване, но знам, че ще изскочи от някъде скоро, в подходящия момент Мога да кажа, че вчера в един момент ми просветна, че у мен има някакво избягване на това да вляза в живота, да се ангажирам сериозно с нещо, да поемам отговорност, и се дърпам от тези неща... поне когато нямам "подходящи условия", а именно - хора, в които да чувствам сигурност, които да харесвам и да ме вдъхновяват да вървя и аз напред, и да ме водят донякъде или да вървим заедно.. Освен това си признах, че опора сякаш съм намирала предимно във фантазното, а по-рядко, по-епизодично в реални хора или неща... сякаш вярването ми е, че външните хора идват и си отиват, винаги може да изчезне някой, на когото по някакъв начин си разчитал... Вечерта пък ми се беше сгъстило негативното, напрегнатото и в един момент съвсем интуитивно направих следното: бях останала почти сама в апартамента, излязох на балкона, звуците от вън - детските викове, шума от булеварда, настъпващата тъмнина, прохладния въздух - ми подействаха успокояващо, седнах, сгуших се, затворих очи и се оставих в тези усещания и се случи това, че "вътрешния ми диалог", мислите почти спряха, а тези, които останаха, бяха спокойни, меки.. Тогава, пак неумишлено, стигнах до там, че в съзнанието ми изникна образът ми като малко дете, 6-7 годишно, не просто си го представих, а го усетих съвсем ясно - тъничкото му телце, усещанията вътре в душата му - тъга, страх, които стоят затворени вътре, защото никой не го пита, никой не говори с него за такива неща, и то самото не успява да ги изкаже. И някак то се опитва да се чувства добре у дома, защото там ситуацията е нормална в този момент, и сякаш чувства умерена положителна емоция на повърхността или се опитва да я чувства, стараейки се да се нагоди към ситуацията в семейството, а тези тъмни емоции вътре сякаш се опитва да не ги усеща, а те го докосват лекичко и неприятно от вътре... И сякаш е много тънка преградата, която ги държи навътре да не се разплискат и да не го залеят цялото... но то успява, макар и едва, да държи тази тънка преграда и усеща това неприятно гъдаличкане-напомняне от зад нея... Гушнах го, беше ми лесно да усетя това, може би защото предния ден бях гушкала дъщерята на братовчедка ми, която е на 5 и контактът, с която може би и провокира всичко това (не че и преди не съм правила съзнателно подобни визуализации, но сега усещането беше много по-ясно и истинско). Разбирах какво е в душата му, съчувствах му, казвах му, че много го обичам... И в същото време всичко това беше сякаш и някакъв разговор с Бог, аз му показвах това детенце, и той виждаше и разбираше, знаеше, присъстваше там. След това както го бях гушнала, му показах някакви хубави любими места от по-нататъшния ми живот и чувството беше хубаво, а се озовахме и в "страшни" ситуации, със "страшни" хора и тогава то беше уплашено и искаше да избяга, но във въображението си направих така, че тези хора да "замръзнат", така че да можем да се поразходим около тях и да ги поразгледаме, тогава нямаше страх. Е, след това детето вътре в мен се чувстваше прекрасно - чувството от малка, когато са се погрижили за мен, обърнали са ми внимание! Явно е трябвало да му обърна внимание аз! То сякаш се чувстваше лошо, изоставено, отхвърлено, докато не направих това. Днес сутринта пък успях да овладея доста добре една тревожност, която беше започнала да се проявява и телесно, но успях да прекратя това явно, и го направих като осъзнах и си представих, че това е тревожността, "чистия ужас" от страшната операция на сливиците в детството ми или от страшни социални ситуации, които тревожност и ужас не могат да бъдат изразени, не мога да им дам израз, защото не е социално приемливо - не мога да избягам или да се боря в социалните ситуации, вероятно съм се опитвала да избягам или да се боря при операцията, но не са ми позволили, била съм безсилна, не мога дори да се разтреперя, да направя някакви по-различни движения, да поскачам, потичам както си вървя по улицата или в самата социална ситуация, защото - какво ще си кажат хората? Подобно нещо прочетох преди малко в темата на студент21 - за свръхконтрола. Друго, което ми помогна за тази тревожност, беше мисълта, решението, че ще се ангажирам с това, което предстои и ще се справя! Ще си измисля мой подходящ, добър за мен дневен режим (а няма да се оставям на заучения), и ще го спазвам - защото е добър за мен, и ще се справя! (става дума за нова работа, ново работно време и т.н.). Искам да стана такава, че да мога да разчитам на себе си! Така, явно съм имала нужда да напиша тези неща, дано, дано не съм те отегчила, за себе си ще запазя написаното със сигурност, полезно ми е. Относно терапевтката ми - дишане, хипнотерапия, нлп, ролеви игри - не, нямаше такива неща. Според мен беше предимно аналитична терапия с вмъкване на неща от когнитивно-поведенческата. Емоционалната връзка - в началото, т.е. в по-голямата част от терапията я чувствах наистина много добре, тогава терапията беше невероятно приключение, с невероятни открития и преживявания, дар, за който бях много благодарна! После обаче, когато започна и се задълбочи трудното... и моите емоции бяха блокирани и терапията не успяваше да ги съживи, и не се чувствах подкрепена, особено в края, чувах само - "това е защото ТИ не правиш нещата...", терапевтката ми ми стоеше безчувствено, незагрижено... както и усещах другите хора в този период, явно съм пренасяла, но... това е резултата - спрях и не ми се и отива пак на този етап.

Ами... мисля, че основните ми негативни автоматични мисли, провокирани от актуалните ситуации в последните две години си ги знам на изуст и са си излезли на повърхността, та чак са се затвърдили там от много повтаряне. Как работя с мислите? - като хвана мисълта, я записвам и давам еднакъв брой доказателства за и против мисълта... но трябва да призная, че отдавна не съм го правила това. Мисля, че осъзнавам когнитивните си изкривявания, да, но това сякаш не помага особено, чувството, емоциите са силни и сякаш не мога да се справя с това... И като че ли не са само от преди тези емоции, ами и реално тук и сега... имам предвид, че нямам умения, не успях да направя удовлетворяваща ме връзка почти с никой от колегите си, те бяха много различни от мен, и аз така и не успях да се почувствам добре с тях. Навсякъде търся топло чувство, топла емоция, връзка, а това няма как да става... Сега чувствам някакво нежелание да продължа напред, усещане, че няма смисъл, че ми е все тая... Падащата стрела, да, мисля, че си стигам до първичните ситуации... Но... в изминалите месеци сякаш съм все в травматична ситуация и не излизам въобще от нея (сега съм по-добре). Чувствам се сякаш не съм част от света на другите, сякаш нищо не мога да дам, сякаш съм малка, сякаш нямам нищо, сякаш съм толкова назад от хората на моята възраст, сякаш никой не се интересува от мен, сякаш не мога да направя връзка... И цялата телесна болка и нарушения на вниманието, паметта... Започвам да се повтарям, но... нещо ми се губи... сякаш подът ми се е срутил и нямам парче земя, върху което да стъпя, за да прилагам тези техники... надявам се, че разбираш усещането, което се опитвам да обясня...

Да, много добре си го описал, това е усещането - "емоционална зависимост от другия, желание за дълбоки и силно преплетени и слети до размиване на идентичността емоционални отношения. Несамостойност, в която живее едно идеалистично и доста детско очакване за радостно и захранващо те сливане с другия"! Затова когато почувствам някакъв намек за сливане, за разбиране, това веднага ме стопля, дори ми дава по-ясно усещане за себе си! И с обясненията по-нататък съм съгласна и май много добре и нагледно описват нещата! Значи, понеже не получавам връзката на сливане, която желая, несъзнаваното ми се подчинява спрямо другите, с надеждата, че така ще постигне близост и приемане... Значи АЗ го правя, от мен тръгва това, аз избирам да се подчинявам... Дали само от неудовлетвореното желание за сливане съм мотивирана... струва ми се, че другата предпоставка за това подчинение е убеждението, че другите знаят, могат, правят повече от мен, по-оправни са и т.н. Тези разсъждения ме карат да видя нещата от нова гледна точка! Относно методите за промяна... Говорили сме за това да започна да правя сама за себе си приятни неща, които ми доставят удоволствие; да правя добри неща за тялото си (правила съм китайски и енергийни упражнения, йога, използвам мудрите...); да си проверявам реалността - например дали наистина другите са ме отхвърлили или само аз съм го почувствала така; да си правя списък на положителните и отрицателните страни на дадено събитие, за да не отцепвам негативното или позитивното; още от личния опит - да вадя автоматични мисли и да ги оспорвам; да диференцирам взаимоотношенията с различните фигури - например да не възприемам колегите като семейство, за да нямам нереалистични очаквания към тях; да спра да очаквам другите да се държат към мен като към дете - да задоволяват емоционалните ми потребности... за тези неща се сещам сега. Предполагам би ми било много полезно да науча нещо ново!...

Здравей, Орлине! Благодаря ти, че се включваш! Бих казала, че усетих полза още след като написах първия си пост тук - от изваждането на нещата "на яве", "на дневна светлина", от това някой да знае какво се случва с мен! И сега от твоя отговор - първо, описанията на психастенията и неврастенията доста точно описват това, което става с мен - особено ужасна е "лесната "загуба" на собствената самостойност при общуването с по-силни или просто различни характери" (като загуба на себе си) и "автоагресивно "гълтане на импулсите си при общуване на вътре", да не говорим за неприятните усещания в тялото. После, учила съм когнитивно-поведенческа психотерапия, но специално името на Джефри Йънг научих сега от теб. За видовете невротични характери, както ги намерих описани от теб в статия в интернет, знам по линия на неорайхианската терапия. Сега като ги прочетох, много точно се виждам описана в мазохистичния тип, по-малко в избягващия, оралния. Сега се чувствам самотна, нямаща трайна, стабилна, силна емоционална връзка с някого, непринадлежаща към някаква група, изоставена – по-точно чувствам изоставеното дете в себе си... Последното свързвам с това, че като малка два пъти съм била в болница, на 3 и 6/7г., а тогава не са позволявали майката да влезе заедно с детето... а операцията за вадене на сливиците се е правела с частична упойка.. Имам спомени от тези събития. Имам нужда да има някой, с когото да чувствам връзка... Понякога се случва да я почувствам с хора, които са епизодично в живота ми, но е за кратко... Това веднага ме кара да се почувствам добре. От доста време, към 2 години, не съм чувствала трайна удовлетворителна връзка с някого. А така чувството е като да съм в нищото, като да нямам нищо... В една част от детството ми съм отгледана от баба ми и дядо ми, с които имах добра връзка, особено с дядо. Той обаче почина, когато бях на 13. За баба в един момент осъзнах, че е имала подобно страхливо, избягващо и някак прилепчиво/ прилепващо ме към нея поведение. На терапията стигнахме до извода, че понеже не съм се чувствала добре в истинското си семейство (имам предвид родителите си), съм възприемала като семейство класовете си, учителите и т.н., а биологичното си семейство съм отцепвала. Всъщност съм отцепвала по принцип негативното. Така за мен нещата са били по-скоро или само хубави или само лоши. Стигнахме също до извода, че ми е трудно да порасна, че искам нещата, грижата, положителната емоция, доброто отношение да идват от вън, а не успявам аз да си ги давам сама на себе си. Да имам усещането за собствена стойност. И с това очакване се чувствам като жертва, защото не получавам от другите това, от което имам нужда. Че често и лесно се случва да се почувствам извън групата хора, в която реално съм... Сега вече сякаш съм съвсем извън групата... на хората (е, това не е постоянно усещане вече). Много държа да знам и да мога някакви неща, така се чувствам по-уверена и стабилна пред другите. А като се чувствам не знаеща и не можеща... не съм ценна за другите, даже пак се стига до усещането, че съм несъществуваща... преди време не беше така. Тези неща се сещам сега... и въпросите, които ми изникват – Как да порасна? Как да се чувствам стабилна в себе си, а не разрушаваща се, обезличаваща се, забравяща се когато съм с други?...

Здравейте! Тъй като положението, в което се намирам ми изглежда много объркано и проблематично, ми се иска да се опитам да предам накратко основните проблеми, а ако е нужна още информация, надявам се, че ще ме попитате допълнително. На първо място, тъй като е най-обезпокояващия симптом, ще сложа проблемите с тялото вследствие от дългия стрес. Те започнаха да се появяват в предишен труден период, след това в голяма степен отшумяха - когато се чувствах добре психически, и сега в настоящия труден период постепенно вече станах много силни. Имам няколко "слаби/ чувствителни" места в тялото - бъбреците, белия дроб, главата, болките, в които са се появили в различни моменти, но сега усещането е, че сякаш някаква енергия, която не успява да излезе по друг начин непрекъснато се мести от едното място на другото и съответно ту усещам проблеми с бъбреците, ту с белия дроб, ту стяхане в главата. Уточнявам, че са налице реални проблеми - няколко последователни инфекции с бактерии в урината, храчки в белия дроб, главата ми скенера показа, че е наред, но усещам, че психичен е факторът, който определя кога къде да ме заболи и къде да имам проблеми. Бях свързала различните проблеми с отделни психични състояния, сега вече не мога да свържа появяването на стягане в главата например с нещо конкретно от реалността, просто се редуват трите места. Няма смисъл да обяснявам колко е ужасно, подтискащо и плашещо всичко. Второто, с което ще се опитам да обобщя ситуацията, е... пак ми е трудно и не знам от къде да започна... Аз всъщност съм психолог! Или бях... Напуснах работа преди 2 месеца, защото бях започнала да се чувствам ужасно. И преди тази работа съм работила по специалността, но на половин работен ден, под супервизия и т.н., беше съвсем различно. Последната ми работа, на която бях 2 г. и половина, всъщност беше като истинско влизане в... живота. Първо не ми допадаха колегите (бяха много различни от предишните), след време почувствах и натоварване от работата, чувство на безпомощност, несправяне (което за мен е много важно...). Освен това, може да ви прозвучи смешно, но много ме натоварваше това да бъда по цял ден с хора - колегите в стаята, с говоренето, непрекъснатото влизане и излизане... не успявах да се абстрахирам от околната среда и да си върша спокойно работата (имам предвид протоколите за писане, цялата документация за попълване). Винаги съм била интроверт и съм обичала спокойствието и реда. Започвах да усещам как спирам да бъда себе си, как губя себе си, как ставам изкуствена, формална... Това беше ад! А съм го изпитвала и преди - във връзката, която имах преди години (единствена), което ме кара да стигам да извода, че имам много слаба психика и ми е трудно да оставам и запазвам себе си при по-близки отношения с други. Впоследствие дойде и друг проблем... започнах много да се сравнявам с другите, предимно с приятели, съученици и това сравнение е все през призмата на - те как си работят нормално, как си имат семейства, и деца една част от тях, а аз... - не успявам да се справя с нищо от това! Ужасно подтискащо е, че изобщо предприемам това сравнение в главата си! Съответно разбира се, имам непрекъснато негативни мисли, те са като някаква твърда гъста мъгла, която не ми позволява да стигна до себе си, до нещата, които обичах и ми носеха удоволствие, не успявам да изпитам чувството, че се харесвам... Трябва да кажа и, че съм ходила на терапия (терапевтката ми използва аналитична и когнитивно-поведенческа, самата аз съм минала личен опит и базовото ниво на когнитивно-поведенческата терапия). Ходя от доста време преди да започнат тези проблеми, провокирани от работата (с прекъсвания), и се чувствах много добре, но след това, когато ми беше толкова трудно, не се чувствах подкрепена от терапевтката ми и спрях... Даже започнаха да ме карат да се чувствам зле тези непрекъснати думи, че всичко зависи от мен, че аз не правя нещата както трябва и т.н. И на курса по когнитивно-поведенческа на моменти се чувствах зле когато говорехме за разни разстройства (личностови) и аз виждах симптомите в родителите си, или в себе си. И като споменах родителите ми, да кажа естествено няколко думи и за тях - властна, контролираща, гневна и агресивна майка, за която все не съм каквато трябва и не правя нещата както трябва, емоционално отсъстващ баща, липса на топли, емоционални отношения, на разговори, утешаване, съветване, подкрепяне... Все още живея с тях (на 29 г. съм), а тук обикновено се чувствам... сякаш съм в нищото, няма семейство... Всъщност така се чувствам от доста време - несъществуваща, в нищото, не принадлежаща към никакъв колектив! Осъзнавам, че аз самата съм останала много несправяща се, не можеща да поема отговорност за себе си, да се справя сама, да се грижи за себе си и т.н. Благодарение на терапията бях стигнала до момент, в който се чувствах много по-уверена, стабилна и се чувствах прекрасно, но явно след това не е трябвало да започвам тази работа, която хич не е била за мен... Сега се чувствам много несправяща се, безпомощна, като малко дете, не себе си, почти никакво удоволствие не мога да изпитам, много провалила се, разрушена, опустошена, на парчета, липсва ми воля и т.н. Търся си лесна работа, за да мога да се справям. Най-плашещото и ужасното е физическото ми състояние, затова и с него започнах. Ето, че исках да обобщя накратко, а постът стана ужасно дълъг, съжалявам, за което! Реших да пиша и тук (от известно време чета), може би вие ще можете да ме насочите нанякъде!...

Ох, едва имам сили да го напиша сега когато кризата отмина, но... преди малко си мислех как не издържам вече!.... Става дума за родителите ми и най-вече за майка ми, която е много груб, да не кажа прост човек, безчувствен, неинтересуващ се от другите, агресивен и т.н. Вика, крещи, винаги другите са й виновни, никога не сме направили нещата както трябва, винаги тя е правата, нейният начин на правене на нещата е единственият правилен... За нея аз винаги съм виновна, лоша, не можеща, не разбираща, "луда, ненормална"... Похвали никога не е имало, айде не никога, но много рядко и с половин уста... Днес беше цял ден викане с баща ми, няколко часа почти без прекъсване. Чудя се какво да правя, как да реагирам, отдавна съм се отказала да се намесвам и да се опитвам да оправям нещата, да я омилостивявам... Сега гледам да избягвам всякакво включване в такива моменти, но това викане в един момент започва да ме побърква!... Не искам да им се гневя и аз, искам да оставам спокойна, в нормално настроение, но уви, в един момент ми включват и моя гняв и се чудя какво да правя с него!... Много е гадно да си гневен, а да не можеш да изразиш гнева си... Те могат да си викат часове наред и сякаш изобщо не го смятат за ненормално това, а аз нямам право една врата да затръшна или да кажа нещо с по-висок тон, започват да ми крещят, да ме нападат... Днес като сритах един кашон и затръшнах една врата честно казано ми стана малко по-добре, макар че го усетих малко по-късно, след като спряха виковете им по мен. Ужасно е!... И май цял живот е било така, в началото по-малко... спомням си, че като бях 6-ти клас си дадох сметка, че мама много вика и това не е нормално... Исках да го разкажа, да го изразя... Кажете ми нещо, дайте ми някакви съвети, някакво обяснение...