Здравейте, пиша тук защото имам нужда от някой по-компетентен човек да ми обърне внимание и поради финансови причини не мога в момента да отида при психоложката си. Нека се представя първо! Мъж на 18 години съм и преди около 2 години за пръв път се сблъсках с психични проблеми. Тогава страдах от обсесивно-компулсивно разстройство, което благодарение на добрата ми психоложка и на себе си успях да победя до пълно изчезване без лекарства.За жалост, като по ирония на съдбата, когато един проблем се разреши следва следващия и заради това в момента пиша тук. Проблема ми в момента се изразява от това, че нямам желание да правя нищо което се нуждае умствена концентрация, по-точно нямам желание да уча. Намирам се в 12 клас и всеки минал през него знае за какво става въпрос - предстоят ми изпити. Въпреки че съм наясно в какво положение се намирам аз не предприемам никакви окончателни действия. Умът и съвестта ми постоянно ме притискат относно учението, но като че ли емоцията изобщо не я интересува това. Доста често психоложката ми твърди, че тази моя апатия се дължи на това, че искам всичко да върша машинално в живота си, лишено от емоция. В момента най-вероятно си ме представяте като човек на когото "просто не му се учи" , но имам проблеми в живота си и няма да ви спестя да ви ги напиша. Ще започна от семейството си. Майка ми е нарцистичен човек болен от депресия... или тревожност... или от щитовидната железа от няколко месеца обикаля лекари, сменя лекарства и какво ли не прави, но като че ли не се намира един психотерапевт, който да я диагнозира и лекува. Тя е жена способна да изгълта всяко хапче на света за да и мине депресията, но не и малко да промени нагласата и себе си. По думите на психоложката ми: "тя просто няма интелектуалната възможност да разбере теб и себе си..." и мисля че това беше достатъчно относно нея. Баща ми е болен човек също, болен от запушени артерии на 62 години и живее далеч от мен бедно в чужбина. Какво обаче ме засягат проблемите на родителите ми? Засяга ме факта, че майка ми е от известно време в психичната болница и не може да замине за работа, а баща ми е не може да работи заради заболяването си. В момента представлявам един 18 годишен младеж, който живее сам изцяло отговорен за всичко що касае училище, хранене, дом, дрехи, сметки и пазаруване. Това не е проблем за мен, защото така живея от много време. Проблема е че нито баща ми, нито майка ми и нито пък аз не работим. Какво става? В момента имам една 3 цифрена сума от пари за период "докато майка ми се оправи" да замине да работи. Това в първия проблем в момента. Следващото нещо което ме тормози е липса на хора в живота ми. Както вече споделих семейството ми е под всяка критика. Приятели имам, не бих казал че съм outsider или нещо от този сорт и ако с някого не мога да вържа приятелство, то е защото аз не искам. В града ми хората са много елементарни, което мен ме отблъсква. Психоложката ми каза, че съм по-извисен духовно и по-осъзнат от съучениците си и заради това не ги харесвам и ме дразнят с поведението си. Сблъсквам се с хора както по улицата така и в училище. Разговарям с много хора и винаги имам с кого да предприема някаква разговор или контакт, но когато се стигне до приятелство най-често оставам разочарован от всеки. Психоложката и за това ми даде отговор и той е, че имам прекалено идеална представа за едно приятелство. Така стигнахме до следните проблеми: Липса на финанси, липса на семейство, липса на приятели. Стигам до последното, което искам да споделя и това съм самият аз. Имам страшно големи амбиции, амбиции които понякога ме карат да си мисля дали не съм още дете, което не е осъзнало че в реалния свят Батман не съществува. Една причина поради, която не мога да се концентрирам са именно постоянните ми визии и идеи. Честно казано прекарвам повече време в главата си, отколкото в реалността заради откъснатото ми ежедневие от средата около мен. Мисля повече за бъдещето което не съществува отколкото за настоящето, което е живота. Така и се връщам на този проблем с учението. Не мога да си обясня, защо след като имам амбиции и цели не го правя. Като че ли нещо в мен казва, че не ми е нужно да го правя, а това е грешно. Как мога да бъда такъв при положение, че знам истината и действам все едно не я знам? Ежедневния ми цикъл мога да го изкажа по следния начин: Емоцията и желанието ми казват: "Не го прави" , а съвестта и разума ми казват "Направи го защото е правилно!" и така всеки ден аз не сядам да уча, след това изпитвам вина заради бездействието си и започвам да се упреквам сам, защото отново не съм този който искам и съм си казал да бъда. Навиците ми като че ли контролират живота ми. Навика да се прибера от училище, да седна на компютъра, да си пусна музика и да се откъсна от реалния свят. Опитвал съм се и да разруша този навик, но за сега безуспешно. Дори и да хвана учебниците аз духом не съм там. Дори когато чета книги, който ми харесват по някое време се откъсвам изпадам в някакъв размисъл и когато свърша страницата усещам, че съм я прочел машинално и пак се връщам там докъдето бях стигнал преди да се откъсна. Липса на дисциплина? Не мисля. От 5 месеца ходя на фитнес 5 дни в седмицата без да съм пропускал тренировка, а вярвайте ми. Да вдигам тежко в момента е последното, което ми се прави истински. Тук успях да победя. Тука дисциплината и дългосрочната цел надделя над слабостта в мен. За жалост с ученето не става така, защото се иска умствена концентрация, а не просто някакво рутинно действие. Знам само, че както ОКР, мързела и консумирането на вредни храни искам и тази апатия, депресия или каквото и да било да я победя.
Чакам вашите мнения! Благодаря!
