Nami

Аз незнам какво ми е,много често изпадам в мрачни настроения.Вяла, апатична, без желание за нищо, не се усмихвам често, не намирам хубавото. Понякога си мисля че живея напразно, безцелно. Избягвам , хора,дори бих казала че немога да възприемам много от тях, дразнят ме с поведение, с думи, дори с физиономии. Гледам да се изолирам, не обичам шумни компании. Понякога в къщи крещтя на детето си, или блъскам разни предмети. Не вярвам или се страхувам да бъда себе си.Напрегнато ми е. Това, което ме провокира да ви пиша е изпитът ми, който ме дели от дипломата. Той се състои в това да изнасям урок пред деца, не се справих, отлагах го дълго време, като си мислех че този път ще се справя, но уви. Дори не успях да вляза в стаята, направо изтръпвам от ужас, от училището, от стаята, от децата, от това да застана пред тях и всички да са втренчени в мен, пък какво остава да ги науча на нещо. Защо не мога да преодолея този страх, на какво се дължи. Искам да съм усмихната, спокойна,да довърша нещата, които съм започнала, да бъда добра майка за детето си, добър партньор на съпруга си, добра дъщеря на родителите си. Но нещата не се пилучават така, и като че ли повече се обаркват.