Валерия Дилова

Здравейте. Споделеното от Вас, звучи твърде обезпокоително. Усещането ми е за капан, от който търсите изход и сте готова да прегризете лапата си, ако не успеете да разбиете решетката. Никой няма право да ограничава свободната воля на друг човек. Общуването и връзките между хората се базират на взаимност. Това, че сте силна и неотстъпчива, говори за убеденост в правилността на решението ви за раздяла, но гневът ви показва, че не само неговото его, но и Вашето е засегнато. Понякога е трудно дори за силните хора, да се справят сами с някои проблеми и имат нужда от подкрепа . Потърсете помощ. Вероятно имате общ приятел, семейство, роднина, човек, чието мнение приятелят Ви ще чуе. Ако нямате такива ресурси, обърнете се към институция. Не подценявайте опасността. Обсесивността в поведението на приятеля ви може да има и патологична основа. Приятелката Ви е права в това, че е нужна и гъвкавост, за да се избегнат крайни ексцесии. Гневът е лош съветник в критични ситуации., а упорството в някои моменти, може да е проява на слабост, а не на сила.
Желая Ви успех,
Валерия Дилова

Здравейте!
Просто имам нужда да говоря с някого...Без да се правя на по - силна, отколкото съм.
Ситуацията е тривиална. Раздяла. Но след нея човека, с който бях / по моя инициатива беше раздялата / - видях ' лице ', което до онзи момент не познавах. Изведнъж този човек се превърна в нещо, което не беше. / Или аз не съм виждала /. Стана налудничав, обвиняващ, агресивен, заплашващ, дебнещ. Не е имало физическо насилие, но емоционалното е налице. И въпреки цялата ми самоувереност и самообладание - аз усещам как всичко това ми влияе. Макар и да не го показвам пред него. Точно обратното. Държа се, сякаш нищо не ме докосва. Но след като вече си позволи заплахи - нещата преминават собствените ми лимити. Да уточня / не знам, дали е важно /, че заплахите нямаха конкретност - какво точно смята да направи. А само да внимавам, защото го мисли и иска да ми отмъсти. И щял да ме предупреди, ако предприеме някой действия. / каквото и да означава това /. После го нарече просто реакция, ама за мен е достатъчно само това, за да ми светне червената лампичка.
Аз разбирам, че никоя раздяла не е лесна, но честно казано - такова поведение вече го намирам за патологично. И точно, заради това пиша тук. Не знам - как аз самата трябва да се държа. Едновременно, показвайки му, че е абсурдно да ме превърне в жертва / просто мисля, че не съм такъв тип човек, ако това е до вътрешна нагласа, де. Не знам. / И в същото време, без да го усеща той, като провокация. Която да го озверява допълнително. И още по - трудното - аз как да се справя с това, че първо не мога да продължа живота си нормално, второ и че вече търся начин да се съобразявам точно с този, заради който не мога. Ужас! Въобще, такава купчина от емоции имам в себе си, въпреки, че го ' играя желязна '. Първо беше агресия обърната навътре към самия него / заплахи за самоубийство /, сега тази агресия се обърна навън, към мен. Преди се страхувах за него, сега се страхувам от него. Искам да отбележа, че никога не е бил агресивен, докато бяхме заедно. Този човек, който е сега - въобще не го познавам. Но и този човек, който съм аз в момента, заради всичко това - също. Това също ме притеснява. Изпитвам ужасен гняв. Към себе си, че съм допуснала такъв човек в живота си. Към него, че ми причинява това. Искам да изляза от този омагьосан кръг. А нямам никаква идея как. С добро - не стана. Той го тълкуваше, като надежда за събиране. С лошо - пак не стана. Моля, някой да ми каже - варианти. Ако има такива. Само да кажа, че вариант да се правя, че обмислям събиране / предложи ми го една приятелка, която го беше използвала в аналогична ситуация, макар и не толкова крайна / категорично не съществува. Все още не съм толкова слаба, че да влизам в подобни неща. А и ме е страх, че ако го направя той ще го приеме, като потвърждение, че заплахите му действат. Нещо, което категорично не желая. Аз, за добро или лошо, съм от типа, които / мисля си, но дано не ми се наложи да го проверявам / предпочитат да ги убият, отколкото усещането, че са отстъпили, защото някой е решил, че ги иска. На всяка цена. Като предмет, който няма право на нищо. Освен да служи на нечие его. Хора, а вече се чувствам така. Което е убийствено.
Съжалявам, че стана толкова дълго. Ако някой е имал търпението да го прочете - ще се радвам на мнение. Благодаря!

П.С
Само да уточня за последно, че раздялата ни датира от три месеца вече. И имам усещането, че с времето, нещата ескалират. Вместо обратното.