bliss

Подкрепям с всички крайници! И като стана дума за смях, сега ще ви разкажа колко се забавлявах при последната си среща с Мистър Стрес, а оставям на модераторите да преценят дали историята ми е подходяща за форума. Случи се така, че изкарах доста шантави 4 неработни дни около 22.09. Умишлено употребявам неработни вместо почивни, тъй като в нашето семейство тези две понятия невинаги се припокриват. Та така и този път - през тези 4 дни ми се случи всичко друго, но не и да си почина. Всичко започна с идеята на мъжа ми да отидем "семейно" на село, за да могат хлапетата да се възползват от всички благинки на селския живот: чист въздух, игра на двора, скиторене по улиците и общуване с всякакви пернати и пухести Божи твари. Е, да ама 1/4 от семейството (разбирайте моя син) категорично реши, че никак не одобрява плана ни и не пропускаше случай да демонстрира самоотлъчката си посредством хапане, щипане, драскане, юмручен бой и всякакво категорично забранени от Световната асоциация по бокс методи за борба. Закономерно, сред втората или третата криза, се появи и Стресът и, понеже той обожава драматичността, го направи със зрелищен апломб. Представете си ме с две деца на детската площадка, току-що съм излязла от ръкопашна схватка с едното, а другото реве: "Мамоооо, искам още да си играя с децата!", и насред цялата тая суматоха, мен ми се премрежва пред очите и светът бавно, но сигурно започва да се клатушка. Мили хора, след толкова четене можах да разпозная стреса и да се светна, че това което би ми помогнало в момента е един хубав джогинг. Това, което не можех да направя, обаче, е да зарежа двете врещящи хлапета и да хукна накъдето ми видят очите, щото нали се сещате - съвсем бих затвърдила и без това солидния си имидж на откачалка. Наложи се да се задоволя с коремно дишане докато се успокоя достатъчно, за да метна едното хлапе на люлката и да командировам другото да си отвори сергия за кестени. Постоях малко загледана в нищото и злочеста промълвих: "О, Стрес, само с теб не ми се е налагало да се разправям." И в момента, в който го казах, в главата ми изникна образът на Мистър Стрес: авторитетен и сдържан господин на средна възраст, спретнат в строг, безупречно скроен служебен костюм и синя вратовръзка, излъскани до блясък обувки и, разбира се, куфарче, в което държи всички номера, с които изкарва акъла на хората. Стана ми една идея по-леко. Реших, че щом ми е дошъл "на крака" ще е невъзпитано да не го поканя поне да поседне. Да, обаче къде? Това което ми изплува като образ беше една от квартирите на мъжът ми в сграда от периода преди Втората Световна. Та там имаше една стая, която беше толкова очарователна, че първия път, когато я видях категорично заявих на мъжа си: "Виж какво няма да пипаме нищо! Правим я музей и ще събираме по 5 лв. вход" И наистина, в тази стаичка, всичко беше застинало, така както е било преди 50 год. Имаше масивни дървени секции, пълни с фин кристал и крехък порцелан, солидна дървена ракла, дори телефон с вилка представете си. А най-хубавото от всичко бяха причудливите порцеланови фигурки и каренца на една кука, които бяха артистично разхвърляни тук там. Кой знае защо, но във фантазията ми имаше и стара шевна машина, както и пишеща такава. Снопове светлината се оцеждаха от прозорците и осветяваха танца на прашинките, които кротко се сипеха върху холовата гарнитура с кувертюра на дребни жълти рози. "Идеално - казах си - вече има къде да си посрещна госта!" Любезно се обърнах се към Мистър Стрес: "Заповядайте моля. Седнете! За съжаление идвате в малко неподходящ момент - имам едни деца тука да гледам, така, че няма да мога да ви обърна много внимание, но вие се разполагайте, чувствайте се като у дома си." Мистър Стрес изсумтя презрително, огледа критично най-близкото място за сядане затрупано с детски играчки, избута ги решително на пода и седна на крайчеца на фотьойла. Постави куфарчето върху долепените си един до друг крака, сложи длани върху куфарчето, изправи гръб в поза "глътнал бастун" и огледа обстановка с явно неодобрение. На това място от повествованието аз вече се усмихвах широко. Погледнах нежно Мистър Стрес и му казах: " Знаеш ли, от една страна добре, че си тук. Ако не беше ти, как щях да мога да реагирам достатъчно бързо, за да възпра малкия вагабонтин да се саморазправи със сестра си?" За моя изненада Мистър Стрес се приведе леко и даже благоволи да постави лакти на облегалките на фотьойла. Даже ми се стори, че мускулите на лицето му потрепват, но не можах да разбера дали това е усмивка или спазъм. И с това нашето общуване приключи. Сега, няма да ви лъжа, и след този етюд си бях стресирана в следващите дни, но пък успях да приема нещата една идея по-ведро, което мисля че също е от значение.

Ще цитирам тук д-р Първанов: "Ами като те е страх, как няма да е страшно" Когато престанеш да се плашиш, това, което преживяваш може да ти се види всякак: от неприятно, през неутрално, та чак до, дай Боже, комично. Темата малко заприлича на урок в пети клас, когато ни караха всеки със свои думи да преразкаже урока. Така и тук, всеки повтаря по различен това, което вече е било казано преди него. За да не остана по-назад ще дам и моята интерпретация. Може и да не съм права, но така, както аз ги виждам нещата, стресът е физиологична реакция на тялото спрямо външната среда и тя е универсална т.е. тялото на всеки човек реагира по един и същи начин, когато сме стресирани (друг е въпросът, че някои имат по-висока устойчивост спрямо стреса, в сравнение с други). Ако е само стресът, можеш да го бориш механично - чрез спорт, медитация, осигуряване на достатъчно време за почивка, даже и чрез секс ако щеш. Страхът, от своя страна, е емоционална реакция. Нашата лична емоционална реакция. Докато не разбереш, че ти си отговорна за нея и че тя не е нещо паднало от небето, а е в резултат на твои грешни представи и изкривен начин на мислене, няма как да излезеш от омагьосания кръг, в който сама си се вкарала. Надявам се скоро да пишеш с добри новини!

Здравей, Човеко! Не мога да ти помогна със съвет, но наскоро попаднах на една тема, която се надявам да ти бъде полезна. Макар че случая, който е описан в нея не е съвсем идентични с твоя, аз откривам доста допирни точки: и в двете теми се говори за двама млади мъже, които ги е страх да живеят. За мен историята на автора е красноречив пример за това какво може да постигне тандемът пациент-психотерапевт при наличие на мотивация и постоянство при единия и професионални качества и отдаденост при другия. Надявам се да ти подейства поне толкова вдъхновяващо, колкото на мен. (Във втория линк почва от началото, нещо се омотах и не мога да изтрия първия) Успехи!

Добър вечер! Това за очакванията мисля че е точно така Уж се старая да пресъздавам максимално реалистично какво точно се случва в детската градина, но май не ми се удава. А относно общуването с деца, аз лично не виждам кой знае какви проблеми. Много е общителна, контактна, обикновено тя поема инициативата да се запознава с тях. Заиграва се за продължително време (да не кажа, че едвам си тръгваме от площадката ), поделя си играчките с готовност, но все пак не остава да и се качват на главата - да я командват прекалено агресивно или да и заграбват всички играчки например. Единственото, което я разстройва, когато общува с деца, е ако някой не иска да играе с нея (и наоколо няма други желаещи) или когато, не дай Боже, някой и каже, че е бебе Това изглежда е голям удар върху самочувствието и на малка кака. Все пак отчитам, че на площадката се заиграват 2-3 момиченца общо, а при колектив от 30-на деца поведението и може и да е по-различно. Направихме теста с петната и беше голяма забава Основните цветове, които ползва бяха червено и розово, с няколко щрихи на жълто и зелено. Незнайно как тази червена мацаница беше оприличена на езеро, от което тръгва пътечка, която от своя страна пък води до пиратско съкровище Някъде в ъгъла имало море (Червено ще да е било), до което имало басейн, който преливал в морето понеже било валяло. А, да, и в морето имаше рибка. Като цяло има една приказка с подобни мотиви, която и разказвам преди лягане. Само не разбрах езерото с пътечката откъде дойдоха Та не знам как ще изтълкувате интерпретацията на нашия шедьовър (на мен лично не ми идват никакви идеи), но съм много любопитна и ще очаквам с интерес да ми върнете отговор. Благодаря предварително!

Благодаря за бързия отговор! По същество: Педагозите казаха, че малката е била спокойна, послушна, по-скоро тихичка и свита. Не е яла почти нищо - малко хляб на обяд и едно парче ябълка за следобедна закуска. Похвали ми се за ябълката, каза че две деца са се напишкали и едно детенце казало на друго "куку" Не се е оплаквала, но не ще и да чуе за детска градина. В момента, в който я попитам, започва да хленчи и да се "пазари": "Ама нали съм болна? Нали Диди (така се казва бавачката) утре ще ме вземе?" И въпреки това, все още и е интересно да и разказвам и да играем "наужким". За наш срам има такъв случай и той е съвсем скорошен. И не друг, а мъжът ми я е заплашил. Отишъл да я вземе от баба и, тя е хукнала надолу по стълбите на кооперацията без да го изчака, и той с целия си авторитет и заявил, че като не слуша ще я заведем на детска градина. Щях да му извия врата като разбрах от майка ми, говорихме и повече няма да се повтори. Просто не знам с какъв акъл и го е казал, като сам вижда какво е положението. Ха сега някой да каже, че децата били малки и не разбирали Много добре могат да вържат две и две те, простоние сме тези, които неоправдано ги подценяваме. И аз така смятам - въпросът, който тя най-често ми задаваше преди да я пусна отново на градина беше: "КОЙ ще ме вземе?" Сякаш се боеше, че никой няма да отиде да я прибере Бая зор видях докато успея да и убедя, че няма абсолютно никакъв шанс да остане там, първо защото много ще ни липсва и второ, защото градините затварят също като магазините, дечицата и леличките се прибират вкъщи и вечер там няма никой. Относно оставянето до обяд - мнението ви съвпада с това на педиатърката ни. И тя ни посъветва в началото да я оставяме до обяд, докато свикне и сама прояви желание да ходи, или поне докато се почуства по-сигурна там. Дори изрази готовност да говори с възпитателките, които са привърженички на целодневното оставяне от самото начало. Мисля да се възползвам от предложението и. Ще го направя и при първа възможност ще пиша какво сме "видели" Хубава вечер!

Здравей, schoo! Принципно, нали знаеш, че при всички случаи, човек сам се справя със състоянието си. Специалистът може да те напътства, да те насочи, но не може да научи твоя урок вместо теб и някак телепатично да ти го предаде. Все пак, дали да потърсиш помощник е право на личен избор и аз уважавам твоя. В подкрепа на твърдението на Божидар Цендов, ще ти споделя моята "ахилесова пета", областта, в която аз се чувствам провалена и като че ли подложена на постоянна критика - това са качествата ми като майка. И за разлика от теб, съвсем не е нужно някой да ми казва нещо по темата, за да се почувствам зле - о, не При срещата с определени хора, чието одобрение ми е важно (защото аз самата се чувствам несигурна и търся външни референции, които да валидират компетентността ми), дори и мълчанието им ми се струва изпълнено с неизказани обвинения, а погледите им - пълни с укор. За разлика от теб, аз работя с психолог и по пътя на логиката с нея съвместно стигнахме до заключенията, че а) имам някакви свръхочаквания към себе си и б) реално погледнато не се справям никак зле. Какво да ти кажа, съгласна съм напълно с нея, разбирам го на ниво рационално мислене, и това помага, но все пак не стига, за да се почувствам "достатъчно добра". Затова реших да изпробвам една техника, предложена от Орлин Баев, по друг повод и в тема, която привидно никак не е свързана със случая ми. Във въпросната тема, той съветваше едно момиче, което имаше проблем с това, че обсебва приятеля си да остава по-често сама и "да стои в чувството за самота и безлюбие", което я обзема в тези моменти. Казах си: "Бре, какво е това чудо - да стоиш в чувство? Я да пробвам." Следващия път, когато се наложи да общувам с човек, чието мнение ми е важно, отново се почувствах зле. Но вместо да бягам от това чувство, замазвайки го с твърдения от типа "Аз съм страхотна майка", в които вътрешно не вярвах, се пуснах по естественото течение на мисълта ми: аз съм ужасна, не се старая достатъчно, не съм толкова отдадена, колкото останалите майки и тъй нататък и тъй нататък, докато изцяло "изчерпах" това усещане. Трябва да предупредя, че упражнението, поне за мен, никак не е приятно, особено в началото Аз лично се замайвам, пулсът ми се ускорява, дишането ми се накъсва, като постепенно тези симптоми отшумяват, докато накрая не се успокоиш съвсем. (Добрата новина е, че колкото повече го прилагам, толкова повече тези първоначални реакции отслабват.) И не стига това, но и непосредствено след това привидно не се случва нищо особено, ако не броим факта, че зверски ми се доспива Но пък след няколко часа, когато се върна към този момент, той ми е някак "емоционално равен", споменът не е болезнен, не е неприятен, а напълно неутрален. Даже все по-често успявам, когато се върна към случката, да се надсмея над филмите, в които сама се вкарвам, което отчитам като приятен бонус Надявам се някой от специалистите да вземе отношение спрямо постът ми, защото методът, така както го описвам, се базира в голяма степен на моите свободни съчинения При всички случаи е добре да се разясни как точно се прилага и дали би бил подходящ конкретно за теб и на този етап, ако решиш да го пробваш. Ако не - знай поне, че не си сама Много хора се чувстват несигурни в една или друга сфера от живота си, търсят начини да се справят с тази несигурност, падат, стават и пак продължават - всичко това е част от играта и според мен няма смисъл да го вземаш прекалено на сериозно. Успехи!

Здравейте! Гледам, че Донка е пуснала една тема, в която говори за това, че понякога и е трудно да прави разлика между оплакване, споделяне и търсене на помощ. Е, за да я затрудня допълнително ще кажа, че и аз самата не съм много сигурна кое от трите ще е постът ми Просто ми се струва некоректно, при положение, че някой си е направил труда да ти даде съвет, при това добре обмислен, да не дадеш обратна връзка, за това дали в крайна сметка нещата са сработили или не. Затова нека наречем постът условно "Кратък очерк за това как се развиват нещата при нас". С подзаглавие - "Не се развиват така, както ми се искаше" След двуседмичен интензивен подготвителен курс на малката ученичка, най-накрая ми се стори, че е дошъл подходящият момент да я пуснем на градина. През тези две седмици не знам колко пъти играхме на "детска градина", като тя беше ту учителка, ту майка на куклите. Не знам и колко пъти разказах историята за "Моя ден в детската градина" (по желание на малкия слушател, разбира се.) Тук ще отворя една скоба тези, които решат да пробват това в къщи и ще кажа, че историята е супер подробна - напр. "баба заведе мама в детската градина, мама си свали обувчиците, подреди си ги в шкафчето, обу си пантофките,остави и раничката, якенцето и водичката в шкафчето и влезе при останалите деца..." и все в тоя дух, описвайки и най-дребните детайли от режимните моменти, обучението и игрите на децата. Особено силно впечатление и направиха разказчетата с тържествата, на които децата се преобличат ту като животинки, ту като приказни герои, ту като принцове и принцеси и рецитират и пеят и танцуват, докато родителите се дивят на гения на малките си наследници. Всъщност дребната се ентусиазира толкова много, че с блеснали очи ни попита "Ама вие разрешавате ли ми да ходя на детска градина?" Добре, че бях седнала, че иначе щях да падна Казах си: "Добре, явно нещата отиват в правилната посока, от утре е на градина." И наистина, всичко вървеше чудесно - сутринта преди да отиде поплака малко, по-скоро за профилактика, като я взехме следобед също беше спокойна, разговорлива, с желание да играе. Обаче, когато се стъмни случаят претърпя рязък обрат в стил Д-р Хаус - малката се нажали и за всеобщ ужас съвсем ненадейно повърна (тук ще вмъкна, че и сутринта имаше позиви за повръщане, които аз отдадох на това че току що е станала, а пък се напъва да реве). Първоначално решихме, че е вирус, но не би - на другия ден си останахме вкъщи и нямаше по-жизнено дете от нея. До края на седмицата си беше в къщи, като всяка вечер като се стъмни, панически започва да ми задава въпроса: "Аз сега като се събудя, кой ще ме вземе"? Тази седмица пак е болна и отново си е вкъщи и въобще се получава една такава никаква работа. Говорих с педиатъра и, тя е на мнение, че повръщането категорично е на нервна почва и не трябва да избързваме с опитите да я пускаме на градина. Според нея детето е едва ли не хипер чувствително. Цитирам: "Толкова деца са минали през мен, аз такова чудо не съм виждала." На този етап мисля да я послушам, но ще продължа с разказите и игрите на тема детска градина. Виждам голяма полза от тях, тъй като поне успяхме по този начин да влезем в някакъв "диалог" по темата - често докато играем или докато и разказвам, тя започва да споделя някакви свои преживелици от детската градина, аз също споделям, обяснявам и така. Ще обърна и по-сериозно внимание на книгата за психогимнастиката (прочетох я, пробвали сме няколко упражнения, които определено са и интересни, но предполагам, че се изисква системен подход, за да има наистина ефект). Дай Боже, следващият път, когато пиша в тази тема, наистина да имам добри новини. Междувременно, всякакви въпроси и коментари са добре дошли. Хубава вечер!

Донка, сърдечно ви благодаря за чудесните идеи! Със сигурност ще ги приложа на практика и се надявам скоро наистина да се похваля с добри резултати. Започнах да чета и книгата, която ми препоръчахте, още съм съвсем в началото, но изглежда многообещаваща. Току виж съм открила и нещо, което може да ни е от полза при работата с баткото Още веднъж благодаря и ви пожелавам хубава вечер!

Здравейте! Пиша този пост със съзнанието, че може би трябваше да се обърна за съвет към специалист по-рано, но явно подцених ситуацията. Какво да се прави - по-добре късно, отколкото никога. Имам въпрос свързан с постъпването на дъщеря ми /3г. и 8 мес./ в детска градина. Тази година правим повторен опит да я пуснем на ДГ. Миналата година нещата не се получиха поради няколко причини - от една страна тя явно не беше достигнала възрастта, в която има нужда от социализация /търсеше компанията по-скоро на нас, възрастните, а не на децата/, от друга, педагозите явно не можаха да намерят верния подход към детето /често ми е споделяла, че и викат и я обиждат/, и освен това боледуваше доста често. Стигна се дотам, че един ден избяга от ДГ. Добре, че майка ми живее наблизо и си е била вкъщи по това време, та я е чула и я е прибрала. След този инцидент сменихме групичката и новите педагожки ми вдъхват много по-голямо доверие. Макар че тази седмица е ходила само три дни /откриха и гниди и сега си е вкъщи/ ми споделя, че госпожите са добри. Преди започването на учебната година се стараех да я подготвя, доколкото е възможно - разказвахме приказки за малкото коте, което тръгнало на градина, в прав текст съм и обяснявала, че ще ходи на градина, какъв е режимът там, че ще я оставя, но също така и че ще си я вземем после...Единствената реакция, която получавах беше въпросът: "Ама утре ли?" и съответно след отговорът "Не утре, след еди-колко-си дни" тя се успокояваше и разговорът приключваше. Е да ама един ден това утре дойде Очаквала съм рев, тръшкане, скандали от нейна страна, но не очаквах тихия стоицизъм, с който това дете понася всичко, не очаквах и да се промени изцяло. Освен, че спря да се храни, включително и вкъщи и започна да спи лошо вечер (буди се и ни търси), тя се затвори ужасно много в себе си. Не остана и помен от веселото и живо дете, което всъщност е. Когато се прибере вкъщи или сме на площадката, вместо да играе с останалите деца или да ме преследва, нарамила куклите под мишница, тя се сгушва в мен или в баща си и е почти невъзможно да проведеш разговор с нея, което е адски нетипично - по принцип тя е много емоционална и експанзивна и не можеш да я накараш да млъкне. Учителките и също споделят, че и там е много тиха. Оплакват се, че не е напълно самостоятелна - казват, че не се преоблича сама (нещо, което тя умее да прави), че също така не се храни (малко е злояда, но иначе си яде и с лъжичка и с виличка нещата, които и харесват). Говорих с психоложката на сина ми (той е аутист) и тя каза, че най-вероятно преживява повторно стресът, който е изпитала миналата година и че свързва самото място с неприятни изживявания. Посъветва ни да не я пришпорваме да споделя, както и да се постараем да не усеща, че и ние сме притеснени, защото и това би я разтревожило допълнително. Да я хвалим много, да и осигурим приятни преживявания, докато сме заедно и спокойна среда вкъщи и да изчакаме да мине поне седмица, преди да си вадим заключения. Но има нещо, което не съм и споделяла и за което, обаче, съм говорила тук из форумите. След раждането и имах известни психични проблеми. Макар да съм я виждала и да съм прекарвала време с нея почти всеки ден (с изключение на 2 периода на хоспитализация извън града, от който съм - месец общо), в първите и 10 месеца, аз присъствах в живота и по-скоро като леля. Майчинската фигура беше по-скоро баба и (моята майка), която се грижеше за нея. Когато беше на 10 месеца си я взехме обратно и аз поех почти изцяло грижите за нея, докато навърши година и половина. Тогава наехме сегашната ни бавачка, която беше зачислена към нея до този момент (аз се върнах на работа малко преди тя да навърши 2 год.). Все съм си мислела, че при положение, че хората, които са около нея я обичат и обгрижват, тя би трябвало да се чувства добре, а и тя не е давала някакви индикации, че тези промени я смущават - напротив тя расте много контактна и приказлива. Единственото, което на мен ми е правило впечатление като родител е, че като че ли повече от другите деца се страхува и плаче в някои ситуации - посещение при лекар, ходене на плаж, баня. Може би греша, може би макар и да не е била достатъчно голяма, за да разбира какво се случва, тя все пак чувства и е много вероятно всички тези промени да са и се отразили негативно и по някакъв начин да са я направили несигурна. Но миналото си е минало, не мога да го променя. Въпросът е как да постъпя оттук нататък, за да не я травмирам допълнително. И в тази връзка ми се събраха доста въпроси: Да се доверя ли на съвета на психоложката на сина ми и да изчакам тя сама да се отвори към нас? Няма ли някакъв начин да я накарам да споделя и да изразява емоциите си? Как да и обясня защо се налага тази промяна? Не мога да и кажа, че мама трябва тепърва да ходи на работа, защото така или иначе мама досега все е ходила на работа. Обяснението "за да си намериш нови приятелчета и да научиш интересни неща", някак ми се струва, че издиша, а реалното обяснение - че искам бавачката да се заеме с баткото и да освободя майка ми от ангажиментите покрай него - мисля, че няма как да разбере. Как да избегна друг неприятен за мен момент? Аз съм тази, която я оставя там сутрин, а понеже работя, майка ми е тази, която я взема. Съответно на нея това и прави впечатление, пита за мен. В сряда определено ми беше сърдита - "искам с баба на люлките, искам с баба на батута", в крайна сметка успях да я умилостивя, но не искам да си мисли, че по този начин аз я наказвам за нещо. Мислим тук с мъжа ми някакви схеми - да се редуваме да я водим, той да я взема вместо майка ми, а ако се налага, ще помоля шефа да ме пуска по-рано от работа поне през първата седмица. На прав път ли сме? Как е по-правилно да постъпя - първоначално да я оставям в градината до обяд, докато свикне с обстановката и чак след това да я оставям целодневно (сега сме на втория вариант по настояване на учителките)? И накрая - до каква степен да упорствам в желанието си детето ми да посещава детска градина? Мислите ли, че детската градина (говоря за държавната такава, във формата, в който съществува) има незаменим принос за развитието на социалните и преакадемични умения на едно дете, както и за уменията му за самообслужване и за самостоятелността му? Нямах намерение да бъда толкова обстоятелствена, но всичко, което споделих ми се струва важно. Много ще съм ви благодарна, ако можете да ми дадете отговор на въпросите, които ме вълнуват. Всякакви въпроси от ваша страна, коментари и споделен опит също са повече от добре дошли. П.С. Извинявам се ако темата е вече коментирана, аз не можах да открия подобна. Хубава вечер!

Орлин, изчервявате ме за втори път тези дни и смятам да ви го върна Редно е аз да благодаря. Може да не се включвам често, но наистина чета редовно форума и всеки път откривам в него нещо, което ми помага да си изясня някои неща за себе си, както и нещо, което да ме провокира да си задам нови въпроси. Нещо повече - това пространство ми даде възможност да върна в живота си творчеството под някаква форма (нещо, което отдавна усещах, че ми липсва), както и да споделя опита си (нещо, от което също имах нужда). Така, че благодаря на вас за красивите и поетични описания на човешката душевност, на д-р Първанов, за това, че всякога успява да обясни с думи прости кой е верният път, на Георги Бладжиев за чувстото за хумор, както и на Диляна Колева за това, че винаги е толкова стегната и точна в отговорите си. Бъдете здрави!

Ох, сърце юнашко не трае вече... Чета форума редовно и имам чувството, че страхът от полудяване е лайт-мотив във всяка трета тема (поне). И макар да смятам, че в този случай е кауза пердута, ще кажа две-три думи адресирани към всички четящи, като човек, който хем е преживял най-големия страх на пишещите т.е. психоза, хем има някакъв съвсем скромен опит с тревожността. Та, едно да знаете от мен: първото условие да си луд е да си на 100% убеден, че си нормален. Имате ли и най-малкото съмнение, че може би сте луди, спете спокойно - значи със сигурност не сте. Разберете, че за лудост говорим не тогава, когато ти твърдиш, че си луд, а целият свят те убеждава, че не си, а тогава, когато целият свят ти казва, че си луд, а ти твърдиш, че си нормален. За мен това е голям парадокс - опитваш се да извадиш от сто кладенеца вода, за да се самоубедиш, че си луда, а всъщност моментът, в който психотичния човек се убеди, че е луд, бележи началото на неговото оздравяване, а не на започването на пристъпа. Основната причина преживяванията ти да те се струват толкова плащещи, е че ти ги квалифицираш като нещо, което е в разрез с действителността, а за психотичния човек неговите преживявания и убеждения СА реалността. Толкова от мен по въпроса с лудостта. Сега да обърнем внимание на нашата обща познайница тревожността (не дай Боже да ми се обиди, че я пренабрегвам и да реши пак да ме посети! Пу,пу!). Е, та тя за два месеца ми разказа играта Първо, за нея няма лекарства открити (повярвайте ми пробвала съм почти всичко, което се предлага на пазара - н я м а!). Второ, при нея го няма безметежното излежаване в леглото, нищейки световните конспирации, няма ги лежерните разходки в парка, няма го лудешкия смях за щяло и не щяло...Има само нечовешко напрежение, което не ти оставя друг избор освен да трамбоваш като изоглавен из дома си, само и само, за да облекчиш за малко страданията на тотално некооперативното си тяло. Накрая бях толкова изтощена от цялата тая работа, че се върнах в лудницата (да, същата, в която ти трепериш да не влезеш), за да си почина още известно време и нещате пооправиха. И това ако не е ирония В допълнение към двете състояния, които описах, имах и депресия, която се застъпи с тревожността и продължи след нея, както и друг бонус - натрапливи суицидни мисли. Та, ако ми се наложи да избирам, кое от тези четиритяхто да изживея отново, гласувам с две ръце за психозата. Съвсем сериозно! И представете си изненадата ми, когато открих този форум и започнах да чета темите на хора, които живееха месеци, години или дори по-голямата част от съзнателния си живот, изправяйки се лице в лице с тревожността и натрапливосите ежедневно и дори ежечасно, хора, които в моите очи бяха герои....представете си изумлението ми, когато открих, че тези същите хора се страхуват от една най-обикновена психоза...или пък от това да не влязат в лудница..Пфу! И като дойдохме на въпроса за лудниците да ви питам - извинявайте, ама какво точно си представяте, че се случва в психиатриите? Като човек, който има четири престоя общо в две различни болнични заведения, мога да ви уверя, че няма да срещнете нито яки санитари разнасящи дебели спринцовки със съмнителни субстанции, нито буйнстващи пациенти в усмирителни ризи. Това, което ще видите са хора, също толкова объркани, отчаяни и уплашени като вас...и ако имате късмет и сте отворени към тях ще станете част от един малък, чудат и много сплотен колектив, от който може да научите, хм, интересни неща С това се изчерпват моите разсъжедния по темата. А сега искам да се обърна конкретно към авторката на темата - Pramatarova, въпреки че не започнах този пост особено любезно, искам да знаеш, че те разбирам. Била съм на твое място и знам колко е трудно. Всъщност в периода на тревожността бях още по-голямо мрънкало и от теб Но хората тук, както специалистите, така и тези, които са минали през състоянието са ти дали прекрасни съвети. Те обаче няма как да извървят твоя път вместо теб. Сведи ровенето в интернет само до тази тема и няма да сгрешиш. И ДЕЙСТВАЙ! Успех!

Здравей! Нека не звучи нескромно, но аз съм нещо като експерт по вината (самопровъзгласил се, но все пак - експерт). Отне ми цифром и словом година и половина, за да прозра какво точно представлява тя и да се отърва от нея (надявам се) веднъж завинаги. Моят "грях" се състоеше в това, че развих психоза, която прерастна в клинична депресия в един много деликатен момент - дъщеря ми току-що се беше родила, а синът ми, тогава на 3 години, беше диагностициран с аутизъм едва 9 месеца преди това. За период от около 9 месеца не бях в състояние да се грижа дори за себе си, пък камо ли за малки деца. Ясно е, че тази ситуация би се отразила негативно дори и на две нормални деца, но в нашия случай имаше "утежняващи вината обстоятелстватва" свързани с естеството на състоянието на моя син. Ще се опитам да обясня накратко: счита се, че най-благоприятния и ползотворен период за работа с деца от аутистичния спектър е ранната детска възраст т.е. до 6 год. Това е така тъй като в този момент мозъкът е най-пластичен - от една страна синаптичните връзки се изграждат много по-бързо и лесно, а от друга - те са много повече на брой. Добрите световни практики сочеха, че за да се възползваме максимално от този критичен период, е нужно да осигурим на детето минимум 35 часа седмично терапевтична работа. Образователните центрове, където това може да се случи са критично малко в национален мащаб, а в нашия град въобще нямаше такива. Разчитахме единствено на уроците при логопед и психолог - 5 часа седмично общо. А останалите 30? Кой да се заеме с тях при майка, която ту влиза, ту излиза от психиатрията, баща, който работи и баба, която се грижи за новороденото? Ето как ние "изтървахме момента" по моя вина. Ще ти спестя подробното описание на начина, по който се чувствах, тъй като по постовете ти съдя, че си пределно наясно. Нека прескочим направо на happy-end-a, в който аз най-после идвам на себе си. Такааа...Представи си следната картинка: семинар, на който се представя един от най-ефективните методи за работа с деца с аутизъм - чуждестранни лектори със сериозен практически опит в обучението на аутисти, представят синтезирано и на достъпен език тонове теоретична информация, подплатена с примери от практиката и демонстрации, и всичко това гарнирано с упражнения, на които обясняват кое как точно се прави, така че и бавноразвиващ да разбере. И някъде по средата на залата стои една жена с празен поглед, наблюдава екрана, на който в този момент прожектират клипче на майка, която работи с детето си по метода, а в главата и се върти вече безкрайно изтърканата плоча: "Ето на - тази майка е истинска майка, не като мен. Как може да съм толкова слаба, малодушна и безхарактерна? Как можах да причиня такова нещо на детето ми и да унищожа шансовете му за що-годе нормален живот?". И в този момент се случи най-неочакваното: записът, който си мислех, че никога няма да свърши, внезапно спря и отстъпи място на един много ядосан и възмутен глас, който изломоти горе-долу следното : "Какви ги вършиш, шматко такава? Точно тук и сега имаш шанса да научиш нещо от голяма полза за детето ти, а какво правиш ти вместо това? Пропиляваш момента тънейки в самосъжаление и оплаквайки едно минало, което и да се убиеш няма как да върнеш и да пренапишеш. И в чии интерес е целият този абсурд, ако смея да попитам? Защото е пределно ясно, че не е в този на детето ти." Отговорът изобщо не ми се понрави, но го приех, защото нямаше друг начин да продължа напред. Защото отговорът на този въпрос е - в мой. Проумях, че вината не е нищо повече от една хитроумна диверсия на ума - той е толкова зает и омаломощен от усилието да върти въпросната плоча до безкрай, че не му остава никакво време и сили, за да се опита да реши далеч по-сериозните и належащи проблеми в настоящето. Колко удобно, нали? И това не е всичко: във вината има един тънък момент на мъченичество, който и ти самият си доловил - ти страдаш, за да изкупиш вината си. А щом страдаш, значи в теб все пак има нещо добро и праведно, нали така? В края на краищата лошите хора не изпитват вина. Така хем се укриваш от истинските си проблеми, бягайки във вината, хем това не те прави слабохарактерен пъзльо, а добър човек. Направо гениално! Та, да се върнем на темата...В дните следващи гореописания епизод се случиха две неща - помирих се с мисълта, че не съм осигурила оптималната среда за развитие на сина ми и си обещах да направя всичко, което е по силите ми, това да не се продължава в бъдеще. С две думи, вместо да преглъщам вината, аз избрах да поема отговорност. А разликата между двете е от земята до небето. Докато изпитването на вина представлява пасивно самобичуване, което по никакъв начин не променя проблемната ситуация, поемането на отговорност изисква предприемането на действия, с които да поправиш, ако и доколкото е възможно, свои минали грешки (а ако това е напълно невъзможно, то поне да се постараеш да не ги допускаш отново). Ще спра дотук и ще те оставя да си направиш изводите сам. Ще следя темата и ако преценя, че мога да ти бъда полезна с нещо друго, ще се включа (ако разбира се ти искаш). Успех!

Здравей! За съжаление аз не мога да ти помогна, но можеш да пробваш да преместиш темата в раздел Психотерапия онлайн, там пишат доста хора с подобни проблеми. В разделите "Не знам какво ми е" и "Тревожни разстройства" също има доста информация, която може би ще ти е полезна. Успех!

Съгласна съм с всичко казано дотук. Но ми изниква един въпрос, който е малко встрани от темата, но ще се радвам да чуя и вашето мнение: мислите ли, че вярата е задължително условие, за да получим помощ по време на страданието? То е ясно, че вярата дава вътрешни сили на притежателя си, което само по себе си е помощ, и то каква! Но моят личен опит сочи, че дори и да сме изгубили всякаква вяра или пък, както беше при мен, никога да не сме я имали, животът ни се подрежда така, че срещаме "точните хора, на точното място". В моят случай - страдах от следродилна депресия с натрапливи суицидни мисли. Тъкмо в този момент от живота си съвсем случайно (?) срещнах едно момиче, което беше преодоляло същото и една нейна приятелка, чиито близък се беше самоубил. Не мога да ви опиша колко присърце взеха моя случай тези две момичета, за които бях просто една непозната. Абсолютно винаги когато съм имала нужда от помощ и подкрепа са били насреща и вечно ще съм им благодарна за всичко, което направиха за мен. Или пък получаваме някакъв друг "знак" по пътят, който ни дава увереност, че всичко в крайна сметка ще бъде наред. Ето тук разказвам за един сън, който сънувах преди да започне всичко, ако ви е интересно. Та, вие какво мислите по въпроса - забравя ли те Господ, ако нямаш вяра в него? Предварително се извинявам ако темата е вече коментирана.

Здравей Донка! Стана ми интересна формулировката на цитата и мисля, че тук има една уловка - а именно "като минете", а не минавайки например Идва ми наум една аналогия, която, тъй като и ти си майка, предполагам ще ти се стори близка. Раждането е един от моментите на най-наситена физическа болка в живота на една жена. Но тази болка е примесена със сладост и трепетно очакване на новия живот. И в момента, в който малкото същество, с което допреди часове сте били едно цяло, стисне пръста ти все едно че никога няма да го пусне...разбираш, че всяка секунда мъки си е струвала и че би минала през десеторно повече, ако се налага. Усещаш, че си съучастник в едно Чудо, сравнимо с много малко неща на тоя свят. И няма как да не благоговееш пред майката Природа, която е вложила толкова сила и мъдрост в нашите тела. Та подобно е положението и с душевното страдание според мен. С тази разлика, че при него няма как да сме сигурни какво ще ни донесе като краен резултат. Едва, когато излезем от него можем да видим "новото", което е внесло в живота ни като опит и житейска мъдрост. Защото, за да излезеш от една ситуация, която те прави нещастен, трябва неминуемо да израснеш или решавайки проблема или научавайки урока за приемането. И според мен именно за това благодари човек в крайна сметка - за научените уроци. И един от тях е, че без болка няма нов живот Надявам се да споделиш и твоите разсъждения по темата! Всичко добро!

Здравей! Аз съм един от тези хора, на които без всякаква видима логика им се е случило нещо, което мнозина биха определили като "ужасно" - синът ми е аутист. Ако можеш да ми обясниш защо 24-годишна, здрава жена, която не е пушела/пиела и се е хранела здравословно по време на една спокойна и безпроблемна бременност, ражда дете с генетични увреждания /без да има фамилна обремененост/ - моля заповядай Не само ще ти бъда лично признателна, но има реален шанс да грабнеш и Нобелова награда. (Въпреки, че в научната общност съществува консенсус относно това, че заболяването е генетично, никой не е успял да изолира точните гени, които са "виновни" за него, така че това ще е революционен пробив.) Доктор Първанов е прав - понякога единствения честен отговор на въпроса "Защо точно на мен?" е отново въпрос: "А защо не?" А единствения начин да се съхраним, поне според моя опит, е да приемем, че не можем да контролираме какво ще ни поднесе животът. Нашата реакция спрямо случващото се, обаче, е изцяло в наши ръце.

За вината съм абсолютно съгласна. Както вече казах, това е болест, а никой не избира съзнателно да се разболее, така че тя няма място в случая. Дали е можело да направиш нещо, за да не се стигне дотук? Дали ако беше взела различни решения по житейския си път можеше да си различен, по-силен човек, неуязвим за депресията? Никой не може да каже. А дори отговорът да е положителен - миналото си е минало и не можем да го променим, дори и да поемем цялата вина на света. Вината не прави нищо друго освен да изсмуква жизнените ни сили, които са ни много по-нужни, за да се справяме с предизвикателствата, които имаме в настоящето. Да, да, да! Това беше един от най-ценните уроци, които научих. В един момент си казах: "Слушай, какво е по-важно за теб - да бъдеш перфектна или да бъдеш щастлива?" Защото двете неща съвсем не са равнозначни. Да, не живея в образцов дом (майка ми изпада в паника, като ми дойде на гости), децата ми вечерят пържени картофи, вместо домашно-приготвени манджи по-често отколкото ми се иска да призная, но познай какво - аз съм щастлива. И те и мъжът ми също. Защото щастлива майка = щастливо семейство. Разбрах, че моделът, който съм имала в моето семейство - майка, която е перфектна домакиня и готвачка - не е работещ при нас. Защото ние не сме родителите си. И под това се подписвам с две ръце! Докато бях в депресия имах късмета да се запозная с една жена, която беше преминала през същото. Едно от първите неща, които тя ми каза беше: "Въобще не се притеснявай, ще видиш колко по-силна ще станеш след това." Моята първоначална реакция естествено беше да реша, че тя въобще не е трябвало да спира да си пие хапчетата. Та как можеше този ад, през който преминавах да е за добро? Трябваше да мине доста време преди да разбера колко е била права всъщност. Поздрави!

Здравей, Ами моите мисли бяха много подобни на твоите всъщност И аз като теб се чувствах: Но разбрах, че не съм. Нито пък ти си. Ти просто си болна, а всичко гореизброено са симптоми на болестта ти. А добрата новина е, че тя е напълно лечима. Въпреки това, знам колко е мъчително тези мисли да се въртят нон-стоп в главата ти. Ще споделя какво ме посъветва моята психоложка, за да мога да се "отместя" от тези мисли, с уговорката, че това не е конфекция и това, че при мен е подействало, не е гаранция, че ще свърши работа и на теб. 1. Прави нещо, което обичаш. Моето нещо беше четенето - четях във всяка една свободна минута. Но твоето може да е нещо съвсем друго. Какво си обичала да правиш като дете? Да рисуваш, да пееш, да оцветяваш, да пишеш? Дали би ти било приятно да плетеш, да шиеш, да бродираш гоблени, дори да правиш оригами или икебана пак е вариант, стига дейността да изисква цялото ти внимание. 2. Остани в настоящия момент - това беше едно от най-важните неща, които усвоих по време на депресията и което ми е полезно и до днес. Вложи цялата си мисъл в това, което се случва в момента. Примерът, който моята психоложка ми даде е с това как си правиш чай и мислиш само за това. Това, което аз направих е вместо да мисля, да се концентрирам върху усещанията си. Какъв чай да си направя - с какъв аромат - на лайка или мента (можеш да помиришеш пакетчетата, за да усетиш колко са дъхави билките). С какъв вкус - сладък или стипчив? Когато вземах топлата чаша в ръцете си се концентрирах върху това колко приятно се разнася топлината по ръцете ми, а след това и по цялото ми тяло. За мен това беше трудно за усвояване, иска упоритост и много повторения докато се автоматизира, но после се отблагодарява стократно. Мила, има време да решиш какво да правиш с живота си и да станеш, човека който винаги си искала да бъдеш. За момента е нужно да се успокоиш и лека полека да започнеш да излизаш от дупката. Продължавай да търсиш правилния човек, който може да ти помогне това да се случи.

Здравей! Преминала съм през същото, така че имаш моето разбиране и подкрепа, макар и виртуални. Доктор Първанов ти е писал какъв е пътят, от теб остава да започнеш да го следваш. Не се отчайвай ако не попаднеш на правилния терапевт от първия път. При мен се случи така, че около два месеца посещавах един психотерапевт, преди да призная пред себе си, че просто няма "химия". Смених го и с психоложката, която започнах да работя нещата потръгнаха. Помни, че светлина в края на тунела има. 2 години след излизането ми от депресията аз се грижа за двете си деца, мъжа си, ходя на работа - не само че водя пълноценен живот, но дори се чувствам по-щастлива и балансирана отколкото преди да изпадна в нея. Ако ще ти помогне, ще споделя как са се развили нещата при мен. Успех и всичко добро!

"Лектор стои пред група алкохолици, решен веднъж завинаги да им покаже, че няма нищо по-вредно от ал­кохола. Върху катедрата е поставил две еднакви стъкле­ници, пълни с прозрачна течност. Казва, че в едната има чиста вода, а в другата — неразреден алкохол. Пуска малък червей в първата стъкленица и всички наблюда­ват как червеят плува във водата, насочва се към стена­та на съда и изпълзява навън. После лекторът поставя същия червей в съда, пълен със спирт. Червеят се разла­га пред очите на всички присъствуващи. „Така — казва лекторът. — Каква е поуката?" От задните редици един глас отчетливо отговаря: „Ясно! Който пие спирт, нико­га няма да хване глисти." Съгласна съм с автора, който цитирам, че не само неговата книга, а и по принцип книгите за самопомощ, духовно израстване и т.н. " са пълни с такива „червеи", т. е. ние чуваме и разбираме точно това, което желаем да чуем, като се ръководим от своите ценности, убеж­дения, предразсъдъци и личен опит." Съветите, които ще получиш чрез този форум са няколко идеи по-адекватни, тъй като вземат предвид твоята лична история, но (и това е голямо но) е много трудно отсрещната страна да те "усети" в това пространство (известно е, че при общуването на живо около 80% от информацията се предава през езика на тялото). Сама виждаш колко е тромава комуникацията - и двете пишем предълги постове, само за да уточним кой какво е имал предвид В този смисъл, смятам че доктор Първанов, ти е дал най-добрия възможен съвет - обърни се към специалист, който ще може да види нещата отстрани (нещо, което ние рядко успяваме да направим сами) и да ти даде техники и съвети, съобразени с твоите разбирания и характер. Доколкото виждам, регистрацията ти в този форум е от 2010 (може и да греша, но да предположим, че оттогава се занимаваш с духовни търсения). Ако за пет години не си успяла да се справиш сама, не мислиш ли, че вече е време да опиташ нещо различно? И още нещо - моите уважения към Толе, книгата е чудесна, но за мен лично е наивно да се мисли, че мисловни модели и начини на реагиране, градени с години ще се разпаднат от само себе си, с едно "пляскане на крилете". Самият той е страдал доста дълго време от суицидна депресия преди да стигне до "просветление". А от личен опит знам, че там мотивацията да се промениш е съвсем различна поради най-малко две причини. От една страна се сблъскваш челно с това колко чудовищно неефективни са досегашните ти модели на мислене и поведение (щом си се докарал до това състояние, няма какви други да са). И от друга, защото, колкото и драматично да звучи, "залогът" е собствения ти живот. Така че, независимо дали ще продължиш сама или ще потърсиш професионална помощ, въоръжи се с търпение, постоянство и упоритост - и в двата случая ще са ти необходими. Това е и по повод долното, няма как нещата да се получат от едно-две повторения: По повод обидата и пренебрежението - ако имаше стабилна самооценка, нямаше да ги изпитваш. ПС. Книгата, от която е цитатът, с който започнах е "Вашите слаби места" от Уейн Дайър - може би ще ти е полезна. Има я в тази тема Успех!

Ех, nancym, върна ме назад във времето, когато аз самата започнах работа с психолог В продължение на два месеца, всяка наша среща стартираше с въпроса ми "Кога ще ми мине?". Господ да поживи тази жена, имаше търпение на светица - на дежурния въпрос винаги отвръщаше с дежурен отговор - "При правилно лечение - след 6 до 8 месеца." Та и ти сега - макар, че дори само в тази тема има достатъчно материал за съставянето на мини-наръчник (много полезен, впрочем) как да се справиш със ситуацията, ти задаваш един и същ въпрос пред една и съща аудитория, надявайки се на...какво всъщност? Че някой междувременно е стигнал до различен отговор? Не бой се, такова революционно откритие би получило съответстващо отразяване и би стигнало до теб под някаква форма. Няма как да се случат нещата, ако продължиш да поставяш каруцата пред коня - искаш проблема да изчезне, за да спре да ти пречи, а логиката е точно обратната - трябва проблема да спре да ти пречи, за да изчезне. Вместо да ти дам съвет, ще ти напомня един много добър такъв, който сама си си дала: Пускам се по течението и ставам смела! Ами, пусни се най-сетне, де Приеми най-плашещата версия на бъдещето - че цял живот ще ти се наложи да живееш с този проблем. И намери увереността в себе си, че дори и той да е налице, ще имаш вътрешната сила да живееш с него, и при това да живееш добре. Защото в това приемане се ражда/осъзнава истинската смелост. В противен случай, рискуваш да останеш там където си - в епицентъра на една буря в чаша вода, без да съзнаваш, че единствения източник на вълненията са собствените ти френетични движения. Успех!

Здравей, Не съм специалист, но си позволявам да пиша, защото и аз наскоро прочетох същата книга и ми се видя много смислена. Всъщност, това е единственото "духовно" четиво, на което съм попадала, което сякаш говори на "моя" език. Нищо не казваш за това как ти се е видяла книгата като цяло? И по-конкретно какво мислиш за предложената от автора стратегия за справяне с болковото тяло - а именно да спреш да се отъждествяваш с него (глава 6: Освобождението)? От поста ти оставам с впечатлението, че ти искаш да продължиш да се идентифицираш с него - поне аз не бих искала да се разделя с нещо, което е толкова "красиво и емоционално наситено"? (Между другото определението на Толе доста се различава - той го нарича "психически паразит"). За финал един цитат от самата книга: "Някои хора имат плътно болково тяло, което никога не заспива напълно. Възможно е да се усмихват и да водят любезни разговори, но не е нужно да си психотерапевт, за да усетиш нажежената топка от нещастни емоции, която се таи в тях, точно под повърхността, изчакваща следващото събитие, за да реагира, следващия човек, когото да обвини или с когото да се конфронтира, следващото нещо, за което да страда. Техните болкови тела никога не могат да получат достатъчно, винаги са гладни. И умножават потребността на егото от врагове. Чрез тяхното реагиране незначителни неща се разрастват непропорционално, като с реакциите си те се стремят да привлекат и други хора да участват в драмата им....Поради пълна липса на осъзнатост те не могат да направят разлика между дадено събитие и своята реакция на това събитие. За тях нещастието и дори самата болка се съдържат в събитието или ситуацията." Примерът, който ти си дала е много показателен според мен за горното: Ситуация: Колежката не отвръща на поздрава ти Твоята интерпретация: никой не ме харесва / приема Действителност (вариант 1, който според мен е по-вероятен): колежката ти се е скарала с мъжа си/детето си, закъсняла е за работа заради кошмарния трафик и т.н. и т.н. и затова просто и е криво Действителност (вариант 2): колежката ти наистина не те харесва. Но ако ти си вътрешно убедена, че си стойностен човек, тогава какво ти пука? Тук също има подобен пример: Как действа когнитивно-поведенческата терапия? http://www.psyhoterapevt.info/kognitivno-povedencheska-psihoterapiq.php И още за формулировките, не че знам как точно действат, но ти си повтаряш положителни послания колко време дневно: половин-един час. А през останалото време- ежеминутно - действа негативната ти нагласа - никой не ме харесва/уважава/приема, всички са ми врагове. По пътя на логиката - кое мислиш, че предопределя мирогледа ти, а оттам и света ти - първото или второто? Всичко добро!

Здравейте! Това, което ще разкажа не е точно по темата, но отдавна ме човърка и имам усещането, че си струва да бъде споделено. Става дума за един много ярък и жив сън, който имах няколко седмици преди да получа психотичния си пристъп. Опитът да облека преживяването в думи ми се струва толкова обречен, колкото и опитът да изсвиря "Малка нощна музика" на хармоника например, но все пак - ще опитам. Стоях на ръба на невъзможно висока скала, стърчаща десетки хиляди метри над невъзможно необятно море - хоризонтът се простираше десетки хиляди метри отвъд онова, което нормално възприема човешкото око. А над това, тихо и гладко като езеро море, подобно на доволно преял пухкав котарак, се протягаше небето, обагрено във всевъзможни млечни нюанси на прасковено, розово, златно и светлосиньо. И насред цялата тази сюрреалистична красота, бях аз - по-омиротворена, щастлива и жива, отколкото някога съм била. А един въпрос с невинно детско любопитство подръпваше ъгълчетата на съзнанието ми - "Да скоча или да не скоча?". В същия миг, от недрата на това съзнание дойде непоколебимата увереност, че и да скоча и да не скоча, всичко ще бъде наред. Е, скочих. Не помня падането, помня само морето - топло, ласкаво и тихо, носещо онова усещане на сигурност и защитеност, което може би изпитва плодът в майчината утроба. А после? После явно стигнах дъното - заредиха се картини на задимени коридори, сумрачни стаи с продънени легла и прозорци с решетки...Чак тогава се събудих. Интересното е, че въпреки неприятния финал, в мен остана единствено светлото усещане за омиротворение и защитеност. А може би още по-интересното е, че в следващите месеци често се улавях, че си повтарям подобно на мантра: "И да скоча и да не скоча, всичко ще бъде наред". Не знам дали има Бог. Но съм сигурна, че има една безкрайно силна и мъдра част от нас, която може и да не познаваме, но на която трябва да се доверим. Защото понякога единственото правилно нещо, което можем да сторим е да скочим. И да вярваме, че всичко, което ни се случва, ще завърши добре. Все някак. Винаги.

Ами, освен да разкажа аз как си реших с проблема с паметта, пък белким помогне... Преди около 3 години, след раждането на дъщеря ми и вследствие на натрупан стрес по време на бременността, получих психотичен пристъп, последван от депресия съчетана с тревожност и натрапливи мисли. Оттогава приемам лекарства, Както и да е - след година и половина - две, вече бях укрепнала и се върнах на работа след 5-годишно отсъствие (2 майчинства едно след друго). И тогава разбрах колко се е влошила паметта ми - не можех да възпроизведа оферта, която бях дала буквално преди пет минути, не можех да си спомня какво сме коментирали с колегите преди половин час...Най-фрапантният случай беше, че забравих да си запиша детето на детска градина. Абе - пълна трагедия! Не мога да кажа, че ми е било фикс-идея, но отделях доста време и нерви да се тревожа за този проблем и да си блъскам главата откъде идва: дали е от стреса, свързан с връщането на работа, дали е следствие на преживяното или е от лекарствата. И така в един момент дойде време да се срещна с лекаря, който ми назначи лечението за гореспоменатите "болежки" и да коментираме дали вече е подходящо да се изведат медикаментите, Държа да подчертая, че той е от друг град и след изписването ми от клиниката, в която работи ме беше виждал точно три пъти за 3 години. По принцип работя с психолог, който е и психиатър в родния си град. Та сядам аз при този мастит психиатър и веднага започвам с проблема с паметта - колко е страшен, неприятен, колко глупава и непълноценна ме кара да се чувствам и как сигурно е страничен ефект от хапчетата. При което той направо ме "съсича" с репликата: "Ами, от хапчетата! Това твоето е от състоянието ти - развила си т.нар, "негативна симптоматика". Това няма как да се поправи, така ще си си доживот." И други, все хубави работи ми наговори, вследствие на което излязах трепереща от кабинета му. Два дена не бях на себе си и на третият си казах: "Добре де, в крайна сметка, толкова ли е фатално, че вече не помня както преди? Ако не мога да разчитам на паметта си ще се опитам да съм по-организирана, ще наблегна върху комуникационните умения в работата си - все ще намеря как да компенсирам". Беше неделя. А в понеделник открих, че съм чудодейно изцелена Отивам на работа - в кондиция, адекватна, работата ми спори...Е, забравям понякога по нещичко (както и всички останали в офиса). Това, което предполагам се случи, е че цялата психична енергия, която бях вложила в "циклене" върху проблема, в момента който се успокоих и приех нещата, такива каквито са, се освободи и се насочи там където беше нужна и полезна - в запомняне и повишаване на концентрацията. Дано историята ти е била полезна! Успех!

Какво да ти кажа - радвам се, че съм те вдъхновила и ти пожелавам от сърце подобно развитие! Само да направя едно важно уточнение относно моята история, което и ти може би си доловил - нито мъжът ми се е смятал за чушка, нито аз някога съм се определяла като леща. И двамата сме били убедени, че сме пиле с ориз Прегледах ти отново постовете - ами не може да не му направи на човек впечатление какво лошо отношение имаш към себе си. Само погледни как се самоопределяш - смотан, грозноват, пълничък, не особено съобразителен. Тук няма ни един положителен епитет. Не спира да ме удивлява следният феномен: ако аз те нарека "смотан дебеланко" ти със сигурност ще ми се обидиш, има вероятност да спреш да общуваш с мен, а ако ти е по-къс фитила не е изключено и бой да ям. Но ако ти го твърдиш за себе си тогава е ОК ?!? Питам се защо самите ние най-често сме най-безпощадните си критици? Кое ни кара да сме толкова жестоки към себе си и кое ни пречи да изпитваме към себе си същата безусловна любов, която даваме на децата си, например? За да разбереш как горното се отнася към връзките, ти препоръчвам да изгледаш това The Power of Vulnerability | Brene Brown | TED Talks : https://www.youtube.com/watch?v=iCvmsMzlF7o П.С. Силно ти препоръчвам още сега да си направиш списък с поне пет неща в себе си, които харесваш. Мога да ти дам джокер - грамотен си, което говори за добро образование и имаш чувство за ирония и самоирония Останаха още 3 - ти си на ход.