lastchance

Здравейте, Изключително трудно ми е дори да споделя. Объркана съм. Не знам какво трябва да споделя, кои неща са важи, кои неща ме доведоха до тук. Мислех, че се справям. Че успях да преборят тежките моменти. Ужасните моменти. Но вече по скоро усещам че тази безнадеждност никога не си е тръгвала. Съзнавам, че проблемите в живота ми доведоха до промени в личноста ми, губя разсъдъка си. Имах тежък период през 2012 г които леко сякаш се подобри за кратко през 2013 когато се мобилизирах. През 2014 отново имах тежък момент. Но усещането че се давя и потъвам и няма спасение, единствената ми възможност сякаш е просто да се отпусна и да не се боря и така няма да е така болезнено и травмиращо. Страх ме е че този период ще се върне и този път няма да успея да се справя. Страх ме е че беше толкова по лесно да спя да спя да спя и нищо друго. Пиех атаракс неуробекс само и само да спя и да не мисля. Изтръпвах при всяко позвъняване на телефона. Не исках да говоря с никой. Само нощем ми беше спокойно защото никой не ме безпокоеше и търсеше. Астмата ми сякаш се влоши, започнаха пристъпи при които не можех да дишам инхалатора не ми помагаше. Сърцебиене изтръпване замайване. През 2012 изведнъж получих тежък пристъп изтръпнали ми ръцете особено лявата. Лицето все едно не докосва своята кожа уплаших се че правя инфаркт. Отидох в пирогов сама и не можех да дишам. Имах тахикардия чаках 3 часа и накрая нищо. Сестрата ми препоръча невролог. Следващите дни изобщо не можех да дишам не можех да легна и да спя. Ходих до частна клиника в района нищо. Накрая отидох в александровска болница където бях хоспитализирана и астмата ми беше контролирана. От там казаха че не са астматични пристъпи. Същото нещо се повтори и тази година. Отново бях в александровска болница 10 дни. Страх ме е да призная че психическото ми състояние всичкия стрес от нещата които се случват започна да ми вреди физически. Започнах отново да забравям някакви неща, какво с кой съм говорила и подобни неща. Преди се изненадах на това забравяне сега сякаш бях по подготвена. Записвам си. Постоянната обърканост води до там че не мога да взема решение за елементарни неща. Имах тежки истерично пристъпи, докато се карах с бившият ми приятел започвах да повръщам. Следваше задушаване и накрая една отпуснато ст не можех да се по мръдна все едно се изключва и нямах сила дори да дишам. През 2014 отново започнах да искам да спя непрекъснато отчаях се напълно от човека до мен. Започнах отново да пия по много хапчета умишлено. Имаше седмица в която бях в села цяла плик с хапчета и ги пиех по колкото можех. Бяха толкова много понякога преди да заспя треперех и усещах как ми се повдига и всичко се движи и върти. След това когато се събуждах съжалявах че съм се събудила плачех и започнах отново да пия с опаковки. Не ставах от леглото. Това продължи седмица. Човекът с който живеех ме виждаше всяка вечер. Виждаше хапчетата и ми казваше не се мъчи в шкафчета има пистолет. Усещах че напълно съм се отказала да живея и че ако продължа така ще умра наистина. От отчаяние само с лежа не и така щях да си отида. Родителите ми и сестра ми ме намериха след като не съм вдигала телефона си и са дошли в къщи. Извикаха линейка откараха ме във в ма. От там ме изписаха срещу подпис на майка ми и ме насочиха към центъра за психично здраве. Отново ме е страх защото усещам как отчаянието взема връх започнах да забравям отново. Имам треперене на ръцете отново усещане за задух изтръпване. Раздразнителност понякога. Понякога абсолютно безразличие. Изморена съм от всичко вече и единствено искам кошмара да свърши. Съвсем осъзнато искам просто да свърши, вече не ме плаши тази алтернатива не ме разплаква не ми е жал за мен си. Осъзнавам че просто нямам друг избор и наистина нямам. Съсипах си живота и родителите и сестра ми страдат от моите грешки и знам че за тях ще е облекчение ако този кошмар приключи. Пишейки това не плача не съм разстроена няма да приключи днес или дори утре. Боря се и удължавам до последно. Боря се и се научих заради близките ми да съм нормална будна бореща се. Но знам и усещам как всичко ще приключи. Това са нещата като усещане и чувство. А причините които доведоха до всичко това- желанието ми за дом и семейство, съжалението към човек който не заслужава. Чувството ми на вина към човек който не заслужава. Близък който направи всичко за да ми вземе дома и да ме манипулира за да постигне целта си. Близък който искаше да ме изкара луда. Близък който наложи манипулации и психически тормоз -"ще търпиш" " нямаш избор" "него го хранеше а на мен дори за цигари не даваш" . Близък който съвсем съзнателно се надяваше да умра сама да си го причинява от отчаяние за да го улесня в желанието му да ми вземе дома. Близък на който повери всичко което имах. Как се преживява това?