елии

Здравейте, намерих тук подобна тема на моя проблем и реших да го споделя, едно защото може да е полезен на друг и второ- отговорите, които потребителя беше получил бяха много точни и докоснаха и мен. На 27 години съм, емоционален и първичен човек. Може би всичко започна, когато бях в гимназията и така се случи,че по спешност трябваше да ме приемат в болница, а уж отидох само да ми кажат какво ми е. Проблема не беше голям, за щастие, лесна манипулация, но трябваше да остана няколко дни там. В началото се бях стегнала и гледах да съм силна, но след няколко дни преди да ме изпишат вече си поревавах доволно, защото не можех да издържам на средата( хората, мизерията, мръсотията), а и вече исках у дома. След като ме изписаха не си дадох особено много време да осмисля станалото и веднага продължих с активния начин на живот за един тийнейджър. След още известно време си дадох сметка,че това ме е уплашило и съм започнала да бъда по- внимателна към себе си и да се наблюдавам (примерно след разходка в планината, да си огледам краката за кърлеж) Започнах университетския си живот, след силен стрес от всички изпити и промяната не ми се отрази добре- започна да ми прилошава, да ми пада кръвното, да ми изтръпват крайници, стреснах се и не можех да посещавам всички лекции, университета не ми беше комфортен и там получавах повече такива пристъпи. Отидох на лекар нищо ми няма, прати ме на невролог и от там жената ми каза,че това е стрес, който съм била заключила и сега малкото камъче го е отключил. Мина първи курс, но успех, преборих се и вече нямах страх от тези "пристъпи", страх от страха за тях и т.н. Започнах отново пълноценен и красив живот, влюбих се и точно от там започна проблема, който сега ме подтикна да пиша. Имах 100% доверие на човека до мен, разчитах много на него, а и на любовта, която за мен е най- силният лек. Във времето през което бях с него- нов проблем (здравословен)- за щастие отново не много сериозен, но доста време ме тормозеше. Характерно за мен се уплаших(особено както ссъмс е наплашила от предишните ми случки) и доста ми се събра в този период, отслабнах, не се чувствах добре, страх ме беше; не получих така нужната ми подкрепа тогава и се затворих повече. В това време забелязах, че приятелят ми не живее особено на "ти" с навиците за миене т.н. и започнах всеки път след това да се къпя повече, да се мия повече, това прерасна в някаква фобия от мръсотия, химикали и започнах да си мия ръцете след прибиране много пъти. От там миенето стана ритуал, с който всеки ден живея по много. Изроди ми се, ако мога така да се изразя и някакъв страх към по- опасни болести и миенето си продължава, на моменти решавам,че и някой предмет е мръсен, изчиствам го, измивам се отново по много и действията се повтарят. Забелязвам,че подхранвам явно страха(както бях прочела метафората на д-р Орлин Баев за виенското колело) и когато се измия от нещо, решавам и от друго и така става порочен кръг. Опитвам се да се изправя срещу страха и да не измивам при всяка натрапчива мисъл, но не винаги се получава. Успея ли съм горда, неуспея ли се мия още повече. В последно време това вече ме напряга и изморява, защото не е част от обикновения начин на живот и не искам да живея в този страх. Депресира ме, ако правилно употребявам думата. Споделям го с молба за съвет, няколко думи какво смятате. Благодаря и приятен ден!