Да намериш, без да си търсил
и да откриеш, без да го искаш
Да разбереш, без да приемаш,
да научиш, без да страдаш,
Да бъдеш, без да предадеш,
да си идеш, без жал
Да се върнеш, без да обвиниш
Да няма нищо, да няма никого заради когото да се замислиш, и за когото да се бориш,
дали да замениш свободата си
...
Както над вишната падна сянка, така и чаплата мечтае за други хоризонти на летене,
да я замени с друга сянка - вишната, а чаплата в полета си да загине
Тя и Тя говорят. Гледат се.. Едната по-рано ще тръгне по пътя, другата - след нея.
"След като проумяхме какво Сърцето не би могло да понесе,
се насочихме към онова, какво то би могло да бъде, ако
бе самото себе си
Ако Сърцето е самото себе си, то обаче би приело всичко и
би казало на отиващият си, ала търсещ връщане - кога си тръгваш?
Срещи и разделите - едно са
Утрини и вечерите - същото
Мигът на изгрева, мигът на залеза - повтарят се
Едно и също е
Едно и също е Сърцето, което отразява
и единствена
Смъртта
ще отчете скалата на поносимостта
да се приеме
отдалечаването му"
Ако някога напиша книга, то тя няма да е за Таро, а ще е за Oкеаните.
Атлантическият - пред него споделяш, пред Тихият - обезумяваш.
Не си спомням по-дълбоки откровения на брега на Западния Атлантик, вторачена у последното Слънце, залязващо, точно в 8:00 часа.
Виждаш оранжево-червено-розовия му диск да се отдалечава от хоризонта, а ти умислен, пропускаш отново мига да кажеш "добър ден, вечер". Ала го следваш по брега. Тичаш.
Препускаш към Залеза. С устрема на самоубиец.
Два прилива и два отлива - всеки път бягаш по 100 метра навътре или навън, играем си на криеница с Луната - отшелница.
Ала, накрая, идва време да си кажем - "ще се видим отново утре".
Всяка събота вечер в живота ми влиза страданието. Нахлува от екрана, то е ясно откъде ...
Ала идва и надеждата, че доброто го има и че то е възможно. Не като компенсация на страданието, а като идея на общността, която прави възможно лечението му.
Всяка събота вечер разбирам колко съдбата е пожалила мене и колко наранила тебе – съседа, любимия, непознатото дете в инвалидна количка в мола, молещият акордеонист пред хипермаркета, щъркелката Живка, захвърлената немска овчарка Сорена, колко много още ...
Всяка събота вечера живея чужди животи и си спомням за душата си – единственото място за спасение.
Всяка събота вечер обичам, че мога да страдам и да се радвам с радостите на другите и малките надежди по пътя – огромни за болния, дребни за здравия, същностни за мене.
Всяка събота вечер, всеки ден трябва да бъдем добри и във всеки миг да знаем и помним, че когато ние най-много се усмихваме – там някъде някой безпомощен страда.
И да не можем да го докоснем, нека само му пожелаем добро.
Малко страници, единствен изход от сюжета.
Много страници, изходът е същият. Логическият подлог не позволява интелектуални волности.
Щото не е нужно да има нито смисъл, нито смислен и осмислен брод, не няма.
Има привечерна угнетеност, има глад за зрелища, но не да гледаш полуусмихнати селяни и оскучали домакини с безизразна усмивка ...
Има глад за Утро, има глад за Летни дъждове, бури и виелици, има глад за леко обветрени житни поля и сладкоструйни водопади, където душата ти да пие живата вода, да я усети жива течаща по вените, като кръвта си, и да я даде после на другите.
Когато утрото бе първото утро в моя живот,
то бе и първото в твоя
Целувам те,
както никой никога досега
В привечерните часове, отвъд заката на Слънцето, знаех, че ще ме потърсиш и приласкаеш,
че най-добрата люлка ще бъде твоята люлка и най-добрата ласка, твоята ласка
а твоята обич - единствената
Майко,
тези дни обичам думите да са шарени, улиците пъстри, а свежото пролетно утро - дъхаво на малинов чай и усмивки
Когато цитрата засвири над мъгливите брегове на Закинтос, видях една красива сянка, розата в ръката на богинята да потреперва
Разбрах, че съм в Рая, където имах отредено
място
ланшното есенно грозде е обрано вече,
а Юни мина и отмина,
не остана нищо
изпито е
Мила моя,
идваща в съня ми,
понесла ме на гръб,
задъхваща се,
уморена
поспри се, да ти кажа и разкажа за дъхавите малини от градините на баба, от градините на Рая,
за медените питки и конете по панаирите,
за шарените панаири,
за шарените утрини
за шарените пръстени с цветни камъчета
Един ден едно младо момиче, застанало в центъра на града и обявило на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето й. То наистина било с безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо, което да нарушава красотата му. И хората се съгласили с нея, че това било най-красивото сърце, което били виждали.
Отнякъде се появила една стара жена и казала: "Твоето сърце не притежава хубостта на моето." Насъбралото се множество и младото момиче погледнали сърцето на жената. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се били образували дълбоки бразди. Хората гледали смаяни старата жена и недоумявали как било възможно да твърди, че нейното сърце е по-хубаво. Младото момиче, като видяло в какво състояние е сърцето на старицата се разсмяло и казало: "Ти май се шегуваш! Да сравняваш сърцето си с моето, моето е идеално, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда?"
"Да", отговорила старицата, "Твоето сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменила за моето. Всеки белег върху сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдала любовта си. Аз всеки път съм откъсвала по едно парче от сърцето си и съм го подарявала, понякога и на мен са ми подарявали късче сърце, което съм поставяла на мястото, от което съм откъсвала от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова и ръбовете понякога не са съвпадали. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявала от моето сърце без другият да ми е давал от своето. От това пък са празните бразди, които са останали.
Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да изпълнят празните места.
Не вярвам, не защото няма в какво да се вярва, а защото е скучно.
Защото вярата е изначалната човешка скука да се надяваш на подмолно спасение и помирение с инстинкта да си жива плът?!
Скучно ми е да вярвам в идеологеми, скучно ми е да следвам образи и митологеми. Римата не е от мен, римата е от подредбата на звуците ...
Скучно ми е да се усмихвам на успели психотерапевти, непрочели веднъж през живота си нито Платон, нито Сартр, скучно ми е да чета хора, за които човешкото познание се движи по крайпътията на дебелото им черво и единствената им утеха е физическото им оцеляване и здраве.
Скучно ми е да помагам на оскотели царедворци, за които ласкателството е единственото възможно оцеляване и глупостта - оправдание чрез извинение.
Скучно ми е да вярвам на думите, изказани от амвона или като посвещение; скучно ми е да вярвам и не искам да вярвам.
Ако съмнението е трънливият мост, а вярата - устойчивият, то да се мине по въжения мост е за предпочитане; и който иска да намери спасение, няма да е по пътя на вярата, а по пътя на неверието.
Утехата дебне отвсякъде и тя не е в камъка ...