Здравейте,
пиша това с огромно съпротивление. Опитах да създам структура на мисълта си, но става много дълго и завършвам, триейки, с познатото: какъв е смисъла.
Не знам какво как да кажа. Имам проблем със себе си изцяло като цяло. Ако ми дадете гумичка, бих се изтрила.
Такава съм си: безхарактерна, плаха, страхлива, склонност към контрол на неконтролируеми ситуации, осъзнавам, че ми става криво, като не става моето, за което се мразя, като цяло се мразя. От много малка имам това чувство: аз съм нещо много странно, което не му е мястото тук, имам някакъв блокаж в себе си поради някаква причина и съм изключително изключително срамежлив човек - не правя неща, в които не съм добра, а колкото до това, не мисля, че съм добра в нещо и стана по-зле: не съм била по-несигурна в живота си. Не мога да общувам пълноценно с хора, защото се срамувам от себе си през цялото време!
Пиша тук, защото имам задължение да подобря живота си, иначе като цяло за мен няма смисъл като че ли наскоро нищо.
Самосаботирам се, имам склонност към зависимост от хора, които са ми много близки, имам някакви странни сексуални влечения (най-скорошното е да предложа на най-близките си приятели да правим секс заедно, с което естествено приятелството ни е на ръба, мисля, че приключи), не мога да се отпусна да говоря с момичета, защото имах някога най-добра приятелка и най-големият ми срам е, че й позволих да ме манипулира и унижава. Какво друго: извън мен - не мога да търпя да живея в България, не понасям ситуацията на постсоциалисъм, не понасям манталитета, не понасям предразсъдъците, не понасям като цяло средата, а най-вече не понасям факта, че аз имам всички тези неща: манталитета, предразсъдъците, наследството. Чисто и просто, не понасям да съм в средата, в която отраснах.
Живея в Германия, говоря немски и английски, уча Азиатски науки. Мислех, че като съм навън нещата ще са по-добре, за да се доизградя, но изродщината в мен е в такива количества, че ме победи. Сега просто се мразя, ненавиждам се, чувствам гняв към себе си.
Преди медитирах, четях книги за духовно събуждане, вярвах в това.
Истината е, че съм прекалено глупава за себе си (говоря за мнение и за посоката на логика, която използвам), за да си мръдна пръста да направя нещо. Не мога да се погледна отстрани, не мога да засека емоциите си, за да започна с осъзнаване, не мога да се свържа със себе си, защото по начало отричам себе си. И това е. Безнадеждно е. Противоречие на противоречието. В цялата тази ситуация съм склонна да вярвам, че на никого не му влиза в работата какво става с мен, но заради това, че съм жива сега, поне трябва да опитам пак.
По-скоро, ако някой от вас (видях много коментари от хора читатели, но се надявам по-скоро да имам коментар от специалист за това) има научно обяснение за състоянието ми, ще съм много благодарна. Благодаря.
