Linka

Следя тази тема от началото. Дълго се колебаех дали да се включа с мнение по въпроса. Но като виждам, че в дискусията не присъства нито една "самотна" майка, реших, че е крайно време да го направя и да споделя с вас личния си опит. Тъй като в някои от постингите има доста сериозни "изцепки". Какво е да си майка - всички жени, които имат деца, малко или много осъзнават. А дали една майка е самотна, дали се възприема като такава, според мене, не зависи от това дали е омъжена или не. Една майка може да е самотна в собствените си очи дори и със съпруг до себе си, ако той не взема участие в отглеждането и възпитанието на децата си.
Моят случай е съвсем прост и обикновен. На 32-годишна възраст разбрах, че шансът ми да родя дете е почти нулев. Тогава осъзнах, че да създам семейство чрез брак е крайно неподходящо, защото за мен семейство без деца е безсмислено. А да търся съпруг, който "да ме вземе" при това условие, ми беше унизително (точно в този момент нямах интимен приятел до себе си). Така че реших да си осиновя дете. За да спася едно човешко същество от улицата и да му предам ценностите, на които ме е научила моята майка и които и аз самата съм успяла да изградя за себе си. Успях след седем години. Без рушвети, както ме съветваха много хора. Запознах се чрез приятели с директорката на един Дом за деца. След тричасов разговор тя ме увери, че ще направи всичко възможно да осиновя дете, въпреки че е трудно поради това, че не съм омъжена, защото е повярвала, че ще бъда една достойна майка. След девет(!) месеца ми се обади да отида да си избера дете. За новородено не можеше да става дума поради семейния ми статус. Представиха ми три деца - на 3.5 , 2.5 и 1.5 години. Аз се вцепених от жалост - не пожелавам на никого да преживява такъв момент. Бях толкова стресирана в онзи момент в дома, когато двете по-големи дечица протягаха към мене ръчички и се гушкаха в обятията ми, а най-мъничкото беше в скута на старшата сестра и само гледаше безмълвно и сериозно, че дори не запомних как изглеждат дечицата.Не дадох отговор веднага, защото под въздействието на емоциите реших, че или трябва да осиновя и трите дечица, или да се откажа, защото не можех да си представя как, избирайки едното, ще обидя и обезверя другите две. След седмица тя ми се обади да ме попита какво съм решила. В този момент изтрезнях и осъзнах, че не мога да се справя с отглеждането на три деца едновременно, а и никой няма да ми ги даде и трите, и че не трябва да изпускам този шанс. Избрах най-мъничкото детенце. Тагово директорката се засмя и каза, че е знаела от първия момент за избора ми и се е учудила защо се бавя цяла седмица, защото бъдещата ми дъщеря ме била фиксирала с поглед и направо ме е хипнотизирала. Тя вече е на 17 години. От съвсем мъничка знае, че е осиновена. Много обича, още от малка, да й разказвам как съм я избрала, как съм я завела в къщи и т.н. Тя самата в разговор на темата определя себе си като щастливо дете, за разлика от повечето си съученици с разведени родители или с родители, които имат извънбрачни връзки и децата знаят за това.
Още от самото начало отказах да се впиша в категорията "самотни майки " по простата причина, че ни най-малко не съм се чувствала самотна. По тази причина отказах и да бъда освободена от такса за детската градина - беше ми обидно. Животът ми е пълен и богат. Може би самотни майки се чувстват разведените, изоставените жени. И по този начин влияят отрицателно на децата си. Моето положение е доста по-лесно от тяхното. И не виждам нищо героично и нищо греховно в това, че отглеждам сама детето си. Чувствам се нормална майка, като всички останали.

Не съм самотна майка, мъжа ми почина когато детето беше на 5 години.А преди това, докато беше жив...
Като се случи да се разболее пак аз се грижех за нея. Той беше на работа, някъде с някого...Безспорно за двама човека е по-лесно отколкото ако си сам... Но това е само ако се уважават и се разбират. Иначе по-добре развод или раздяла, отколкото лош брак...
За детето какво от това, че ще има и майка и татко ако те не се разбират и не живеят добре...какво от това, че ще ми донася заплата, ако не се разбираме двамата и детето ми живее в лоша психическа атмосфера!
Моите родители не се разделиха...останаха до края заедно, и какво от това. Водеха един кучешки живот и аз мечтаех да се разделят.Не...не бих жертвала здравето и спокойствието на детето...заради какво! За да има разни материални глупости, дето и без това не са му нужни, и някакъв "баща", дето само ще трови обстановката...Не... не. Хората казват "по-добре гърне с боб, но сам да съм си господар".

Здравейте! Изчетох мненията на всички по темата и доста се развълнувах...

Иска ми се да отговоря, колкото мога по-точно, според личния си опит, на въпроса, поставен от Мона - "Какво е да си самотна майка?" Станах самотна майка преди повече от 17 години. И, ако сега има "задкулисно осъждане", по онова време си беше открито истинско ходене по мъките, в повечето случаи много унизително, особено, когато се касаеше до обработване на някакви документи или до отпускане от държавата на смешни помощи, от които така и никога не се ползвах.

Истината е, че почти във всяко мнение до тук намерих поне по едно изречение, което се отнасяше за мен в различни моменти от живота ми.

Решението ми да родя детето си взех с подкрепата на майка ми, която ми помогна много в отглеждането на дъщеря ми. Бях влюбена до уши в баща й и истината е, че исках да имам и отгледам едно същество, което винаги ще ми напомня за него, може би с тайната, подсъзнателна надежда да го върна при себе си някой ден... ( Когато разбрах, че съм бременна, вече бяхме разделени.) Първите тежки моменти настъпиха в родилния дом - там дойдоха майка ми, брат ми, много приятели, но другата половина от малкото невинно същество липсваше... - това беше първият сблъсък с истината за самотното майчинство. Когато около теб е пълно с усмихнати влюбени двойки, които се радват на рожбата си, е трудно да сдържаш сълзите си, а това е само началото... После идват и невинните питащи очички - "защо съм по-различен от другите?!", които са готови да приемат всяко обяснение, изпълнено с любов, но не и безразличие от страна на другия родител. И колкото повече растат, толкова повече стават въпросите, на които винаги трябва да имаш отговор с любов, когато ти самият си разкъсван от болка и самотност. Не съдете майките, които се опитват да имат други емоционални връзки и партньори. Мисля си, че дори и най-разочарованите и свободолюбиви, или с "високо вдигнати летви", тайно се надяват все един ден да срещнат човека до себе си. Любовта към детето е различна от тази към мъжа (жената), но ние имаме нужда и от едната, и от другата, както децата ни - от двама родители (пък дори единият да не е физическият).

Когато дъщеря ми беше на 8 годинки, баща й прояви интерес към нас и аз за втори път, подведена от съществуващите стереотипи, в името на това детето ми да има баща, неосъзнавайки, и подценявайки напълно собствените си чувства, реших да дам втори шанс на връзката ни, с надеждата да имам "истинско семейство". Това само по себе си достатъчно красноречиво говори за онази вродена способност на жената да "гради къщичка", дори и когато е избрала ролята на свободолюбивата амазонка. През следващите 8-9 години преминах през най-големите изпитания - онези, които ни сполетяват, когато Бог чува и изпълнява желанията ни. С любимия човек, с бащата на детето ми, работех и живеех. Детето ми имаше баща, който й показа повече грубост, отколкото любов, създаде повече смут, отколкото внимание и грижа. Тя вече е голяма, надявам се, надраснала детските си страхове и съмнения. Никога няма да разбера какво й е било в малката душичка, докато е чакала и се е надявала да бъдем всички заедно. До скоро имаше труден пубертет, но се надявам, че и този период е вече на отминаване. По характер, а и по външност прилича много на баща си, точно така, както го исках. (Детството му не е било леко - палаво и буйно момче, с един до педантичност строг баща... ) Изводите, до които стигнах за собствения си, а и за нейния живот са точно тези, за които и Донка говори. Мисля, че една от задачите ми е била да отгледам дъщеря си в условия, различни от суровата грубост, в която е израснал баща й и така да трансформирам в положителни всички онези качества, които са го превърнали в озлобен и вечно недоволен мърморко. В този смисъл за нея е било много по-добре да израсне без баща, поне без биологичния. За себе си разбрах окончателно, че най-верният ми приятел е сърцето и само то единствено ми дава най-разумните съвети. И никакви обществени или семейни традиции и норми не са по-истински и силни от него. Пътят на самотна майка, за мен е път на свободния избор, но свободата има и своята висока цена, за което вече стана въпрос.

Не съм съгласна с изразеното мнение за "егоизма" на жената, предприела подобна крачка и не помислила за това как ще се чувства детето един ден. Желанието на жената да бъде майка, да се грижи и се отдава на друго същество, е дълбоко закодирано в природата й и в този смисъл - това е по-скоро вроденият й инстинкт да изпълни най-важната си природна функция. Разбира се, тук изключвам напълно жените, които използват тази функция за манипулиране.