Здравейте,
Както повечето хора, и аз , поради усещането, че не са наред нещата в главата ми, реших да потърся помощта ви. Изчетох доста от постовете в сайта и се престраших да пиша. Много се надявам да не ме отрежете.
Не знам съвсем от къде да започна. Може би от това, че напоследък се чувствам доста зле, депресирана и като се погледна в огледалото не се трая. Предполагам, че в следствие на бездействие ,което е временно, а и на много други предпоставки от миналото ми. Вчера ,например, се събудих със сълзи на очи. Сънувах, как мой близък приятел, по-възрастен от мен , когото възприемам като баща, изразява неодобрението си към мен. За втори път ми се случва да сънувам нещо подобно и да се събудя в това състояние. Не знам дали е важно да се спомене, но баща ми почина , когат бях на 10, а приживе беше доста суров към останалите членове на семейството-скандали, побой, не към мен, тъй като бях най-малка и се стремях да си мълча. Не изразявах желания или непослушание. Когато почина, аз не страдах ни най-малко, а само след години, когато си спомнех мили моменти, прекарани с него.
Та сега имам усещането , че съм пълна с трески и клони за дялане. Често забравям за женственото в себе си и се държа някак надуто в речта си например, в походка ... в дребните неща. Мисля, че това е някакъв тип защита. Правя се на мнго силна. А не съм. Съвсем не се чувствам така. Това поведение е заработено отдавна, това важничене и доста се е затвърдило. Рядко изпитвам желание да се държа сериозно или пък по-женски. Може би звучи смешно. Освен това непрекъснато се стремя да разсмея, да бъда забавна, да накарам хората да имат желание да общуват с мен. И се страхувам от неодобрението им. Това са едва част от проблемите, които имам със себе си.
Може би най-сериозният проблем, който е вече на физическо ниво е чувството за нереалност, за чието съществуване не подозирах , докато не го изпитах. Бързам да кажа, че то не е катко хората описват при панически атаки, ами е постоянно и го изпитвам от няколко години насам. Посещавах психолог известно време, после психиатър, пих дори разни хапчета. От психолога се почувствах по-добре във връзка с депресията си, но нито той, нито хапчетата не ми помогнаха да се отърва от това чувство за нереалност. Вече свикнах да живея с него. Понякога не му обръщам внимание, понякога се чувствам по-силна, то понякога отслабва, но дойде ли депресията, ето го и него с пълна сила. И ме плаши много. Страхувам се, че не съм в час, тъй като не мога да го контролирам и е на физическо ниво. Напоследък беше примесено с леко усещане за световъртеж. Иначе е сякаш гледам през филтър. Знам , че това е реалността , имам достатъчно ясна представа за това, но някак не се чувствам част от нея понякога.
Мое скорощно преживяване, което ми се стори доста разтърсващо-изгледх интервю на Орлин за хипнозата. Той хипнотизира едно момиче в ефир. Аз реших, че ще се опитам и аз да се поддам. По някое време той каза да си се представим като дете и как отиваме вече като големи при себе си-детето , и го гушкаме и му казваме, че го обичаме и т.н. Е направих го и прихнах в сълзи в този момент. И сега ми се плаче, като се сетя.
Друга скорощна случка , която силно ме разтърси – мой колега ме изкритикува , тъй като не бях с униформата си, със следните думи-„Ти си майка, вече, не си дете“(имам хлапенце на 6 годинки) , от което се почувствах толкова малка. Много ме заболя, макар че този човек не ми е близък, знаех , че е прав. Защото инфантилнто ми поведение, с цел разсмиване на околни и привличане на внимание , цялото ми подсъзнателно старание за постигане на одобрение отиде на кино този момент. Това е и друг нюанс от моите трески за дялане -фактът, че непрекъснато имам нужда от внимание, да го привличам, от съвети, не знам дали съм достатъчно адекватна да се справя сама, а може би се стремя и страхувам да не разочаровам никого и затова питам всеки. От мноого отдавна помня, как когато имам проблем, питам всичките си близки какво да правя. Изобщо, май съм доста слаба. И все по-слаба се чувствам, защото съм и разсеяна от всичките тези мисли. А в момента не мога да имам пряк досег до психотерапевт, защото не съм в България. А ми се живее спокойно и пълноценно и искам да направя необходимото да си помогна(казвайки това , в мен е прокрадва мисълта –„а не искаш ли друг да ти помогне , да поеме отговорността за това вместо теб?“...) Ще бъда много благодарна на отговорите ви.
