Stoyan_V

Земя на кръстопът, трудна, недостъпна и красива; земя със снежни планини и стръмни духовни върхове; България – едва видима на глобуса, но родила културни колоси като орфизма, богомилството и Учението на Бялото Братство. Но духовният ребус на съдбата се нареди така, че за Учението на Бялото Братство да знаем много, за богомилите – малко, а за орфиците – почти нищо.

Ще оставя траките настрана, като си позволя само един окултен паралел – Орфей, Гавриил Лесновски и цар Самуил са въплъщения на един и същи дух. Цар Самуил – закрилникът на богомилите и Гавриил Лесновски – третият в йерархията им, въплътил в движението духа на великата тракийска школа, са митичния Орфей. Другите му инкарнации са също впечатляващи, но нямат връзка с изложението.

Това не е тайна за никой от съвършените.

И именно орфиците, привидно потънали в океана на забравата, като черни миди сред тъмното му дъно, успяват да родят най-красивата перла на Европа – богомилското движение. Същото това движение, което както само, така и с многобройните си креации сломи Църквата със светлината на ренесансовия човек.

Но аз няма да пиша за това, което ни дадоха - а за това, което не стигна до нас. То бе погълнато от огнените езици на средновековната църква, а това което бе останало – довършиха го продажните български политици на двадесетото столетие. Малко от книгите оцеляха и те бяха недостъпни – скрити в дълбоките подземия на Малтийската библиотека, старо хранилище на Ордена на Малтийските рицари. Мнозина опитаха да ги зърнат – но само трима от тях успяха – Николай Райнов, Никола Трифонов и Благой Мавров – изцяло благодарение на първия. Години по-късно, скъпоценния архив бе преместен във Ватикана, но това не укроти българския дух, жадно търсещ гените си. Макар и трудно, Людмила Живкова успя да уреди малка група да посети и разгледа богомилските книги в сърцето на католическата църква. Настъпва и денят на заминаването, но не никой не напуска страната. Още повече – дверите на папата се затварят завинаги пред родните търсачи. Датата е 13 май 1981 г., по-известна с друго едно събитие – атентатът срещу папата, в който България е набедена за съучастник.

Въпреки нечовешките усилия на Николай Райнов, вътрешното богомилско учение е загубено за нас. Изнесено под формата на притчи, легенди и предания, закодирало в себе си страшни знания за човека и света, то е заточено далеч от родината си. Но Николай Райнов изпълнява блестящо задачата си, поставена от Учителя Беинса Дуно – задача, която е по-силите само на изключителен дух.

Могъщият Учител също изпълнява блестящо световната си Мисия – и в Словото Му, освен новите импулси, живее и тайното богомилско учение, поднесено на научен, съвременен език. Знанието не е загубено, но то не се изчерпва само с беседите и лекциите, то пулсира във вените на Школата. И много от нещата, практикувани от старите богомили ние ще видим и днес, у учениците на Школата на Бялото Братство – общ братски живот, посрещане на изгрева на Слънцето, еднаквата йерархия на учениците (оглашени, верюущи и съвършени), братски обяди, свещени песни, молитви и работа с Писанието, живата основа – Христос...

Бог е Милостив, защото ни дава Учението на Неговата Милост. Отново.

Известно е, че при цар Петър I Византия нарушава мирните си договори с България и император Никифор II Фока се впуска стръвно във военни действия и набези.
Но слабо известно е, че когато победителят на Сирия и Малта нахлува с многобройна и страшна войска, мекушавият ни цар усърдно кърши снага в параклиса си, откъдето почти не смее да излезе.
И черна сянка на ужас се спуска тогава над България, лепкав страх душял народ и давил велможи – осиротели без водач. Нямало кой да поведе българите на бран.
Разнесла се  мълва, плаха и нехвела, че сам княз Бенеамин хвърля расо и покривало, за да препаше меч и да поеме шлем на главата си.
Но – не повярва никой!
Не повярва никой, че тази милостива и велика душа ще потопи в кръв крепка десница и ще вдигне ръка човек да посече.
И изви се тогава странен вятър, който идеше отдалеч – и зашептя думите на мага:
„Зла орис се готви тези дни през душата на народа ни да мине; тежка орис ромейско иго носи. Затова – с меч и щит – сам народ повеждам!”
Зарадваха се тогава властници и врагове, запя свещеник Козма ехидна църковна песен:
„Защо ставаш вожд на бранници, когато сам мълвиш, че не трябва да се убива? Нападаш бран, а бран сега самин ще водиш!…”*
И замечтаха някои да видят разсипани българските пълчища, пръснати като скъсани мъниста по алени поля. Закопняха още да зърнат мъртъв вожда им, да го видят здраво вързан за победната колесница на славния император.
Замечтаха – но напразно!
Победител се върна княз Бенеамин, а радостни старци и румени моми кичеха с цветя и венци сребърната му колесница.
Победител се върна княза, но взорът му бе приведен надолу.
И неколцина само доловиха словата на далечен вятър, който си отиваше:
„Спи болната съвест на царя – дълбоко в параклиса. Спи и мъченическа святост бълнува.
А отиде светецът на смърт и бран вместо него!”
 
 
Радислав Кондаков
* Николай Райнов, „Царица Ирена” – „Видения из древна България”; Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.