sadlife

Аз съм ДЪЛБОКО убеден, че повечето хора просто не разбират каква е ситуацията, през какво съм преминал и продължавам да преминавам. За некои хора (впрочем, за 95 % от хората), аз съм "мрънкач, самосъжаляващ се, боклук" и какъв ли не. Чел съм всякакви подобни квалификации по мой адрес. И не проумявам какво общо имат епитетите ;"мрънкач, самосъжеляващ се" и т.н. с откровеното споделяне на даден проблем и болка ??? Нима е грешно да споделиш какво ти е и да потърсиш нечия подкрепа ?! Ако го премълчаваш и таиш в себе си, не е ли по лошо ?
Преди две години, бях жестоко пребит от група идиотизирани хулигани, след което бях в безсъзнание , захвърлен в една шахта. Това беше травма която остави трайни последици в мен.
Едва на 14-15 години когато бях, от прекалените проблеми, от супер натискът който получавах, аз се принуждавах и бягах от къщи. По седмица съм скитал по улиците гладен и жаден, и спях по пейки и паркове.
А това лято... (ден 11 юли), никога няма да забравя този черен ден. Та предния ден реших просто да си нарамя партакешите и да тръгна на където ми видат очите. Бях твърдо решен, ако трябва да умра по пътищата, но си казах – връщане назад няма. Повече тук няма се върна.
Тръгнах на стоп, добрах се до морето.. Цял ден, глад, жажда, обикалях околността... вечерта спах под моста на плажа. Издържах така едва две денонощия, тъй като бях тотално капнал. Нашите се направиха на твърде паникьосани, и започнаха да ми звънят, да разпитват къде съм и какво става. Дълго ми се молиха да се върна, с обещанията че всичко ще бъде наред. И там ми беше грешката, че се върнах. Защото осъзнавах че в другият случай, просто щях да умра от глад и жажда, по улиците. И за капак, като тръгнах в обратната посока да се връщам, по пътя към стопа, изведнъж небето притъмня, заваля пороен дъжд като из ведро. Аз нямаше под какво да се скрия, нито навеси имаше наоколо, нито нищо. Така прогизнах целият, вир вода. Треперех от студ. Викам си, ей този път ако не вдигна температура 40 градуса, значи ще съм истински герой.
Така.. оцелях, върнах се. И още на следващия ден нещата продължиха по старите параграфи. Нищо не се оправяше, напротив – ставаше все по тежко, а аз изнемогвах вече душевно. Всичко в мен се късаше. Съжалих милиони пъти задето се върнах. Пристъпих думата си, и пак дойдох в тоя ад. По добре по улиците да бях останал, отколкото да се връщам.
Споделям всичко това за да се разбере през какви премеждия съм минал. И на студ, и на глад, и на немотия, и не безпомощност... на всичко това аз съм бил подложен и съм го препатил.
А в същото време голяма част от моите набори, не знаят и може би никога няма да разберат какво е да си тормозен, да си уличник без покрив, без обич и топлина, да си гладен, жаден. За тях животът е, пари, разврат и скъпи коли. Били синове и дъщери на еди кой си властен богаташ, и целия им живот вече е мед и масло. Ама те дори за миг не помислят какво е да нямаш нищо... какво е да си беден, стъпкан и унижен. Ако утре стане нещо с техните родители, ще умре и тяхната слава... те не са научени да оцеляват.
Логиката която изразих , не означава че се правя на вижте ме кой съм... ни най-малко. Давам като пример всичко това, като подтекста на думите е че, аз съм един страдащ, твърде смачкан човек който от всички злини е изпитал и знае какво е чувството .
Но никой не се и трогва от тези неща. Аз по принцип само като чета за някакви трагедии, това ми действа адски негативно и моментално разгръща в мен желание, да помогна на този измъчения човек.. но идва веднага проблемът че нямам възможност. Но ако имах, щях да помагам!! Не за друго, а поради една проста-простичка причина – Защото имам Душа!
Ще посоча и един друг пример..
Миналата година, в един летен, слъчев ден, реших да изляза. Имах някакви си 1-2 лева на стотинки, из джобовете си. Исках да ида до близкия маркет, да си взема една биричка, та да глътна за раздушаване. И вървя по улицата, когато ненадейно съзирам на другия край на шосето, точно срещу мене, върви някакво омърлушено просяче. Личеше си че беше бездомник, беше с окъсани зацапани дрехи, и плачеше... Моментално в този момент в мен се отключи инстинктът на съчувствието. Нямаше как да подмина просто така. Такъв вариант практически не съществуваше. Та, доближих се до просячето и го запитах - "Как си? От какво имаш нужда, кажи". То забърса сълзите си с ръка и прошепна с изнемощял глас - "От две денонощия не съм слагал нищо в устата си, много съм гладен". Мигновенно бръкнах из джобовете на дънките си, изкарах всичките 1-2 лева дето ги имах на стотинки, и просто му ги дадох. Казах си така – "Защо аз ще се кефя на чувството да пия бира, докато едно невинно момче без дом, се чуди от къде да си набави трошица хляб". Не можех да постъпа така. Дадох му парите си, поне една закуска да си купи. Не можех да постъпя другояч. То вежливо ми благодари поне 5 пъти. Останах възхитен.
Но това не е всичко. Изведнъж в съзнанието ми изникна един въпрос, който ми хрумна просто да го задам на въпросното просяче. Та въпросът ми към него беше" – Хей просяче, ти ако си богат човек с много възможности, какво би направил с парите си?!?
След което то без дори за миг да се замисли, се обърна и ми рече тъй..: – Бате, ако имах пари и власт, бих дал по голямата част от спестяванията си, по домовете за сираци, бих ги дарил за болните, и бих внесъл поне частица радост в живота на хората които заслужават да бъдат щастливи.
След този негов отговор, аз просто нямах какво повече да добавя. То дефакто каза всичко което беше нужно да се каже. Аз останах възхитен... И мигновенно си зададох на себе си, един въпрос. Как е възможно едно просяче от улицата, което няма нищичко, да е готово да дари всичко което няма, за да направи някого щастлив. ? А точно онези които имат, дето разполагат с къщи, пари, имоти... точно те никога дори не са си и помисляли за подобни жестове. Те винаги са искали още и още да имат, а бедните и изстрадалите, нека да си умират нали.?
Ето това е поредния показател, все повече се убеждавам че специално ние българите станахме много лоши хора. Не влизаме в положението на свой събрат, не се подкрепяме, не си помагаме. Станахме завладяни единствено от стремеж към собственото си щастие, но никога не помисляме за другият. И най-голямо доказателство за думите ми е, примерът с нашата история. Когато българите са били единни - България е била силна и могъща държава. Какви бяха българите някога, а какви са днес?! Превърнахме се в това което навремето предците ни не са толерирали и са мразели!!
Защо казвам всичко това?! Защото съм убеден че в България има най-малко 100 човека които имат предостатъчно голяма възможност, да помогнат на такива като мен. Но не го правят. Дори да прочетат моето писание, те не биха се и трогнали дори. Нали те са добре? Защо ще помагат на някого когото не познават, защо ще си харчат средствата, като могат да си купят по скъпа кола, или пък по скъп мобилен телефон...?
Както споменах, писал съм до приюти, институции, манастири, социални домове. Нали тези учреждения по принцип се водят точно за това.. Приемат хора с проблемна интеграция, с депресивни състояния, настаняват ги временно, докато им помогнат в намирането на среда, работа и т.н. Е, защо тогава никой не се трогна от моята драма, и не ми отговори ?!
Чувствам се сам, в собствената си държава, където все повече разбирам че никой за никого не му пука.
Жалко, но това е жестоката истина. А ние малките бедни човечета, нека си умираме, и да чакаме ръката дето да ни измъкне от блатото нали? ... С чакането ще си и останеме!

Здрасти sadlife


Ти мислиш, че хората тук не те разбират. Но това не е така. Те просто отказват да влязат в твоя тон и да се съгласяват с твоите твърдения колко си зле, как за нищо не ставаш и как нищо не можеш. Ти се чувстваш безсилен, и искаш да проектираш безсилието си върху всички останали, които се опитват да ти помогнат. Представи си нещата така - Ти си затънал в едно блато и викаш за помощ. Появяват се хора. Обясняват ти какво трябва да направиш, за да се измъкнеш на брега. Но ти не искаш това. Искаш някой да влезе в блатото при теб, за да разбере как се чувстваш. Но кажи ми, как хората ще ти помогнат, ако и те затънат в блатото? Как ще ти помогне това разбиране, което ти толкова искаш? За да се измъкнеш, трябва ти да се стремиш към хората, които са на брега. А не да се опитваш да ги убедиш, че трябва да дойдат в блатото при теб, за да се киснете в калта заедно. Аз ти гарантирам, че всички тук разбират, че ти е тежко, трудно и че страдаш много. Това никой не го отрича. Просто хората ти казват, че ти не си безсилен и безпомощен. И на теб това не ти харесва.

Не ти пиша това, за да те критикувам или да ти "сипвам сол в раната". Просто се опитвам да ти обясня какво се случва тук. Прочети пак цялата тема и обърни внимание на своите реакции, опитай се да се погледнеш отстрани. Какво виждаш? Аз виждам, че ти не си безсилен и безпомощен. Но защо толкова упорито се опитваш да убедиш всички хора, че си такъв? Защо си се вкопчил така в безпомощността? Помисли над това.

П.С. На мен идеята за работа във ферма срещу храна и подслон много ми харесва. Може ли да напишете малко повече информация за това?