Monday

Не знам вече. Усещах през годините как постепенно се смалявам все повече в черупката си и ми е все по-трудно да изляза от този сьн. Това, че страдам означава, че истинското ми аз си е там все пак. Но и това не е нещо постоянно - ако всичко беше все ужасно сигурно щях да се отрезвя, но не става така. По-скоро е на периоди - известно време депресия, после нещата стават по-добре и тогава не сьм сигурна вече дали не сьм си вьобразила, че има проблеми и дали всеки не преминава редовно през такива периоди. Не знам точно от какво се страхувам, предполагам, че е нещо свьрзано с трудностите при общуването, с които така и не сьм се научила да се справям. Страха от неодобрение, ниско самочувствие. Мисля, че вместо да се справя с тях сьм се оставила на течението и сега все едно сьм притисната от всички страни. Най-вече ме плаши това, че мьжа ми и всички роднини вече искат дете от мен, а това определено не е добре да се прави ей така - понеже не можеш да отказваш на хората.

По принцип най-лесно е кажа депресия, което също е вярно, но не е само това. Всъщност проблема е, че не съм порастнала за толкова години. Не съм се научила да се грижа за себе си и нуждите си, да виждам по-далече от бързото удоволствие. Досега ми се е разминавало, понеже се виждам с хора за по няколко часа на ден и после се отивам вкъщи и мога да презаредя. Откакто се омъжих обаче и вече минаха почти 10 години нещата ескалираха много. Създала съм някакъв измислен образ за себе си, който поддържам пред мъжа си и съм се научила много добре да не излизам от него нито за миг, да ме бутнеш насън дори не усещам как влизам в него моментално. Дори не съм сигурна, че докато спя си почивам от това. Постоянно се стремя да се разбираме, той да не ми се ядоса за нещо, да не се отпусна случайно и да кажа нещо, което може да го ядоса, да му обръщам внимание на всяка думичка. Това ме прави все по-невротична, а периодично изпадам в нещо като депресия. Просто вече нямам желание за нищо, нито да ходя на курсове за да науча нови неща, нито да пътувам, нямам и никакви приятели. Винаги ми се е струвало твърде изморително тъй като и пред другите не мога много да се отпускам. Не казвам, че аз съм жертва в този случай. Наясно съм, че щом толкова време съм изкарала с него по този начин, нещата не са постоянно лоши. Има какво да ме задържа. Приспособила съм се някак. Умея да се разсейвам с храна и телевизия, когато е нужно. Да забравям за неприятните неща, да правя секс насила - макар че това е най-трудното, понеже тогава е трудно човек да избяга чак толкова от себе си. С него също имаме весели моменти, често се забавляваме заедно, и двамата имаме чувство за хумор. За съжаление аз почти непрекъснато се крия зад хумора, всичко сериозно обърщам на шега (това го правя много с другите хора също). За съжаление не мога да налучкам правилния път. Дори ми беше нужно години мислене за да съм сигурна, че наистина има някакъв проблем, а не си измислям и не съм просто едно мрънкало. Повечето време прекарвам в някаква мъгла, действам като робот, всичко е заучено добре. В кратки моменти на яснота осъзнавам по нещо и затова бързам да го запиша. Имам чувството, че просто имам нужда да порастна, да преодолея някои глупави страхове и да се погрижа за себе си. Не искам да напускам мъжа ми, това също ми е минавало през ума - искам да се науча как да го превъзмогна, да не го поставям на чак такъв пиедестал. Опитвам с медитация, но ми се струва, че просто съм избрала най-лесния и безопасния подход и засега не работи. Ще се опитам да бъда постоянна, защото 5 месеца медитирах, после спрях, защото ми се стори безполезно, но като че ли трябва упоритост. Какво друго бих могла да направя, дали да потърся психотерапевт?