rain

Пробвала съм да пия вода като изпадна в такива състояния както и да пия запарка от царевична коса(намалява чувството за глад), но не помага.Не е само до физическото състояние на глад - понякога не съм гладна,а много ми се яде.Не мога да го обясня, но доколкото съм чела това се нарича емоционално хранене.

Здравейте и благодаря за отговора Ви. По принцип когато ям не мога да усетя вкуса на храната, защото съзнанието ми крещи, че правя грешка - или защото си позволявам да ям храна, която е вискокалорична, или защото си позволявам да ям повече от позволеното(аз сама определям колко е това позволено и то не е много).Обичам храната, но пълно удоволствие от акта на хранене никога не получавам, защото дори и докато ям се чувствам така сякаш убивам човек.Изпитвам страх от напълняване и критериите ми за нормално тегло са много изкривени.Налага се да избирам между глада, съчетан с душевно спокойствие(макар че липсата на храна ме изнервя) или ситост и гузна съвест.Освен това съм си втълпила, че ако съм по-пълна никой няма да ме хареса( защото и аз самата няма да се харесвам), но излиза така, че и в момента се чувствам невидима за останалите просто защото, както казах, тези непрестанни терзания ме направиха много затворена и сринаха самочувствието ми.Преди се борех с трудностите и имах стремежи, но напоследък ме е обзела пълна апатия.Усещам, че нямам силата да променя мисленето си, което спред мен е в основата на проблема.

Здравейте, от дълго време имам сериозен проблем, който не мога да споделя с никого и за мен този форум е шанс да се освободя от всекидневния кошмар.Аз съм момиче на 19 години и от приблизително четири години страдам от хранително разстройство.По принцип още от малка бях доста лакомо дете, а храната за мен винаги е била удоволствие.Това не ми е пречело, не съм страдала от наднормено тегло нито от липса на самочувствие.Всичко се обърка обаче с настъпването на пубертета, реших, че не искам повече да съм пухкавата в семейството и зпочнах с диетите.Първоначално всичко беше нормално - просто намалих яденето и отсраних вредния навик да се тъпча, но с времето храната, която поглъщах намалваше все повече и повече и се стигна до един период, когато седмичното ми меню включваше 2-3 ябълки.Когато ядях ми беше гузно и се мразех, но никога не съм повръщала, за да ми олекне.След време осъзнах, че не мога да продължавам да гладувам и реших да се храня здравословно и да спортувам, за да не ми е гузно.Това решение беше най-доброто, което можех да взема, за да се спася.Проблемът е, че храната за мен си остана страст и не можех да спра да се изкушавам.Щях да съм спокойна ако всичко беше в рамките на нормалното, но не е така.Аз просто започнах да отъждествявам щастието с храната(и до ден днешен това е така).Прочела съм много книги и учебници за правилното и балансирано хранене и съм си съставила здравословен режим, като пралелно с това тренирам и резултатът е, че се чувствам прекрасно в тялото си, но съм депресирана, защото не мога да се тъпча на воля(съжелявам ако звучи вулгарно, но се старая да съм искрена).Осъзнах, че не винаги, когато ми се яде съм гладна, а сякаш се тъпча в опит да запълня някаква емоционална дупка.Вече чувствам, че съм на предела на силите си, защото съм постоянно нервна, отаяна и недоволна.Найстина искам да променя начина си на мислене и да се освободя от зависимостта си към храната, но рано или късно, колкото и да се старая да се храня балансирано, се стига до период, в който само ям.Не е чувствам пълноценен човек, самочувствието ми се срина и се затворих в себе си.Осъзнах, че явно не мога сама да се справя, а нямам възможност да ходя на психотерапевт.Благодаря Ви предваритено за отделеното време и внимание.