Shmeker

Здравейте! Аз съм момиче на 23, все още студентка. В обучението винаги съм давала всичко от себе си и съм възнаграждавана за това със стипендии. Родителите ми помагат с каквото могат. Живея у приятеля си, колкото и да ми е омръзнало вече и колкото и да ме дразнят родителите му. Виждам проблема си в следното: Откакто съм с това момче нямам самостоятелен живот. Когато заживяхме заедно загърбих почти всички социални контакти. Държанието му в последните месеци от връзката ни с продължителност 2,5 г. е различно от началото. Той виждал промяната в себе си, но не знаел на какво се дължи и как да я оправи. Аз станах много раздразнителна от малки и нормални неща, като например липса на обаждане. На Коледа направих малко по- скъп подарък на родителите си и баща ми се развика на тема финанси, след което се скарахме и той не се прибира вкъщи няколко дни. Аз се заинатих и все още чакам извинение от него. Избягвам баба си, защото всеки разговор с нея ме напряга. Тя има различни виждания, а и мисля, че старческата деменция се обажда. Не й говоря и не й помагам. Понякога се инатя и спрямо приятеля си. Осъзнавам, че начинът за оправяне на нещата е говорене и търсене на хоби, което да ме развлича, обаче подсъзнателно не искам да стана друг човек. След коледния скандал с баща ми осъзнах, че това нещо е наследено от него. В семейството ми никога не сме разговаряли на сериозни теми. А промяната в характера ще ми е нужна, за да успея да постигна целите в живота си. Започвала съм да се държа мило с близките си. Общувала съм с тях така, както съм виждала, че общуват в семейството на приятеля ми, но усещах изкуственост в думите си и отново се държа, сякаш сме просто съквартиранти. Доста съм напрегната от месеци насам. Лесно се разплаквам за глупости. Това ми пречи да уча. Приятелят ми се опитва да промени държанието си, поне това да върне настроението ми, когато сме заедно, но аз все още избухвам и си го изкарвам на него. Как да убедя себе си, че трябва да стана друг човек? Как да го постигна, без да се чувствам странно?