Здравейте Може би заглавието на темата не е подходящо, но не знам какво друго име да й дам. Предполагам, че консултирането в интернет, търсенето на решение във виртуалното пространство и постоянното задълбочаване в проблема чрез четене на статии от несигурни източници не е най-доброто, което може да се направи, но същевременно се надявам някой да обърне внимание и да ми помогне с правилен съвет.
Аз съм момче на 19г., студент съм. Всичко започна още докато съм бил на 12-13г. Но може и по-рано или по-късно, не съм сигурен. Няма значение, важното е, че от малък проявявам симптоми на обсесивно-комвулсивно разстройство (ОКР). Родителите ми смятаха, че щракането на лампите и всички тези "ритуали" са детски страхове, които с времето ще отшумят. За нещастие развих това разстройство и няколко години постоянно ме тормозеше, нарушаваше ежедневието ми, смазваше и мен самия. Накрая помолих баща ми да се консултираме със специалист и отидохме при една психоложка, която каза, че имам депресия и ми изписа анти-депресанти. И двамата с баща ми бяхме против, понеже като малък бях болен от епилепсия. Вече съм излекуван, но никой от нас не иска да поема рискове. Освен това медикаментите за отрова за младия организъм, а и всеки организъм въобще. Не купихме лекарствата, но психоложката ме заведе при нейна колежка - психиатър, която веднага започна да ми пробутва анти-депресанти и да ме убеждава как без тях ще се превърна в тотална развалина. Уплаших се страшно много, а напрежението ескалира когато се породи спор между нея и баща ми. Така спрях да ходя на психолог, а баща ми само се убеди, че само сам мога да си помогна. Наложи се да се справям сам (разбира се, до себе си имах семейството и приятелите си). След около година ОКР-то утихна, все още имам някои натрапливости, но не представляват такъв проблем, какъвто бяха преди. От три години не съм имал приятелка, а това е една от най-големите болки в живота ми, тъй като искам сериозна връзка, а любовта се превърна в нещо като приоритет. Наскоро се запознах с едно момиче и вярвам, че чувствата бяха взаимни. Излизахме, говорихме си, дори усещах, че държим един на друг. Преди няколко месеца бяхме заедно на вила и се страхувах да общувам с нея заради приятелите си. Напълно детско поведение, но буквално си глътнах езика. Може да ви звучи забавно, но винаги гледам на нещата от по-емоционална гледа точка - за мен това беше като доказателство какво прави любовта с човек, какво преклонение изпитваме пред нея. Отдавна бях преодолял проблемите с общуването с другите хора. Но след тази случка прекъснахме контактите, канех я да се видим, но тя постоянно си намираше причина за да не излезем. И се отказах. Започнах да пия и да пуша марихуана - неадекватно решение, знам... Никога не съм пушил трева сериозно, преди две години се случваше по-често, но просто спрях. В края на август пуших с приятели и може би получих нещо като паническа атака. Уплаших се за живота си и исках да викнат линейка. След като ми мина повторих още същата вечер, но си дръпнах два-три пъти, защото не исках това да се повтори. Цяла нощ бях навън с приятели. Когато се прибирах бях загубил настроението си и когато си легнах помислих, че напушването ще отключи шизофрения и ще нараня близките си. Всъщност получих първата си паническа атака. На следващата сутрин всичко беше странно, а по-късно разбрах, че това се нарича дереализация. От август съм в този капан, но започнах да се подобрявам. На няколко пъти съм се замислял какво е смъртта и винаги се плаша. Преди няколко дни получих сърцебиене, помислих, че имам проблеми със сърцето. Днес си направих изследвания и се оказа, че всичко е наред, т.е. всичко е на нервна основа. Но последните няколко дни постоянно ме измъчват мисли за смъртта, а днес цял ден имах главоболие, не отидох на лекции, а обикалях из София за да отбия времето за да не се наложи да се карам с майка ми, че не съм бил в университета. Преди няколко седмици боледувах и ухото ми е заглъхнало. Чудя се дали главоболието е било от ухото или от стреса. Преди сърцебиенето разбрах, че също така съм хипоходнрик. Сега вероятно дереализацията се е върнала, защото смятам, че не съм от този свят, сякаш минавам "за малко", страхувам се, че може всяка секунда да умра. Ще говоря с родителите си отново да отидем на специалист, но този път психотерапевт. Чувствам демотивиран, защото този страх от смъртта ме кара да вярвам, че всичко е безсмилено. И се страхувам да не би този път да не би да полудявам наистина, тези мисли, че "не съм от този свят", че един ден ще бъда на друг свят, те са ирационални и ме е страх да не стана техен заложник. Силно се надявам това да е стрес, дереализация, тревожно разстройство, каквото и да е. Защото имам много хора, които обичам, цели, които малко по малко постигам, но точно в момента съм парализиран. Искам да се върна към предишния си начин на живот, научих доста неща, спрях да пуша, пия колкото е приемливо да пиеш на моята възраст. Но се страхувам, че този път е по-лошо от тревожно разстройство. И толкова много "диагнози", та аз ще съм истинско предизвикателство за психотерапевта Извинете ме за дългата публикация, има още подробности, които ще спомена ако някой отговори. Знам, че тук няма да се излекувам, но отчаяно се нуждая от успокоение. Но най-много от истината. Благодаря предварително за отговорите ви!
