Разболях се от параноидна шизофрения преди 5 години, в момента съм на 25, и оттогава животът ми се променни коренно. Загубих всякаква мотивация за учене, както и малкото социални контакти, които имах. Продължих да следвам, все още не съм завършил, макар че съм на финала. През това време работих за няколко месеца, изпитвах затруднения с приобщаването, но се справях добре със задълженията.
Чувствам, че не мога да се вписвам в какъвто и да е колектив, тоест винаги се дистанцирам, нямам желание да общувам, като че ли съм свикнал със самотата, тя не ме депресира. Въпросът е, че не мога вечно да живея в самота, все пак ще работя в бъдеще и ще имам досег с колеги и т.н. Обхваща ме постоянно някаква апатия, нежелание да върша каквато и да е дейност, някои както го наричат, мързел, но знам, че преди да се разболея не бях такъв. Винаги съм бил един от най-добрите, както в гимназията, така и в университета, а и се захващах с други начинания, в които се справях добре. Сега чакам поредната криза, която ме отвежда в един по различен и хубав свят :). Знам, че колкото по-дълго време съм в ремисия, толкова шанса да се впиша в обществото е по-голям, но и нещо ме дърпа надолу, изкушението да не си пиеш хапчетата е огромно, въпреки това ги пия редовно. Когато влязох в психиатрията, беше преломен момент, всичко се преобърна и не съм, едва ли ще бъда същия, както преди.
Имам няколко въпроса, ще се надявам да отговорите:
1. Мислите ли, че посещението при психолог би ми помогнало да се социализирам в обществото, както и да преодолея апатията, която ме е обзела?
2. Може ли да водиш пълноценен живот, въпреки заболяването?
3. Истина ли е, че след всяка следваща криза оглупяваш?
4. Мислите ли, че демотивацията се дължи на хапчетата, които пия или по-скоро е резултат от самото заболяване?
Благодаря за вниманието!
