trought_the_light

хахах да!д-р Първанов притчите винаги са били доста увлекателен начин да съзреш истината.за да разбереш нещо трябва да спечели вниманието ти.

не разбирам това тактика ли е да се отнасяте грубо или в случая го имате като коментар за личното ви мнение?г-н Баев аз ви уважавам като един от най-добрите в България но изказването ви ме шокира.аз докато съм до родителите си не означава че съм търтей.работя и им помагам винаги с каквото мога по каквато и да е причина и не ги оставям.не аз не съм най-големият мъж но смелостта ми е много стига да има причина.всеки които ме познава знае що за човек съм и че не оставям никого и помагам...работата е там че другите не са така освен родителите ми.ако ми прилошее и ако има това вероятност да ми се случи нещо лошо вероятноста някой да ми помогне е малка и то до такава степен че е нищожна.не искам грижи и глезене а в случай че почвам да умирам да има кой да ме закара до болницата.

г-н Баев мотивация имах много в началото на състоянието но когато ме повтори се почуствах съборен на земята и нямах друг избор освен да остана в сянката на родителите си защото там намирах спокойствие и сигурност че до мен има човек който да ми помогне в ситуация трудна за мен да се справя сам ако нямам шанс.мина доста време.бях на 17 а сега на 27 и сега нямам никакъв спомен от предишният ми начин на живот и как съм се справял с някой неща.непознато ми е.

имам ПР от 10 години.за това време пих антидепресанти и куп разни други седативни лекарства,ходил съм и на психолог,ефектът е малък,както съм с лекарствата така и без тях и сега доколкото знам ефект има някакъв когнитивно поведенческата терапия.четейки това ще си помислите че съм някакъв тежък случай-е не е така не съм имал ПА от сигурно три-четири години, е имал съм някой напрегнати ситуаций но не влизат в тая графа.ще си кажете е щом няма ПА то какъв е проблемът ами проблемът е че задължих родителите си да "пазят" с присъствието си като това ми дава пълно спокойствие но пък горките хора се ограничават много заради мен толкова време.трябва винаги да знам къде са в случай че не съм с тях и в такъв случай не трябва да са далече т.е. да стигна до тях в случай на нужда за отрицателно време.първите години преодолях доста и почти ми нямаше нищо само моментно неудобство или леко напрежение но се случи че ме повтори и в същия момент бях сам и докато се прибера си набих яко в главата че не трябва да оставам сам за да не се повтори.сега ме е страх да остана сам.много време мина и забравих какво е да си свободен и да отидеш някъде където ти се иска,забравих и не мога да преценя това което загубих дали си струва стъпка напред и дали няма да се проваля и да остана затворник на самия себе си.интересува ме някой които практикува когнитивна поведенческа терапия по близо до сливен.искам да живея пълноценно със свойте възможности и да не завися и преча на другите.

всеки си има страхове кой от паяци кой от питбули но общия страх сред всички е смъртта.не се умира лесно според мен.тотално повреждане на тялото не е средна болка,по скоро ужасна болка и няколко минути борба на мозъка за въздух после замъгляване и разни такива.няма да е приятно.въображението еб*ва пейзажа в моя случай и при повечето "колеги" предполагам е така.живота не е лесен,работата не е лесна,отношенията с идиоти не е лесно,сметки,кредити задължения-не са лесни.общо взето много неща в живота не са лесни и явно това също което се случва трябва да се приеме но просто от доста време съм бил така и нз дали изобщо ще се справя и ме е страх да не се проваля и в крайна сметка да се влоши състоянието ми.

д-р Първанов разбирам че е глупаво но вие самия ако ви изкочи някой разярен питбул срещу вас и вие сте в безизходица съвсем съм сигурен че няма да се усмихвате или пък най-малкото да сте радостен малко заради това.страхът от болка и загуба на най-важното т.е. всичко е ужасяващ.това при мен е автоматично и не го контролирам с положителни думички в главата.единствената думичка която "чувам" е "край това беше" и никоя дума или мисъл не ми влияе по силно в този вцепеняващ момент.

не се чуствам зависим от лекарства.често не ги пия правя си профилактика от няколко дена до няколко седмици.единствената ми утеха са родителите ми а това ме ограничава трудно е да обясниш на някого защо не можеш да идеш до центъра или до др населено място без придружител.

от 2005 започна ходенето ми по мъките.бях на 17 когато получих ПА и не разбирах какво се случва с мен и бях доста загрижен за състоянието си.живеех сам в квартира (понеже учех в друго място) и случащото се с мен плюс факта че няма никой до мен да ми помогне беше доста подтискащо.след няколко седмици преминали в ужас се опитвах да се ограничавам от вредни неща като цигари кафе итн. докато си проличи какво ми има и дали пречат,обаче една сутрин реших да изпуша една цигара в двора на училището и излязох с приятели който също имаха намерение да пушат но не тютюн а трева.запалиха и ми подадоха понеже имаше момичета и ме досрамя и аз си дръпнах и се почна от там баш трилъра.стана ми мега тежко.причерняваше ми,дишах мн трудно и сякаш имаше нещо застанало на гърдите ми.отидох до фелдшерката и тя ми премери кръвното беше 180/100.високо ама идея си нямах колко е нормалното и какво толкоз.каза че е високо и аз реших да питам какви може да са последствията отговора ме шокира-инфаркт,удар все фатални неща който и без тях си бях разтревожен,последваха безсънни нощи и постоянно мерене на кръвно което винаги си беше високо (140/90)...ужастт най-добре да се прибирам при родителите си казах.в крайна сметка след доста изследвания се оказа ПР,пих серопрам,сероксат а сега есциталопрам..от доста време нямам ПА но просто не мога да се отдалеча от родителите си а ако това стане случайно изтръпвам от ужас и чакам да мрем това че не мога да се отдалеча ми пречи страшно много имайки впредвид че съм вече на 27 ожених се скоро а и ще ставам баща а не мога да се отделя от мама и тати.помощ,това че пиша с насмешка над това не ми е лесно хич