rummis

Здравейте, Синът ми е на 6 години, здраво и умно дете. Научи се сам да чете по буквички още на 4,5-5 г., на 2,5 г. знаеше марките на всички масово движещи се автомобили в българия. Смята добре за възрастта си. Не е агресивен, макар че като всяко дете понякога влиза в конфликт, любвеобвилен е, не считам, че има някакви поведенчески проблеми. Проявява изключително силен интерес към средствата на градския транспорт, особено влакове, метро, трамваи, ако зависи от него по цял ден би се возил, знае всички спирки на метрото и на голяма част от трамваите и автобусите, като подвижна навигация, ако го попиташ как да стигнеш до някъде, дори с две превозни средства :), което показва добра способност за ориентация. Апропо, използваме предимно кола, когато трябва да отидем някъде. Това, което ме притеснява е, че макар иначе да общува нормално с околните, отвреме на време сякаш попада в някакъв свой си свят на фантазиите и започва да разказва за "неговата си кола, къде е карал, къде е ходил, с кого, измисла си и някакви случки, разиграва си някакви ситуации. Или по време на някакво занимание или разговор, например, започва да говори за трамвай № еди кой си, за маршрута на автобус едикой си и пр. Като малък имаше въображаемо приятелче, което в последствие изчезна. Сега има любима плюшена играчка - Мики Маус, от около 4 годишен, може би след изчезването на въображаемия приятел. Той е и любимия му герой, нищо че детето е на 6 - предпочита да гледа Мики маус, Спонджбоб и др.подобни, отколкото момчешките филчета за неговата възраст, като Бен тен, Спайдърмен, Костенурките нинджа и пр. Спи с Мики маус, разиграва си някакви фантазни ситуации с него, дори го включва в измислените си истории. Носи го навсякъде, макар че не изпада в драма, когато не сме го взели с нас. Трудно ми е да разбера, доколко осъзнава, че това са само фантазии, а не реални ситуации. Когато го попитам "това е наужким, нали", отговаря "не, истина е" В същото време, когато играе на някаква ситуация, осъзнава, че е игра. Въпросът ми е дали мога да приема това само за развита детска фантазия, или има нещо от което трябва да се притеснявам. Нормално ли е такова поведение при дете на 6 г. Ако това има значение, детето расте без баща, не го и познава. Независимо от няколкото ми опита да се опитам да му обясня защо, той не проявява никакъв интерес, никога не е и питал защо няма баща или къде е баща му, на този етап не изглежда притеснен от факта. Като мъжко присъствие в живота му - живеем с моите родители, контактува и с вуйчо си, както и с приятеля ми, с когото обаче не живеем на семейни начала. Не съм особено строг родител, много се гушкаме, а и той е много "гушлив". Бих се радвала да получа някакъв отговор.