Багира

Напълно съм съгласна! И тъй като още Буда е установил, че страданието е неизменен спътник на човешкото битие, какъв е изводът?

Например- от хубавата планета. От желанието си да са там. Но не забравяй, че и специален космически кораб е нужен. Отречението- от космонавтите. Корабът- от планетата- майка.

Логичен въпрос. Обаче да си представим космонавти, които си летят с космически кораб, напуснали родината си. Нищо лошо, изследват си хората нови светове. Когато искат- свързват се с родината, когато е планирано, или когато искат, се прибират. Но кацат на една много хубава планета. При кацането разбиват кораба си. Сега и да искат, няма как нито да се свържат, нито да се върнат. Трябва да се приспособят за живот на тази планета. А ако много искат да я напуснат- трябва им кораб като този, с който са дошли. Това е положението. Без кораб не могат да се върнат. Само Малкият принц може без кораб. Но ако напусне твърде тежкия си скафандър. Само че той и не е тръгнал с космически кораб.Така че нищо чудно за връщането също да не му е нужен.

Римляни 6:23 Защото заплатата на греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ Душата, която е безсмъртна, не ще да умира, наистина. Но тази, която греши, умира. Затова прераждането е и причина и следствие. Нужна е друга душа, ако не искаме да се въртим между безбройните раждания и смърти. Затова се говори в библията за новораждане. Тема, която често си слага шапка- невидимка ...

Ако душата е проводник на духа, то душата, с която човек днес разполага, тъй като явно не е проводник на духа непосредствено, а на разни други неща, изглежда не е тази душа, която би била неутрална към упражненията и към каквото и да било друго. Страданието ще да е резултат от липсата на връзка. И също така единствената възможност да си припомним,че нещо ни липсва. Необходио ли е? Ако можем да си припомним по друг начин- не е. Но ако не можем ... Обаче остава все пак резултатът от липсата на връзка. Това може да се премахне само като се възстанови връзката.

Да. Човек не е тялото си, не е емоциите си, не е ума си. Дори не е това, което днес познаваме като човек. В своята същност той изглежда е нещо съвсем друго. Не би трябвало и тук да се подвизава. Не и като явление от ранга на явленията в света на противоположностите и промените. И Пътят би трябвало да го изведе до истинската му същност, до разкриването и, до разгръщането и. И до мястото, където тя е призвана да се разгърне. А как се озовал тук ... Например- всички знаем за мита за Нарцис ...

Може би не е отхвърлена вярата в прераждането, а е отхвърлена тезата, че такова явление има. Само че като казваме, че нещо го няма, пък то го има, се натъкваме непрекъснато на нови и нови факти, за които трябвад а измисляме все по- сложни обяснения. Но това е проблем на отхвърлящите тезата за прераждането. По въпроса за това, дали съществуваме веднаж, дали сме уникални, защо не си спомняме предишните животи, шанс ли е прераждането, предлагам следната обединяваща представа: 1. Има част от човешкото същество, се ражда един единствен път, и като и дойде времето- умира, затова я наричаме тази част смъртна. (няма да обяснявам какво е, всеки знае какво умира, дори и да има разногласия- нека всеки си представи това, което със сигурност знае, че умира) 2.Има друга част от човешкото същество, която не умира. Но тя не може да се изяви в света на промените по друг начин, освен като си създаде една смъртна личност. Защо и трябва да се изявава в севта на промените? Защото не може да се изяви в друг свят. (дори не знае как би могъл да изглежда друг свят и дали изобщо има такъв) Възможно е тази част смътно да си спомня и за друг свят и затова вечно да търси проявите му в единствено достъпния и за момента свят на промените. Такъв един спомен с пълно основание бихме нарекли пра- спомен. Тази неумираща част пази опитностите на предишните си смъртни компоненти (личности), също и носи кармичните предпоставки за следващите си смъртни личности. 3. Що за явление е прераждането? Дар? Възможност? Благословия? Проклятие? Следствие? Считам, че всичко накуп! Ако призванието на човешкото същество не е да живее в света на промените, ясно е, защо все ще го преследва тягостното усещане за затвореност, изпадналост, прикованост. Но ако то не може да направи нищо друго в този си вид, освен една смъртна личност, това е възможността, благословията. Само че ако търсим смисъла в света на промените- няма да го намерим, което и виждаме, че се случва. И не можем да използваме възможността. И благословията се превръща в проклятие. 4. Новораждането, за което проповадва Иисус Христос, дава ключ към излизането от този капан - благословеното проклятие на прераждането. Следователно, Иисус Христос не счита, че многократното въртене в циклите прераждане- смърт помага на човешкото същество. Дали все пак не е възможно да се натрупа достатъчно опитност и да се спаси човек? Е, така,де, от какво да се спасява?

Много сложен въпрос. Всеки отговор ще предизвика огромни спорове, тъй като няма да има теза, която да бъде безусловно доказуема. Според героя на Тери Пратчет монаха Лу Дзе (името ми звучи странно приличащо на едно друго, но ... )на повечето въпроси най- подходящият отговор е "Защото" Това с пълна сила важи както за тази тема (Защо сте станали вегетарианци)- виждаме, че ако не отговори човек така, следват претенции за научна обосновка, което по отношение на личния избор е нещо като неадекватност; така и за въпроса " защо сме си повредили фината структура" Та извън отговора "Защото!", можем да строим само хипотези. И всеки си избира най- съзвучната на неговия вътрешен глас. При това най- често се получават дисонанси с външните гласове. Тогава търсим друга хипотеза. Докато намерим тази, която е в хармония и с външните и с вътрешните гласове! Хипотезата, която на мен ми звучи най- хармонично (въпреки, че следствията от нея не са леки) е, че в един свят, в който има заложени безброй много възможности (да речем- всички) някои човешки същества са избрали възможност, в която да пробват да задържат повече енергия, отколкото да отдават. В резултат от това са изградили свят, в който всички живеят за сметка на някого, но са изгубили старата си структура,с която могат да живеят в света на равновесието между отдаването и приемането. И на върха на една пирамида от живеещи едно за сметка на друго същества се оказва това, което днес познаваме като човешко същество, с една нова структура, подходяща за това място, в което равновесните процеси пак се постигат, но по други начини. То няма нищо против да живее за сметка на другите, но за това все някак се плаща (и това е начинът за постигане на равновесие в този свят) . И то плаща с ограниченото си в знайни и незнайни измерения битие. Опитва се да си намали степените на ограниченост, когато разбере за някоя от тях. Така стига и до идеята за вегетарианство. В надежда да премахне една несвобода. Но остава една кардинална несвобода. Сега ... дали по пътя към премахването на кардиналната несвобода има смисъл да се премахват някои от по- малките- отговорът на вегетарианците очевидно е "Да!". По- важно е и практиката какво показва. Ами ... на избралите вегетарианството и практиката показва, че това е по- добре!

Това е проблемът. Но всъщност първо се е изменила фината структура, после сме започнали да ядем месо и така тя се влошава още повече. Така че ако спрем да ядем месо, но фината структура остане същата- все тая. Неяденето на месо не помага много в тази посока. Но яденето- пречи. Но въпросът беше каква е мотивацията за вегетарианство на всеки от нас.

Изглежда фактите са разхвърляни в спектъра от минус безкрайност до плюс безкрайност. От малка имах отвращение към яденето на месо. Срещите ми с него са ме изправяли или пред недоумението- защо ядат хората такова безвкусно нещо, или, в по- тежки случаи- пред чисто хранително отравяне, така че и в най- тежки ситуации околните не се опитваха да ме принуждават да ям месо. Без да ме карат да бъда вегетарианка- бях и отстоявах вегетарианството си. Но не съм бледа и не съм болнава. По бригади и разни други , лагери, във високите планини (над 3000 м), съм била винаги доста по- пъргава и издръжлива от хората около мен. По едно време се оказа даже, че съм десетата българка, изкачила Елбрус ... (и там не проядох месо! ). И проблемите ми със зъбите са стандартни. Мисля, че пушачите имат по- сериозни проблеми, статистически много по- сериозни от вегетарианците. Не мога да си кривя душата, не е изключено вегетарианците да имат по- отвратителна старост от месоядците. Но и тук изводите може да бъдат направени изключително спекулативно. Месоядите просто може да умират по- рано (по отношение на собствените си ресурси, не като абсолютен времеви интервал) Човек както и да се храни, може да си докара дисбаланси. И ще бъде блед, болнав и още какво ли не. Балансът, обаче, наистина е въпрос на вътрешно състояние. Иначе казано- информационене проблем. С каква информация зареждаме тялото си. Не е необходимо да навлизаме в подробности месото на убитото животно каква информация носи . Та отвън човек може да се разваля, да. Яденето на месо е един добър начин за разваляне. Но далеч не е единствен. Въпросът беше разглеждан в една обширна тема, която стана арена на страховити спорове и непристойни страсти. Вегетарианците трябва да внимават за вещества, които сякаш по- трудно ще да си набавят, но още за колко неща трябва да се внимава... Нека не забравяме, че вегетарианството е добра и важна предпоставка за един ученик, но е само предпоставка.

Весели празници и от мен! Да го пожелаем, да се случи, да ни поздрави, дългоочакванато Рождество, Раждането на Спасителя!

Моделът е модел, не е същото. Ето, че и ти се плъзна през него, щом се сещаш за дълбочинните същности. Това му е смисълът. Да ... Прашна запъхтяност... Отупва се... Което е от прах- при праха отива. А витлеемската пещера очаква младенеца ...

Представям си жертвата като триъгълника, издитнат отдолу нагоре. Но и като триъгълника, спускащ се отгоре надолу. За да грее Светлината.

Да. Имах опасения, когато пишех за социализма, че някой може да види политическо пристрастие. Но нямам такова. това е една ценна и общоизвестна опитност. В случая, се надявах на общоизвестността и. Но пропуснах ефекта, за който сама споменах- какво ли не измисля човек, за да не види това, което не желае да види. и за да не се създава впечатлени за агресия, затварям участието си в тази тема сама. Само в заключение ми се ще да обобщя своите си твърдения: разбира се, че не неглижирам "малкото добро". То е важно, необходимо, то оцветява и осветява живота ни. Чрез него можем да се досетим за "голямото добро", когато решим, че можем да надникнем зад нарисуваното огнище. И ако наистина искаме да правим добро, все пак е необходимо да разберем как. И ако наистина вървим по Пътя, няма да сме много далеч и един от друг ... Така че, успех в правенето на добрини и нано не се захласваме нито в тях, нито в себе си като добротворци! Да разкъсаме кожените ремъци, или кожата си, да се освободим от тотемния стълб, да бъдем славни воини, изиграли Танца на Слънцето ...

По- младите няма как да си представят даже това, което за някои от нас е изгарящ спомен: Към последните години на социалистическия тоталитаризъм се беше развихрила тезата за "малката правда". Същността и беше нещо от сорта, че той, социализма, си е нещо много хубаво, но просто на някои места някой го опорочава. Тъй като се виждаше, че злоупотребителите са прекалено много, а незлоупотребители някак не остават, излезе тезата пък за "малката правда", ама на "широка нога". Е, поне за социолизма всички разбраха малка ли е правдата, или е голяма кривдата... Какво ли не измисля човек, за да не се изправи лице в лице с нещо, което го плаши!

Хубав образ! Можем да го разширим, като си припомним, че Слънцето грее еднакво за всички. Някои си изгарят кожите, и не веднаж, а други - не. А някои изобщо не го и виждат. Но всички, всички го усещат ... Само да разберем какво усещаме ...

Абсолютно! Но тук стигаме до един интересен проблем: Каква ни е мярката за светло, топло и свежо? Ако критерий за отвореността на прозореца е усещането ни за топло, свежо и светло (а то какво друго да е, ние с нашите си усещания сме си винаги заедно...) няма никакъв проблем да дефинираме безпросветната тъмнина, в която се намираме за светлина и да си мислим, че това означава, че прозорецът е широко отворен. По този начин си правим едно нарисувано огнище, на което си мислим, че се греем. Но вълшебната врата е зад огнището. Освен това ни трябва и Златно ключе към нея (така е според Алексей Толстой и чудната приказка за Буратино) Ако има някой, който ни твърди, че всъщност светлината е нещо съвсем друго, ще ни изглежда и глупав и невежа и направо ще ни се ще в различни варианти да го няма. Поне ще имаме силно желание да не ни затъмнява усещането за светлина. Интересното е, че бунтът и възмущението ни не се насочва към тъмнината, или към слепотата ни, а към този, който ни нарушава комфорта. Всъщност, ако той би бил реален, не виждам защо ще ни дразни, че някой си говори нещо си. При такова положение единствената надежда остава в някакво достатъчно голямо, или тежко зло, което, по добър диалектичен обичай да изиграе ролята на добро и да ни отвори първо очите. После идва битката за прозореца. Това в случай, че доброто зло не се окаже разрушително, защото и това се случва. Такива са пътищата на доброто в нашия свят ... Малко лъкатушещи. По швейковски.

Мисля, че се променя. Жан- Мишел Жар го е описал преди мен: Така се променя моят мироглед.

Да. Добре фиксира елементите на съгласие и несъгласие! Малката Божествена искра я има наистина, но не считам, че в момента свързва човека с Божествения свят. В момента връзката като правило, като цяло за човешката жизнена вълна, я няма. Не е като да не го е казал и Учителя. Но той е казал и много други неща, които за момента са били необходими на неговите слушатели. Освен това в беседите му е имало и много неща, които не са словесно изречени. Така че ... Като искаме да вършим добро, нека да знаем как.

Кое е първо? Констатацията ли създава факта, или фактът е основа за констатация? Несъмнено. Но нима не е така? Стана невидим Нашият идеал е или наша представа, която ние сме си измислили, и, следователно, не е никак идеална. Може и да е спомен за въпросния Божествен ред. Преследването му тук е упражнение, но не и достижима цел, още по- малко- завършеност. Не че пречи някой и така да си мисли. Та по мъчния път, пътем, може да правим "малко добро". Но пътем. И да не се чудим на другия край на доброто ни. И в края на краищата ... не е задължително да сме на мъчния път.

Наистина, не съм осъзнавала квантовомеханични състояния. Но дълбоко се съмнявам в безопасността на "малкото добро" и наличието на прагова стойност. Човек не може да е много малко умрял, под което ниво вече да е жив. Законът за полярността пронизва цялостно полярния свят, в който живеем. Няма доказателства за друго положение на нещата. Но пък се сещам теориите на изтънчените любители на алкохола- за безопасното и дори полезно минимално количество и т.н. По принцип за алкохола може и така да е ( не смятам така, но пък може...), но със света, свободен от полярности- няма как да е така. Тук тезата на Кристиян за дозата не ми изглежда приложима, доколкото при нея става дума за едно и също, еднаквостта е същноснтна. Полярностите са същностна характеристика на нашия свят. И не виждам как може да имат количествен праг, под който същността да се промени. Относителните понятия за добро и зло наистина са ни необходими за временни ориентири. (малкото зло ...) Но ... и от пелените (памперсите) човек се отказва един ден. И като не отлепи достатъчно, един ден пак се връща към тях (но това е вече съвсем грубо) .

Според мен (но изглежда не само ...), има и трета хипотеза. Човек изначално е добър. И добротата, сред която живее е тотална. Няма полюс, който да и се противопоставя, в пълнотата няма как и няма защо да има полюси. Но ето, човек се откъсва от пълнотата. Тогава се появяват полярностите добро и зло. Но това добро не е Доброто от пълнотата. Това добро е полярно, върви си неотделимо от злото. Човек може да прави добро, доколкото има нещо общо с пълнотата. И не може да прави добро, доколкото не е свързан с пълнотата. Когато прави от полярното добро, на другия му край си стои това, което наричаме зло. Косвено потвърждение виждам в : Матей 11:11 Истина ви казвам: Между родените от жени, не се е въздигнал по-голям от Иоана Кръстителя; обаче, най-малкият в небесното царство, е по-голям от него. Човешкото въздигане е до някъде. Не стига до небесното царство. Което не значи да се отдадем на хленч и вайкане. Още по- глупаво е да не си даваме сметка за състоянието си.

Да! Затова хората говорят за непротивене на злото. А и чувствата и емоциите съвсем напразно си мислим, че спадат към добрите неща. И изобщо ... Светът не е плосък.

Чудесна е тази молитва! И "Отче наш" е чудесна! Чувала съм, че в Рилския манастир парите на манастира били държани в един сандък. Със седем ключалки. Сандъкът можел да бъде отворен, само когато седемте ключаря се съберат заедно и всеки отключи ключалката, за която има ключ. Така че ... Сандъкът с добрините има още един ключ, поне. Може да му бъде намерен образ в различните учения. "Петото тяло". Новораждането от Вода и Дух. Златната сватбена дреха. "И ние всинца ще се изменим". Това тленното трябва да се облече в нетленно" Като казвам това не призовавам да седим до тогава със скръстени ръце, или опит за принизяване на усилията на много благородни хора. Просто можем да не си правим илюзии какво има на другия край на нашите добрини. Поне да не се чудим, като го срещнем и него. И да не страдаме ... по възможност. Това си е закономерност. Само трябва да се познава. И ... да знаем, че сандъкът няма само една ключалка.