pypesh123

Между другото, винаги съм знаела, че отношенията ми с майка ми не са както трябва. Болно ми е адски много от този факт, но никога не съм се замисляла, че проблемите ми свързани с взаимоотношенията ми с хората идват от нея... Винаги съм търпяла, стискам зъби и продължавам напред. Не показвам чувствата си пред хора, всичките ми познати знаят за мен, че съм винаги щастлива,заклета оптимистка и тн. ( при майка ми обаче е пълната противоположност, тя твърди че съм темерут,егоистка, манипулаторка и лъжкиня...) Работих усилено за да поддържам този имидж, сякаш не искам да разочаровам никой, ако призная че съм тъжна и че и аз си имам проблеми... Добър слушател съм, винаги съм помагала с каквото мога, почти никога не съм искала помощ. Много пъти са ме "прецаквали", сякаш хората свикват с мисълта, че съм добра към всички и могат да постъпват с мен както си искат без последици... Как мога да променя това? Искам да ме уважават и не само за това, че съм добър човек... доста пъти даже са ме упреквали за това, че съм "прекалено" добра (което за мен това е немислимо ... не може да си прекалено добър , според мен това не е нещо лошо.. просто света е малко объркан не знам ) Казвали са ми, че съм безхарактерна (безлична) ... страхувам се, че е така! Винаги съм си казвала, че съм силна, но вече не съм сигурна в това. Как според Вас да говоря за това с майка си ? Как да подходя без да я обидя ? Дали е важно да оправя отношенията си първо с нея и след това да се изградя наново като личност? Надявам се да не е късно за това... Благодаря предварително!

Здравейте! Реших да споделя историята си с Вас, защото мисля че имам нужда от съвет. Години наред си мислих,че всичко е наред и съм преодоляла случилото се, дори миналото лято споделих с майка ми. Миналата година обаче ми се събраха няколко стресови ситуации наведнъж, включително и това,че заминах да уча извън България. Бях решила да споделя на приятел за случилото се, защото си мислих, че след толкова време съм преодоляла напълно всичко. Докато описвах ситуацията, сърцето ми започна да тупти, разтреперих се цялата и започнаха да ми излизат отделни картини пред очите, изгубих представа къде съм... до сега не ми се беше случвало подобно нещо. След тази вечер месеци наред изпадах в подобни състояния от нищото. ( започвах да плача или заставах мирно и гледах в една точка с часове, не исках да излизам не исках да се виждам с никого, тези неща продължават и до днес )... Нека ви разкажа какво точно се случи. Бях на 13, сега съм на 22. Започнах връзка с едно 17 годишно момче, на втората седмица той започна да ме убеждава в това той да бъде първият. Говореше постоянно за това и в крайна сметка аз поддадох и се разбрахме да го направим на следващия ден. Аз бях много нервна, но все пак развълнувана, защото си мислих, че той е ЧОВЕКЪТ и че това ще бъде момчето , за което ще се омъжа - ПЪРВИЯТ. ( все пак историята на нашите е такава ) Подготвих се и се видяхме след като свърших училище. Заведе ме в една гора близо до неговия квартал. Вървяхме по една пътечка аз бях пред него и го попитах дали да си затворя очите ( с идеята,че може би е подготвил нещо, все пак по филмите първият път на момичетата е вълшебен, романтичен..) той ми се изсмя и ми каза да продължавам напред... Стигнахме до мястото, където имаше използвани презервативи по земята, той с гордост заяви, че са от него... Постлахме одеялото и той ми каза да се събуя... Събух си панталоните, но някак не ми се искаше да махна и бельото си, той ме подкани и го направих. Легнах назад, той също се събу, разтвори краката ми и започна да се опитва да влезе в мен директно... Болеше ме много и започнах да се дърпам назад, помолих го да спре защото ме боли, той не каза нищо. Продължи да го прави, разкъса ме с ръка на няколко пъти дърпаше и гледаше някъде над мен, дори не ме погледна в очите ... тогава вече се бях разплакала и продължавах да го моля да спре... опитвах се да си затворя краката, но той ме притискаше здраво, усещах как главата ми ще се пръсне, спрях да гледам към него... Изведнъж някой изсвири, един възрастен човек минаваше от там, двамата с момчето се стреснахме и се облякохме веднага... човекът само погледна и си тръгна, тогава ми текна кръв от носа и започнах да му се извинявам за всичко... Тръгнахме към тях аз останах там няколко часа, гледахме филм и той ми каза " Ти какво си мислиш,че това беше секс??? Нека да ти покажа наистина какво е.." Този път не казах нищо, просто го оставих да го направи. Останах с това момче 2 години ( първата ми сериозна връзка )... той ме подлагаше на всекидневен психически тормоз ( обиждаше ме, наричаше ме "тъпо лапе", обвиняваше ме , че му изневерявам, а всъщност той го правеше, унижаваше ме постоянно пред хора) , заради него се отдалечих от приятелките си, скарах се с нашите, преодолях 3 нервни кризи, промених се тотално. Все пак бях всеотдайна и се опитвах да го правя щастлив по всякакви начини, защото бях решена, че трябва да прекарам живота си с този човек иначе ще гледат хората на мен като леко момиче, което е спало с повече от един, а и все пак .. първият е специален ... Докато бях с него знаех, че сексът за мен е задължение и трябва да го правя всеки ден, независимо дали искам или не ( това продължавах да си го мисля до преди 4 години ). Един ден майка ми ме заведе на гинеколог, защото цикъла ми закъсняваше с повече от 3 месеца. Тогава разбрах, че имам киста на яйчника и също така, когато той ме е разкъсвал с ръце не го е направил както и трябва и е имало остатъци в мен.. наложи се лекарката да ги премахне. Трябва да ви кажа че се почувствах много зле тогава, докато лежах на масата , майка ми ме държеше за ръка... Предписаха ми противозачатъчни, за премахна кистата, трябваше да ги пия няколко месеца, но майка ми настояваше да продължавам да ги пия за всеки случай ( тя мразеше приятеля ми и беше готова на всичко само и само да не забременея от него случайно) Понеже пих хапчетата прекалено много време започна кръвното ми да пада рязко и ми причерняваше всеки ден , губих звук и картина... След близо година казах на майка ми, че отказвам да пия ги повече. Имах много проблеми с нея, дори се опита да ми посегне веднъж, но я спрях за първи път ( преди ме биеше като бях по-малка и нямаше как да се дръпна, посягала ми е с юмруци, дори с обувка ) тогава тя се ядоса още повече, не я бях виждала така ... вбесена, отчаяна,плачеше и изглеждаше безсилна , баща ми укроти ситуацията.. В крайна сметка излязох от тази връзка с много усилия. Продължих живота си нормално до колкото беше възможно, възвърнах старото си аз, усмихвах се излизах с хора, виждах се с приятелките си. Спестих повече подробности... все пак историята е дълга, ако имате въпроси към мен моля заповядайте! Искам само да помоля ако имате съвети за мен, също така заповядайте, ще съм ви много благодарна! Благодаря предварително!