[Постоянно чувство на глад, без апетит]

Съжалявам, че при теб се е случило така. Разбира се, всичко си има причина. Просто когато не се чувстваме пряки виновници, тоест, не сме направили нищо конкретно, мислим, че е случайно. Ще ми се да ти кажа, направи това, или онова и всичко ще се оправи, но...Явно не става така. И за много други по малки неща. 

Това за мен лично е моята борба. Може да е детско, както казва д-р Първанов, но за мен е изключително изпитание и трудност. Аз се опитвам да заживея в мир с тези неща, а не да беснея срещу тях.

[Постоянно чувство на глад, без апетит]

Аз все пак вярвам, че хората , техните мисли и постъпки са това което се случва. Няма нещо което се случва случайно. Има причина някой да се е разболял или някой да е блъснат от кола, чиито шофьор е пил преди това. Заради това , че го е направил рискува да причини това. Ето как става, ето че има причина. Но тва е друга тема, нали. Какво могат да променят хората в себе си, за да има по -малко лоши последвствия по веригата. Защото всички сме свързани.

И все пак, трудно ми е да повярвам в хубавото. Ако можех, нямаше да пиша тук....Просто изгубих това чувство на спокойствие, на очакване, на вълнение. Може да е въпрос на хапчета, ще кажат  някои, но...не мисля. Не мисля, че имам нужда от нещо да ме поддържа, за да вървя на пред. Мъчно ми е, че не мога да намеря мир със нещата и себе си. Искренно желая да ми се случват хубави неща, а сега всичко ми изглежда без изход, черно...

И какво всъщност е късмета?

 

[Постоянно чувство на глад, без апетит]

Благодаря за отговора.

Но дори той ме сепна, когато потвърдихте, че всичко е извън нашите способности. Това, че се чувствам като в капан, обречена, е много тежко за мен и не мога бъда пълноценна. Ужасявам се, че изглежда така безучастно моето съществуване. Страх ме е, че щи ми се отнеме всичко хубаво, за което съм мечтала или искала, въпреки моето старание. Вижда ми се жестоко. Сякаш някой ми е вързал ръцете и краката. И като по малка не можех да го приема, но някак продължавах напред. А сега се чувствам без изход. Без посока. 

Казват, че с мислите и действията си привличаме това което ни се случва. Поне в това искам да повярвам, но от Вашите думи излиза, че и това не е така. Всичко се случва произволно....

[Постоянно чувство на глад, без апетит]

Ще съм признателна ако някой сподели мнение и изобщо нещо.....

[Постоянно чувство на глад, без апетит]

Здравейте, 

Пиша тук, защото видях, че наистина се обръща внимание на хората и техните мъчнотии. Аз имам една такава и не мога да се справя с нея, което ме плаши всеки ден все повече.

Имам страхове. А най- големият е този от липса на каквото и де и участие в процеса на живот. Че има неща, на които не мога да окажа съпротива. Че не мога с участието си да променя това, което се случва дори да се старая по всякакъв начин. Започнах да гледам на всичко с подозрение и накрая се превърнах в човек, който не вярва в нищо друго освен в лошия късмет, иронията, във всичко най- мъчително и жестоко. В лъжата. В илюзията. Всичко го обърнах към себе си и се сринах. Сега се събуждам всеки ден със страх, че ме очаква нещо лошо, че няма да преживея, че съдбата ми е организирала нещо брутално. Заради тези мисли и чувства на безнадеждност ми се случи най -неочаквано прилошаване, в което аз мислих "Ето, умирам и няма как да го избегна" Замислих се за нещата, които ще изгубя и с ужас останових, че дори не съм успяла да опитам от нещата, които така съм желала. Чувството беше, все едно тялото ми потъва навътре, нещо ме дърпаше надолу, все едно спирах да усещам функциите си, сърце, дишане, нещо прогресираше и аз не можех да го спра, чувството на страх, че умирам беше най -жестото. Пребледнях, треперех, усещах загуба на сили и на мен самата. Отидох в спешното , там ми казах, че правя нервна криза. От тогава обаче аз се уплаших много и реших , че боледувам от нещо, което ако скоро не го открият, край. Започнах да ходя на изследвания, всичко излизаше нормално. Но не вярвах. Смятах, че всички са небрежни и не го откриват, защото тези прилошавания продължаваха. Започнах да слабея, спрях да ям, всеки път когато се поглеждах в огледалото виждах себе си като смъртно болна и усещах как изгарям от страх. Вътрешното чувство на изгаряне е наистина буквално, все еедно горя от вътре, но по един много неприятен начин.

Започнаха да ме преследват мисли, които ме сковаваха от страх. Мозъка ми режисираше постояно някакви фатални, грозни картини с мен и това ме стопи. Не виждах смисъл в нищо, което да се захвана да правя, чувствах се в капан, чувствах ,,че няма да мога да се спася, смятах това чувство за интуиция, че наистина нещо лошо ме очаква. Завъртах се в спиралата и отивах все по надолу. В един момент, когато почти се съгласих, че съм здрава и че психиката ми не е наред, започнах да се оправям. Искаха да ме лекуват с хапчета, аз отказах. За мен беше предизвикателство да го направя сама. Беше ми по важно да нямам физически проблем. Е, за един месец дръпнах напред и така се радвах, че съм успяла. Бях извън страната и успях да се стабилизирам.

Но преди една седмица се върнах, защото имам изпит. И изведнъж, всичко отново тръгна надолу. Нахлуха тези кошмари, видения за най жестока смърт, започнах да се страхувам да заспивам, апетитът изчезна, изглеждам като болна, а самия факт, че всичко това се върна, ме накара да се уплаша и да се почувствам излъгана, обречена, че колкото и да бягам, колкото и да отдалечвам лошото, то все пак ще ме настигне. Сега съм на никъде. Тревожа се много.. Всяка задача която имам да правя ме плаши, защото умът ми повтаря "няма да я направиш или няма да успееш да се срещнеш с този човек". Все едно нещо ще ми отнеме възможността да се спася. Защото така ми е писано. А това ме побърква и просто вече не знам....какво да правя. Чувството е ужасно. Сякаш нещо ми изпива енергията иска да ме изтегли от хубавото. Спрях да вярвам в бъдещето и в хубавото. Събуждам се и ми е студено, физически също ми е слабо, нямам апетит. Всичко е страх, безнадеждност и невяра. Мисля си, че всичко ме размотава, всяка помощ е безсмислена, че всичко е една илюзия, че аз нямам избор, нямам шанс, всичко е написано и то ще е лошо......

Да добавя, че всяка една минута при удобен случай или съвсем произволно ме наляга мисълта, че внезапно ще умра или че ще се случи нещо с мен...просто както си стоя. Това ме срива...

Всеки, към когото съм се обърнала,  в началото го приемам, успокоявам се, но после изведнъж нахлува мисълта "Той пък от къде ще знае, нищо не се знае, може да стане точно обратното..Ирония...Сигурно всичко е нареочно, така че точно когато повярвам, да се окаже, че е безсмизлено и лъжа.."