desita0622

Да, dcveta, права си, че всеки случай е индивидуален. Просто ме интересува кой какъв практически опит има, доколкото хората са склонни да споделят... Защото по време на духовното ми търсене възприех, че срещаш важните хора в живота си, защото те трябва да научат нещо от теб и ти от тях. Но има ситуации, в които нищо не се случва, отношенията са в застой и ти се чувстваш неразбран и ощетен. Тогава или се разделяш с човека или започваш да мислиш можеш ли да промениш нещо в отношението си, така че този човек да се държи различно към теб. Обикновено това е труден момент, защото човек е склонен да гледа субективно на себе си - т.е. чуждите грешки да му "избождат" очите, а собствените си - не вижда. Но съм изпитала от собствен опит, че ако имаш смелостта да промениш себе си, хората около теб също се променят...Например, ако даден човек е свикнал той само да получава в едни отношения, а ти само да даваш. В много случаи, ако ти спреш да се раздаваш толкова и той "излиза от калъпа" и започва да мисли повече за теб... От друга страна, вероятно има хора, държащи се като "енергийни вампири" и каквото и да правиш, не са склонни да се променят, дори се опитват да обвиняват теб за всичко...За тях "лекарството" сигурно е да си тръгнеш... Това са просто размисли. Отговорът със сигурност не е еднозначен. Затова са ми интересни личните истории - кой как е постъпил, какво решение е открил в подобна ситуация...

И още нещо: в такива ситуации е много лесно човек да съди от страни. Аз имам една приятелка с подобно на твоето семейство lekota. Аз винаги много се ядосвам на мъжа й и я съветвам да му казва нещата категорично, да прави промени категорично, дори да се разделят, ако нищо не се променя...Но когато аз попаднах в ситуация с подобен тип човек като нейния съпруг, установих, че не е толкова лесно и просто да вземеш решение...

Мила lekota, Поздравявам те за куража да видиш истината, да признаеш истината... Но какъв според теб е изходът от такива ситуации. Аз също имам около себе си хора, които не чувствам духовно близки, хора, които се държат към мен по "егоистичен" според моите разбирания начин. Имам един съвсем пресен пример - мой приятел, с когото имам и професионални отношения. Интересното е, че винаги, когато реша да прекъсна отношенията с него, виждам някакви хубави негови качества и се отказвам. Напоследък пробвах един нов подход - казвам му /гледам да не съм агресивна, а по-спокоен начин/ как се чувствам и какво би могъл да направи, за да се чувствам по-добре. И интересното е, че той си промени отношението, в смисъл: започна да се отнася по-внимателно с мен. Сега пък започнах да си блъскам главата дали не го прави просто, за да си запазим професионалните отношения. Искрен ли е, не е ли...Но и това ще разбера някой ден... Проблемът ми с такъв тип хора винаги е бил: да скъсам ли с тях, което разбира се е най-лесното решение или да ги "възпитавам" по някакъв неагресивен начин. Да им казвам аз от какво се чувствам добре, да наблягам на моите нужди и чувства и, ако не се съобразяват с тях, аз също да спра да се раздавам за тях...В смисъл: даването и получаването да е горе-долу еднакво от двете страни. То тези неща не могат да се измерят точно, но приблизително... Ще се радвам на искрените ви мнения по темата, приятели. За мен е много важна и интересна. lekota, желая ти любов, вяра и търпение при "развързването на трудните възли в живота ти" - /така бих определила подобни отношения/ !

Съгласна съм напълно с теб, Аметист ! Каквато и да е съдбата ти, тя има смисъл и възможности. А относно душата-близнак, сродните души и т.н.: много харесвам книгата по изследвания на Едгар Кейси със заглавие "Сродните души". Той обяснява, че срещата със сродна душа или душа близнак не е някаква безоблачна идилия, каквото е най-широкоразпространеното мнение. Всички по-дълбоки и по-дълги кармични отношения са свързани с изпитания и уроци, защото обикновено сте си причинили както хубави, така и лоши неща...И се изисква много любов, разбиране и вяра, за да ги отработиш правилно и да не влезеш в старите "криви коловози" т.е. да се поддадеш на отрицателни емоции. Но нали затова сме дошли на Земята...

да jeiini - чела съм тази книга преди доста време. Мисля, че е страхотна. Това си е реална болест при много хора, особено жени. Аз също страдах от нея до степен на голям мазохизъм...Точно книгата на Робин Норууд започна лека-полека да променя гледната ми точка. Защото едно е да прочетеш нещо и да си кажеш "Ей, супер! Колко е точно". Съвсем друго е да успееш да го приложиш целенасочено в живота си... Нужни са много опити и търпение. Считам че всеки е уникално човешко същество и усеща в себе си Божествената енергия. Трябва преди всичко да обича Бог, след това - себе си като част от Висшата сила...И да се бори да не се "прилепя" към друго човешко същество до степен на параноя, защото това е много пагубно и страшно - понякога ми прилича на някакво блато, в което затъваш непрекъснато и няма излизане...Препоръчвам ти и С.Н. Лазарев - той пише доста за "прилепването" към любимия...

Изцяло те подкрепям Донка! Аз имам две много палави момчета, които са още доста малки. Считам че не трябва да изпълнявам желанията им, които ги застрашават душевно и физически. Винаги им обяснявам достъпно защо им забранявам нещо. Не винаги ме разбират, но с времето и това ще стане...Естествено, когато не говорим за някакво фатално решение, ги оставям те да го вземат, дори и да няма положителни последствия, по-добре е да разберат от собствен опит какво се случва... Много уважавам мнението на Лазарев по тази тема. А има и чудесни книги по детска психология, които обясняват защо и как на децата трябва да се поставят граници - например "Детето тиранин".

Мила приятелко, Радвам се, че съм помогнала по някакъв начин. Бъди силна и упорита! Щом си била толкова всеотдайна в любовта си към някого, сигурна съм, че ще заобичаш и себе си, а това е разковниче да си промениш живота. Прегръщам те: Деси

Здравей мила приятелко, Обръщението ми е доста лично, но те почувствах много близка. Надявам се, да мога да помогна със съвет от моя личен опит... В моя живот нямам разбито семейство, но имах много неуспешни връзки. Винаги се случваше като при теб - нещата не вървяха, а мъжът до мен отказваше да говорим за проблемите или твърдеше, че аз съм виновна. В даден момент не издържах на напрежението и неразбирането и се разделяхме. Постепенно осъзнах, че проблемът е у мен. Аз не държах достатъчно на нуждите си, на чувствата си, на желанията си. Примирявах се с човека, защото нямах друга възможност в момента и непрекъснато правех компромиси...Животът ми беше безкраен низ от компромиси...След това си обещах да остана сама толкова време, колкото е необходимо и да се обвържа единствено с мъжа, който разбира моите емоции, желания, стремежи...Докато чаках успях да осъзная по-добре коя съм, към какво се стремя и в какво вярвам. И точно когато станах на 30 години мъжът се появи. Сега имам много хубаво семейство, две прекрасни деца и въпреки че преживяваме и трудности, се чувствам спокойна и уверена в себе си, защото всеки ден получавам подкрепа и разбиране... Затова те съветвам: обичай преди всичко себе си и дъщеря си! Дай си време и осъзнай, че ти си уникално човешко същество със специална мисия, желания и емоции. Не допускай до себе си човек, който твърди, че те са маловажни! Не се отчайвай, а продължавай да се оглеждаш, за човекът, който ще те оцени. Вярвай, че Бог и Вселената се грижат за твоите нужни! Следвай смело пътя си, изучавай душата си и израствай като човек. Оценявай уникалната мисия да си майка - направи детето си истинско и пълноценно, научи го да обича себе си ! - това една от най-важните ти мисии. А когато дойде моментът, подходящият партьор ще се появи! Желая ти вяра, любов и кураж!