Здравейте. Моят проблем е, че с времето се изгубих. Отстрани имам добро семейство, страхотна работа, мъж, който не ми се бърка в решенията и дете, което е надраснало връсниците си. По думите на околните съм успяла, но това е само на пръв поглед. Имам вид на надменна, студена и с голямо самочувствие. Усещам, че сама си издигам прегради, за да не се злоупотребява с добротата ми. Сега по същество. В последните месец-два си намирам извинения да не излизам, което не е нормално. Излизам само, ако е супер наложително, и то пак с някакви предварителни настройки. Вкъщи се чувствам най-добре. От работа директно вкъщи. Прибирам се като изцедена и ако легна веднага заспивам. Сутрин се будя трудно и пак излизам с настройки. Настройвам се и за прибиране - ако има два тротоара, естествено избирам празния. Звучи абсурдно, но е някакъв страх. Също така ме гони страшна апатия, безразличие, което се опитвам да скрия с чувството си за хумор и привидно успявам. Нямам желание да пътувам, нямам желание да се срещам с хора, освен ако не е наложително. И понеже са ми малко тези проблеми има и трети човек от четири години, с когото се виждаме рядко, заради разстоянието, примерно веднъж годишно. Как да се преборя със себе си. Как да спра да съм на автопилот?
